Демон шосе

24

Алармата не спираше да вие. Пищеше сред широките коридори на училището — непрекъсната атака срещу тъпанчетата на Амбър, и излизаше през отворената врата, която водеше към нощта.

Глен седеше с ръка, заключена с белезници за радиатора. Самата Амбър беше на колене и двете ѝ ръце бяха заключени зад гърба. Наблюдаваше как Шанкс отваря стъклената витрина и прокарва дългия си пръст по контурите на кукленската къща вътре — последната оцеляла, която съдържаше в себе си толкова много от жертвите му.

Той се обърна към нея и се усмихна.

— Това е делото на живота ми — заяви той, а гласът му едва се чуваше заради алармата. — Това е всичко, което е давало някакъв смисъл на съществуването ми. Какъв е твоят смисъл, Амбър? Каква е твоята цел?

Амбър не отговори.

— Знаеш ли въобще? — продължи Шанкс. — Имаш ли изобщо представа? Вероятно не. Малцина имат. Аз нямах — докато бях жив. Трябваше да умра, за да мога да видя защо трябва да живея. Сияйния демон ми помогна.

Той ме дари с нов живот, даде ми ключа, който направи всичко толкова по-лесно. В теб ли е, между другото? Донесе ли го?

— Той иска да ми помогнеш — каза Амбър.

— Моля? Какво беше това?

— Сияйния демон — поясни тя, този път по-високо. — Той иска да ми помогнеш.

Шанкс се разсмя.

— Не мисля така, Амбър. Той играе игрички, каквото право има, като Крал на Ада, но тази игричка не му е интересна. Би предпочел ние да се оправим сами помежду си, да се лутаме слепешката в мрака. Боя се, че предизвикваме любопитството му крайно рядко.

Тя поклати глава.

— Аз съм специален случай. Той самият ми го каза. Ако ме нараниш, или ако нараниш когото и да било от приятелите ми, той ще…

Шанкс я удари. Беше плесница, с отворена длан, но се стовари толкова бързо и толкова внезапно, че я разлюля, наклони света, а подът внезапно се втурна към нея, за да се блъсне в черепа ѝ.

Лежеше на една страна, алармата виеше в главата ѝ, а в устата ѝ се усещаше вкуса на кръв. След това почувства ръцете на Шанкс по себе си, докато я издърпваше отново на колене.

— Моите извинения — каза той. — Не обичам хората да ме лъжат. Не биваше да губя равновесие. Беше грубо. Но се опитай да не ме лъжеш повече, става ли? Това предизвиква грозната ми страна.

— Всяка от страните ти е грозна — намеси се Глен.

— Наистина ли смяташ, че е разумно да се закачаш с човека с оръжието?

— Мислиш, че ме е страх от теб ли?

— Да — отговори Шанкс. — Заяви го има-няма преди петнайсет минути.

— Това си беше за тогава — каза Глен. — Сега си е сега. Знаеш ли какво мисля? Мисля, че си страхливец. Ти си голям мъж с пистолет и нож, но вземат ли ти ги — ставаш жалък, дребен нещастник.

Шанкс отвърна с отегчен глас, който почти потъна сред воя на алармата:

— Нали осъзнаваш, че не си ми нужен? Имам нужда само от Амбър ето тук. Ти си излишен боклук.

Глен се засмя.

— Разбира се, че съм излишен боклук. Остават ми четири дни живот. На практика вече съм мъртъв. След четири дни или сега — какво значение има? Застреляй ме или свали белезниците и да се разберем по мъжки.

Амбър ги наблюдаваше като изчакваше подходящия момент.

— Мисля да те застрелям — рече Шанкс. — Ще бъде по-забавно — вдигна пистолета. — Сега.

