Демон шосе

2

Главоболието, което се надигаше още от обяд, най-сетне удари с пълна сила в края на часовете, пробождайки дълбоко с тънки игли от болка слепоочията на Амбър. Тя глътна два Тиленола и към средата на смяната ѝ в ресторанта, болката утихна до тъпо пулсиране нейде из задната част на черепа.

— Родителите ми стават все по-странни — каза тя.

Сали вдигна поглед от списанието, което четеше.

— Моля?

— Родителите ми — повтори Амбър, докато бършеше масата. С всички сили се стараеше да звучи нормално. — Стават все по-странни.

— Че това възможно ли е?

— Не мислех, че е възможно. Обаче знаеш ли какво направиха днес? Извикаха ги в училище и докараха директорката ми до сълзи. Тя буквално проливаше сълзи. Молеше се и всичко останало. Те… те я травмираха. Беше много зле.

Сали се понамести и се облегна на плота в червено-жълтата си тениска „Ресторант Файърбърд“ със замислен вид.

— Това — рече най-накрая — е жестоко. Щеше да е супер яко моите родители да можеха да накарат моята директорка да се разплаче, когато бях тийнейджър. Когато моите две започнат гимназия, ми се иска аз да карам тяхната директорка да се разплаче. Ненавиждах моята. Ненавиждах всичките си учители. Все разправяха, че доникъде няма да стигна. Ама виж ме сега, а? На трийсет и три, без квалификация, сервитьорка в скапан ресторант с неонов Елвис на стената.

Амбър вдигна два палеца.

— Направо изживяваш мечтите си, Сали.

— По дяволите, така си е — отвърна Сали. — И, ей, родителите ти проявиха поне веднъж интерес, нали така? Това не е ли нещо все пак?

— Май… да.

— Слушай. Просто избутай още няколко годинки, после ще заминеш далече за някой колеж и ще си изградиш живота.

Амбър кимна. Ню Йорк, обмисляше тя, или Бостън. Някъде, където е по-хладно от Флорида, където нямаше само въздухът да я кара да се поти ужасно.

— Искам да кажа, че — продължи Сали, — където и когато решиш да си създадеш свое семейство, можеш да го направиш както трябва — тя се ухили леко. — Нали?

Амбър никога не успяваше да устои на усмивките на Сали.

— Аха — отвърна. — Добре.

— Добро момиче.

Влязоха клиенти и Сали добави малко живец към походката си, докато отиваше да ги посрещне.

— Здравейте! — слънчево поздрави тя. — Заповядайте във Файърбърд! Да ви заведа до местата ви?

Амбър я наблюдаваше, възхищавайки се на това колко естествено изглежда внезапният ѝ изблик на веселост. Усмивката на Сали можеше да обърне лошото настроение с краката нагоре — беше феномен, който Амбър бе наблюдавала многократно и той рядко оставаше без ефект. Клиентите отвърнаха на усмивката, размениха няколко думи и Сали ги поведе към сепарето до прозореца. Макар Файърбърд да беше третото по популярност франчайз заведение с тематика от петдесетте години в щата, макар Амбър да нямаше никаква представа откъде се бе пръкнала такава статистика, следобедите в сряда бяха винаги по-спокойни. В такива дни стратегията беше да настаняват възможно най-много клиенти до прозорците, за да привличат другите хора. Гладните обичаха да се хранят с други гладни, както изглеждаше. Амбър никога не успя да схване тази логика. Откак се помнеше, винаги бе мразила да наблюдава как някой яде. Не ѝ харесваше да се храни дори с родителите си.

Макар че, ако трябваше да бъде честна със себе си — а ако не можеше да бъде честна със себе си, то с кого тогава? — тяхната вродена странност може би имаше нещо общо с това.

