Демон шосе

5

Амбър се събуди в стая, която не беше нейната. Изчистени линии и нищо излишно. Тежки завеси пазеха мрака да не избяга в утринния светлик. С бавни движения тя отмести завивките от себе си и се изправи. Беше по бельо. Дрехите ѝ бяха внимателно сгънати върху скрина. Чисти и сухи. Тя се промъкна до прозореца, раздели завесите и надникна над езерото Бола. Намръщи се. Апартамент в града с гледка към езерото Бола. Не знаеше къде, по дяволите, се намира.

Но беше жива. И това беше нещо, поне нещо.

Амбър грабна дрехите си и се облече. Телефонът ѝ го нямаше. Посегна към чашата с вода до леглото, но се спря, като си спомни за ко̀лата. Имаше баня — чиста и лъсната, изглеждаше сякаш никога не бе използвана и тя пи директно от чешмата, след което забърса устата си. После тръгна към вратата, прилепѝ ухо, но не чу нищо.

Отвори, позачуди се и пристъпи навън.

Апартаментът беше огромен, впечатляващ и абсолютно лишен от индивидуалност. Приличаше на апартамент в надстройката на хотел. Всичко беше чисто и на мястото си. Всеки цвят си пасваше на мястото, всяка извивка и линия допълваше извивките и линиите около нея. Беше замислено да пасва, да подхожда, да принадлежи. В ляво имаше дизайнерска кухня, цялата в бляскав метал, с огромен остров в средата, отдясно имаше балкон с гледка към града — целият в стъкло и палмови дървета, а точно направо беше изходът.

Беше преполовила разстоянието до вратата, когато забеляза Имелда в дневната, с гръб към нея. Говореше по телефона, изслушваше някого.

Амбър се пресегна към вратата на апартамента, отвори тихо и пристъпи в коридора. Бели стени. Стигна до ъгъла и надникна.

В края на коридора имаше асансьор, врата към стълбището и прозорец. До прозореца, загледан над очертанията на градския пейзаж, стоеше висок мъж в сини дънки, черна тениска и захабени каубойски ботуши. На масичката до него имаше огледало, купа с благоухания и пушка.

Амбър се вторачи в пушката.

Притисна се към стената и затвори очи. Дишаше твърде шумно. Твърде шумно, щеше да я чуе, беше сигурна. Надникна отново. Той още гледаше през прозореца. А пушката още си стоеше на мястото.

Нямаше избор. Не можеше да се върне обратно, но не можеше да остане, където беше. Трябваше да направи нещо. Трябваше да се движи напред.

Потискайки порива да хукне колкото ѝ държат силите, Амбър направи няколко малки бавни крачки. Стигна до масичката, без да вдигне шум и хвана пушката. Тя издрънча в масата и мъжът се обърна. Беше хубав, някъде към средата на четиридесетте. В черната му коса имаше сиви кичури. Тесните очи бяха спокойни.

— Не е зле да оставиш това, преди да е гръмнало — каза.

— Махни се от пътя ми. Махни се от пътя ми или… ще те гръмна.

— Ръцете ти треперят — отбеляза той. — Дай ми я. — Бавно протегна лявата си ръка напред, Амбър отстъпи крачка назад и после изведнъж в другата му ръка се появи пистолет, а той го насочваше към главата ѝ. — Ето сега вече си наистина изплашена — каза той. — Сега искаш да избягаш с писъци. Това е напълно разбираемо. Но няма да се поместя. Няма да минеш през мен.

— Моля те — каза тя, а пушката вече се тресеше здравата в ръцете ѝ. — Те се опитват да ме убият.

— И защо тогава още не си мъртва? — попита той. — Остави пушката на масата и се върни в апартамента.

Сълзите се стичаха по страните ѝ.

— Моля те, не ме карай да се връщам.

— Свали пушката.

— Не разбирам какво става.

— Не съм този, който ще ти дава обяснения за това. Или ме застреляй, или остави пушката.

Амбър поклати глава, но осъзна, че при все това поставя оръжието на масата. Мъжът плъзна пистолета в кобура на колана си, преди да вдигне пушката.

— Вероятно дори не е била заредена — тихо издума тя.

— Не, беше заредена — отговори мъжът. — Щеше да ме разполовиш, ако беше дръпнала спусъка. Връщай се вътре, Амбър. Говорѝ с Имелда.

Нямаше голям избор. Амбър се върна по обратния път, поколеба се пред вратата, но накрая влезе.

Имелда я видя и вдигна пръст с молба да я изчака.