Кратка вълна на болка се разля по Амбър, докато се превръщаше в демоничното си аз, и тя се хвърли върху му — рамото ѝ се стовари в средата на гърба му, а един от рогата ѝ го одра по врата. Шанкс се свлече, а тя го притисна отгоре. Опита се да скъса белезниците, които държаха ръцете ѝ зад гърба — усети опъването на веригата, но демоничната ѝ сила не беше достатъчна. Вместо това притисна с колене ръката му и той пусна пистолета, тя се извъртя и падна назад, успявайки да изрита оръжието надалеч. То се плъзна с дрънчене по лъснатия под в посока към Глен. Той се протегна към него със свободната си ръка, но пистолетът спря точно пред изпънатите му пръсти.

Шанкс я избута. Тя застана на колене, докато той скочи на крака. Втурна се към пистолета, а тя се хвърли към краката му. Той падна странично, разбивайки стъклото на витрината, и за малко не уцели кукленската къща вътре.

Той се изправи с рев, целия покрит с парченца стъкло. Стисна Амбър за гърлото и я метна назад, после посегна надолу към пистолета. В яростта си, опитът да го грабне се оказа несръчен и само избута оръжието няколко сантиметра по-надалеч. Глен сключи ръка около него, надигна го и стреля три пъти, от упор, в гърдите на Шанкс.

Алармата замлъкна.

Шанкс се поизправи и продължи да крачи, но се залюля и падна назад. Стовари се върху купчина стъкла и не мръдна повече.

Амбър се изправи. Глен се взираше в пистолета в ръката си. Въздухът сякаш виеше сред внезапно възцарилата се тишина.

— Добре ли си? — попита глухо Глен.

Тя кимна.

— Направи го.

— Направих го — потвърди Глен. — Убих…

Шанкс седна толкова рязко, че Амбър наистина извика от изненада. Глен опита отново да стреля, но Шанкс отскубна пистолета от ръката му и притисна дулото в челюстта му.

Амбър замръзна на място.

— Не можеш да убиеш онова, което вече е мъртво — каза Шанкс. — Не си ли чувал?

— Винаги съм искал да изпробвам тази теория — обади се Майло откъм вратата.

Шанкс подскочи, сграбчи Амбър и притисна пистолета към слепоочието ѝ. Тя усети как люспите ѝ се втвърдяват, но се съмняваше, че могат да спрат куршум.

Майло бавно влезе в училището, хванал оръжието си с две ръце, с леко наклонена глава като оглеждаше ситуацията.

— Още една крачка и ще стрелям — предупреди Шанкс. — Амбър няма да изглежда толкова красива без половината си лице, как мислиш?

Майло не снижи оръжието и не спря да крачи напред.

— Няма да те оставим да се измъкнеш.

Шанкс се разсмя.

— О, Майло, съмнявам се, че ти си този, който може да вземе това решение.

— Аз и ти не си говорим на малки имена, Шанкс. Пусни я и няма да ти пръсна главата. Помниш какво е, нали?

Хватът на Шанкс се затегна.

— Така е, помня. Но може би си забелязал, че последният, който ми стори това нещо, лежи на пътеката отвън, а животът му изтича заедно с кръвта му.

Майло се усмихна леко.

— Забелязах, да.

— Свали оръжието. Знаеш, че не може да ми стори нищо.

— Това не е съвсем вярно, обаче, нали така? — попита Майло. — Не може да те убие, не, но може да те нарани. Може дори да те свали за достатъчно дълго, че да можем да свалим белезниците от ръцете на Амбър и да ги сложим на твоите ръце.

— Още една крачка — каза Шанкс. Студената стомана се притискаше все по-силно в главата на Амбър. — Само още една крачка.

Майло спря.

— Добро куче — рече Шанкс. — А сега хвърли пистолета.

— Боя се, че не мога да го направя. Противоречи на възпитанието ми.

— Хвърли го или онзи твой приятел, ирландският смешник, ще умре първи.

— Глен не ми е приятел — отговори Майло. — И в момента, в който дулото се премести от главата на Амбър, аз ще дръпна спусъка. Доста добър стрелец съм, трябва да знаеш.