Нейните родители бяха странни. Амбър беше наясно с това от доста време вече. Откак се помнеше, сякаш двамата си имаха своя обща шега, в която никога не я допускаха. Тя ги обичаше, разбира се, че ги обичаше, но винаги се беше чувствала като придатък. Не допълваше семейството, защото семейството нямаше нужда да бъде допълвано. Бил и Бети Ламонт бяха толкова идеални един за друг, че помежду им нямаше празнини, които Амбър да запълни.

Двама младежи влязоха в ресторанта и двамата към края на тийнейджърските години. Докато се шегуваха и си говореха, застанаха до табелата ИЗЧАКАЙТЕ, ДОКАТО ВИ НАСТАНЯТ и погледнаха към Амбър, едва когато тя се усмихна и ги поздрави:

— Здравейте! — с най-закачливия си глас. — Добре дошли във Файърбърд. Да ви заведа до местата ви?

— Не виждам защо не — отвърна първият.

Тя отново се усмихна и се обърна на токовете си, уверявайки се, че усмивката не слиза от лицето ѝ. Не беше красива като Сали, нито висока като Сали, не беше завладяваща като Сали и със сигурност не изглеждаше така добре в жълтите панталонки както Сали, но, дори при това положение, имаше толкова много огледала в ресторанта, че да спреш да се усмихваш в някакъв момент, означаваше драстична загуба на бакшиши. Тя застана до сепарето в ъгъла и двамата ѝ нови клиенти се плъзнаха от двете страни на масата.

— Казвам се Амбър — започна тя, докато изваждаше бележника от задния си джоб — и ще бъда вашата сервитьорка тази вечер.

— Здравей, Амбър — поздрави първият. — Аз съм Дан, а това е Брандън и ще бъдем твои клиенти.

Амбър се засмя лекичко.

— Какво да ви донеса?

— Днес ще я караме спокойно. Ще вземем от чийзбургер менютата ви. Пълната версия.

Амбър си записа поръчките.

— Два чийзбургера с всичко, два пъти картофки. Никакъв проблем. А за пиене?

— Ко̀ла — каза Дан.

— Ко̀ла е.

— Всъщност, не — обади се Дан, — вместо това искам ягодов шейк.

— Един ягодов шейк, имаш го. А за теб?

Брандън не вдигна очи от менюто.

— Имате ли Севън-ъп?

— Имаме Спрайт — отвърна Амбър.

— Това е добре — отговори Брандън, бавно повдигайки поглед към нея, — но не питах дали имате Спрайт. Питах дали имате Севън-ъп.

Главоболието на Амбър отново започна да забива остриета, но тя удържа усмивката си и сдържа онова, което ѝ дойде на устата. Имаше нужда от тази работа. Събирането на Мрачни места беше след няколко месеца, а билетите никак не бяха евтини.

— Много съжалявам, но нямаме Севън-ъп — весело изчурулика тя, сякаш току-що я бяха уведомили, че е спечелила зайче от томболата. — Бихте ли желали Спрайт вместо него?

Брандън свали очилата си и ги почисти.

— Ако исках Спрайт, щях да си поръчам Спрайт, нали така?

— Моля те да извиниш Брандън — намеси се ухилен Дан. — Днес е в едно от настроенията си. Брандън, от всичките напитки, които имат тук, ти коя искаш?

Брандън въздъхна тежко.

— Май ще си поръчам млечен шейк.

— Добре тогава — каза Амбър, приготвила химикала да запише. — Какъв вкус да бъде?

— Ох, ами не знам. Ти какъв вкус ще ми препоръчаш?

— Винаги съм харесвала шоколадовия.

— Тогава ще си взема ванилия — заяви Брандън и си сложи очилата обратно.

Дан се опитваше да не се разсмее на дивотиите на приятеля си. Амбър стоеше и се усмихваше.

— Разбира се — отвърна тя. — Нещо друго желаете ли, момчета?

— Ако се сетим за нещо — рече Дан, — със сигурност ще си поискаме.