— Държим под око всичките ѝ приятели, нали? — заговори тя в слушалката, притисната до ухото. — Именно. Не бих се тревожила за това, Кърсти. Ще я намерим. Само въпрос на време е. Е, добре, трябва да затварям. Искам да проверя директорката в училището ѝ — Заслуша се. — Понеже след вчерашната чудна сценка, сега със сигурност знае, че директорката не е в нашия отбор. Да, умна съм. Ще ти звънна, ако чуя нещо. Чао засега.

Имелда затвори.

— Искаш ли да закусиш нещо? — попита, насочвайки се към кухнята. Сипа портокалов сок във висока чаша и я постави до селекция от кроасани и сладкиши. Чак тогава погледна отново към Амбър и зачака.

— Какво става? — попита Амбър.

— Наистина дълга история — отвърна Имелда.

— Отвън има един мъж с пушка.

— Това е мой приятел — Майло Себастиан. Няма нужда да се тревожиш за него. Трябва да се тревожиш за родителите си.

— Какво им има?

Имелда успя да се усмихне.

— Смяташ, че се държат необичайно? Това е, защото не ги познаваш много добре.

— Те са демони. Чудовища.

— О, Амбър… Всички сме чудовища. Метафорично, искам да кажа. Цялата човешка раса. Мразим, убиваме, причиняваме си отвратителни неща — на себеподобните и на планетата. Но ние, в нашия случай, също така сме и истински чудовища. С рога.

— Наистина не схващам и дума от това — отговори Амбър. — Моля те, просто ми кажи какво става.

— Ще ти обясня всичко. Но за начало ще трябва да ти покажа. Сега ще се променя, съгласна ли си? Ще се превърна в… така де, в чудовище, точно като родителите ти. И искам да запазиш спокойствие. Ще можеш ли?

Амбър преглътна, след което кимна.

— Няма да те нараня, само искам да ти покажа.

— Добре.

— Сигурна ли си?

Да.

— Добре. Още веднъж — искам да запазиш спокойствие.

В пълна безопасност си.

Кожата на Имелда стана червена, зъбите ѝ се изостриха, появиха се черни рога и всичко това отне по-малко от удар на сърцето.

Амбър закрещя, хвана някакво растение в саксия, метна го, но саксията не достигна целта си и се разби на пода.

— Ти уби Хенри — смаяно промълви Имелда.

— Помощ! — крещеше Амбър.

— Изпадаш в паника — каза Имелда.

— Ти си чудовище! — пищеше Амбър.

— Това не е новост за мен.

Амбър хукна към вратата.

— Това вече го пробва, забрави ли?

Вълна на болка мина през Амбър, което я накара да се олюлее, без да успее да падне, обаче. Отблъсна се от вратата и побягна към прозореца.

— Какво, ще скачаш ли? — попита Имелда. — Нима? На тридесет и петия етаж сме.

Амбър грабна една възглавничка от дивана и я изправи пред себе си с изпънати ръце.

— Не съм съвсем сигурна какво имаш предвид с това — призна Имелда.

— Ти си чудовище — повтори Амбър с дрезгав глас.

— Да — потвърди Имелда. — И никак не ми е приятно да съм тази, която ще ти го съобщи, слънчице, но ти също си чудовище.

Амбър погледна към ръцете си. Видя колко бяха червени. Видя черните нокти, които пронизваха възглавничката.

— О, Господи — промълви, усещайки как езикът ѝ докосва зъби, някак по-дълги от преди миг. Главата ѝ се замая. Вдигна ръце и напипа рога. — О, Боже. Помогни ми. Моля те…

Имелда Чудовището се приближи бавно.

— Амбър, трябва да се успокоиш…

Амбър несръчно се дръпна назад, оставяйки пред себе си пътечка от хвърчащи перца. Започна да плаче.

— Стой далеч от мен.

— Помоли ме да ти помогна. Помагам ти.

— Стой надалеч — каза Амбър, а гласът ѝ се пречупи.

— Добре.

— Помогни ми.

— Вземи решение вече какво искаш — рече Имелда като едва се усмихваше.

— Моля те, само… защо имам рога?

— Защото си като мен — отвърна Имелда. — И като родителите си и като Грант, Кърсти и Алистър. Ти си демон, миличка.

Думата зацикли в съзнанието на Амбър като костица в гърлото, така че тя едва отбеляза Имелда, която вече се бе втурнала към нея, докато вече не беше твърде късно да направи каквото и да било.

— Извинявай за това — каза Имелда и нанесе удар, който прати Амбър в безсъзнание.