— Тогава Амбър ще умре първа.

— Убиеш ли я, дърпам спусъка. Каквото и да направиш, спусъкът ще бъде дръпнат.

— Освен ако не се предам — каза Шанкс, — в който случай ти пак ще ме натикаш в онзи затвор. Мислиш, че ми предлагаш възможности, но всички свършват за мен по един и същ начин. Разликата е в това колцина от вас ще убия междувременно. Е, Майло? С кого да започна първо? С невъзпитаното ирландче или с аленото девойче-демон?

Майло помълча за кратко, после разпери ръце, сваляйки пръста си от спусъка.

— Хвана ме — рече. — Не наранявай никого от двамата. Пускам пистолета.

Постави оръжието си на пода и се изправи, с вдигнати ръце.

Шанкс поклати глава.

— Всъщност съм разочарован — заяви. — Мислех си, че ще има шоу.

Майло се усмихна.

— Имаш предвид нещо като във „Висока луна“?

Шанкс избута Амбър надолу, която коленичи до Глен, но продължи да насочва оръжието към Майло.

— Нещо такова.

Майло не изглеждаше твърде обезпокоен. Беше съвсем спокоен, вдигна рамене.

— Ах, аз самият винаги съм чувствал по-близко „Дивата орда“.

— И аз също — дочу се глас зад тях.

Шанкс се обърна и видя пушка, насочена към гърдите му, след което Ела Мей го свали с изстрел.

Шанкс падна на земята, а ризата му отпред я нямаше вече. Търкулна се като парцалена кукла.

Майло прибра пистолета си в кобура и изтича към Амбър с ключа от белезниците в ръка. Тя веднага си върна нормалния облик, но Ела Мей дори не я погледна.

Шанкс се изсмя и се изправи.

Ела Мей презареди пушката и отново го гръмна. И отново. Всеки изстрел го изхвърляше все по-назад, разкъсваше дрехите му, осакатяваше плътта му. Но изправеше ли се, кожата му беше като недокосната.

Четвъртият изстрел го изхвърли през вратата. Ела Мей тръгна след него навън, а Майло, Амбър и Глен я последваха.

Шанкс стана, ухилен.

— Можеш да стреляш колкото искаш по мен — каза, — но няма да ме убиеш. Това нищо няма да промени. Я се виж. Ела Мей Рузвелт. Остаряла си.

— Може да има някой друг сив кичур — отвърна Ела Мей.

— Приличаш на тях, знаеш ли. На дъщерите ти. Онези, които убих. Както убих и съпруга ти. Сега вече не си толкова умна, нали, Ела Мей? Ти ги доведе при мен преди толкова години, когато целият ти живот беше пред теб… а виж сега. Стара си, животът ти е зад теб, а аз ти отнех цялото семейство до последния.

— Отне ми Кристина — каза Ела Мей. — Но това е всичко, което ще ми вземеш.

Шанкс присви очи и погледна към улицата, където потъналата в кръв Хедър помагаше на потъналия в кръв Теди да се качи в колата.

— Ние, семейство Рузвелт, сме издръжливи хора — рече Ела Мей и застреля Шанкс в гърба.

Той излетя за миг, гръбнакът му се огъна, а ръцете му се разпериха широко. После гравитацията го откри, сграбчи го, дръпна го надолу, силно, в бетонните стълби. Тялото му отскочи и се усука, преобърна се и накрая падна, удряйки асфалта с глава, извърната по неестествен начин.

Майло слезе по стълбите подире му и спокойно закопча с белезници ръцете му зад гърба, докато онзи не помръдваше.

Пред тях спря кола и отвътре изскочи един човек с черна торба.

— Докторе — поздрави го Ела Мей, докато подаваше пушката на Амбър, — добре, че дойде толкова бързо. Трябва да прегледаш съпруга ми и дъщеря ми, докато аз карам към болницата Уокешо Мемориъл.

Докторът гледаше унесено цялата сцена.

— Какво, по дяволите, е станало тук?

— Хедър е с прободна рана в корема — отговори Ела Мей. — Доколкото мога да преценя, не е засегнат някой важен орган. Теди е с прерязано гърло. Няма засегната артерия. И двамата са загубили много кръв.

Докторът хвърли поглед надолу към Шанкс.

— Ами този човек?

— Той няма нужда от помощта ти — отвърна Ела Мей. Тя избърза надолу по стълбите и поведе Хедър към седалката.

— Първо татко — обади се Хедър. Беше мъртвешки бледа и препотена. — Едва долавям пулса му.

Докторът не зададе повече въпроси. Качи се отзад, а Ела Мей седна зад волана. Даде на заден от пътеката и обърна колата.

— Предполагам, че няма да сте тук, когато се върна — извика тя през отворения прозорец.

— Ще бъдем — отговори Амбър.

— Добре — каза Ела Мей, подкара колата, чиито фарове блеснаха в тъмното.

Майло наблюдаваше как се отдалечават.

— Минах покрай нея и Хедър по пътя насам — обясни. — Прецених, че ако е толкова корава, колкото дъщеря си, няма да е зле да ѝ оставя една пушка.

Шанкс изстена. Костите му изпукаха, а братът му се изправи.

— Добре дошъл обратно — рече Майло и го издърпа нагоре.

Улиците бяха тихи в Спрингтън. Това не изненада Амбър, не и след историите, които бе чула. На следващия ден хората щяха да обсъждат пушечните изстрели и алармата, и цялата кръв, и щяха да оставят теориите да се наместват до легендите и митовете, които вече бяха натрупали. Зачуди се как ли щеше да реагира на това Уолтър С. Брайънт.

— Какво ще правим с него? — попита Глен, като се държеше на почтително разстояние от Шанкс, докато Майло го принуждаваше да върви напред.

— Ще го вземем с нас — отвърна Майло.

Шанкс изръмжа през смях.

— Да не би да ме каните да се присъединя към шарената ви групичка? Ще кажа да, само ако съм лидерът.

— Най-безопасната възможност — каза Майло, без да обръща внимание на Шанкс, като говореше на Амбър, докато вървяха към Чарджъра. — Не можем да го оставим тук, не и след всичко, което се случи.

— Може да го насечем на парчета — предложи Глен. — Или, така де, ти може да го насечеш. И, може би, да го заровим?

— Възможно е — отвърна Майло. — Но винаги съществува рискът някой да го изрови случайно.

— Действително имам навика да се връщам, когато най-малко ме очакват — изкикоти се Шанкс.

Спряха при задницата на Чарджъра и Майло обърна Шанкс с гръб към колата. Амбър забеляза, че всичките им чанти бяха извадени от багажника и бяха струпани на земята.

Багажникът се отвори безшумно, а отвътре се разля червена светлина.

— Така че го взимаме с нас — повтори Майло. — Няма да ни е много комфортно още няколко седмици, но колата най-накрая ще го смели.

— Какво? — попита Шанкс, лицето му се вцепени, а Майло го бутна назад.

Точно тогава очите на Амбър ѝ изиграха някакъв номер. В един безумен миг ѝ се стори, че багажникът засмуква Шанкс, че го обгръща, а капакът се хлопва като огромна черна челюст. Шанкс риташе и се мяташе и крещеше отвътре, а след това целият шум затихна, сякаш Чарджърът бавно намаляваше звука.

Амбър примигна.

— Леле.

Глен се мръщеше.

— Видяхте ли това? Аз видях ли го? Какво беше това, по дяволите?

Амбър погледна Майло.

— Ти сериозно ли? Това за смилането?

Майло прокара любовно длан по очертанията на Чарджъра.

— Тя е звяр — отвърна.