Амбър се усмихна и ги остави, борейки се с връхлитащата вълна на повдигане. Мина през люлеещите се врати към кухнята и се облегна за миг на стената, докато изчакваше да ѝ попремине. Когато се увери, че няма да припадне или да повърне, предаде поръчката и се изправи до Сали, и двете се заловиха да приготвят млечни шейкове.

— Какви са твоите хора? — попита Амбър, игнорирайки растящото главоболие.

— Двама бизнесмени — отговори Сали, — заграждат ме, флиртуват страшно и са обречени да завършат вечерта със сос, разплискан по ризите. Ами твоите? Онзи с очилата изглежда сладък.

— Кретен.

— Но не чак толкова сладък — бързо се поправи Сали. — Всъщност, ако не ме беше прекъснала, преди да довърша, щях да кажа, че изглежда сладък, но от по-близо се вижда, че е кретен.

Амбър се ухили.

— Щеше ли да го кажеш?

Сади кимна.

— Само да ме беше оставила да довърша, вместо да се раздрънкаш, както винаги.

— Аз съм дрънкало.

— Такава си си.

Амбър сложи шейковете на подноса, пое си дълбоко въздух и тръгна обратно към салона.

Брандън я наблюдаваше как приближава, а Амбър се опита да се усмихне. Не беше много убедително, но щеше да свърши работа. Вече не ѝ пукаше за бакшиша, искаше само тези двамата да си тръгнат по-скоро, да си отнесат лошите вибрации и да я оставят да тъне в каквато и да беше тази гнусна неприятност, която заплашваше да я погълне през целия ден.

— И така… — започна тя, но главоболието заби нови иглички от болка точно зад очите ѝ, тя примижа, подносът се разлюля, а шейковете се плъзнаха настрани, удариха се в ръба на масата и се разплискаха по пода.

Звукът от счупено стъкло помете главоболието и когато погледът на Амбър се проясни, вече можеше да види, че всичко беше в шейк. Беше напоил гуменките ѝ и беше опръскал крачолите на Брандън.

Дан зави от смях, но Брандън я гледаше втренчено, докато жегата се надигаше по лицето му.

— О, Боже мили — извика Амбър. — Много съжалявам. Страшно съжалявам.

— Ти…

— Всичко ще почистя. Толкова съжалявам.

— Ти, тъпа, дебела свиня.

Амбър замръзна.

— Нескопосан, грозен, дребен трол, — продължи Брандън. — Направи го нарочно.

— Не съм, кълна се…

— Нарочно ме заля.

— Беше случайно.

Сали избърза към тях с парцал в ръка.

— Няма нищо, не е кой знае какво, ей сега ще…

Брандън забоде пръст в Амбър.

— Тя го направи нарочно.

Сали се засмя.

— Сигурна съм, че е било просто…

— Искам да я уволните.

Сали спря да чисти, а смехът ѝ се претопи в усмивка на изненада.

— Няма да бъде уволнена, задето е изпуснала един поднос, разбираш ли? Случва се непрекъснато. Какво ще кажеш за следното? Днес вечерята ви е за сметка на заведението.

— Днес вечерята ни е на пода — отвърна Брандън. — Къде е управителят? Искам да говоря с управителя. Искам тази дебела свиня да бъде уволнена.

Лицето на Сали се вкамени.

— Вън — рече тя. — И двамата. Вън. Не сте добре дошли тук.

Дан вдигна ръце с подигравателна невинност.

— Аз нищо не съм направил — каза. — Просто си седях. Какво лошо съм сторил?

— Избрал си си грешния приятел — отвърна Сали. — Хайде. Вън.

Брандън не сваляше очи от Амбър. Лицето му беше бледо, със сурово изражение, сякаш ей сега щеше да ѝ скочи. Наложи се Дан буквално да го влачи към вратата.

Сали стоеше с ръце на хълбоците.

— Леле — рече, когато вече си бяха тръгнали. — Ама че кретени. Добре ли си, миличка?

— Добре съм.

Сали я потупа по рамото.

— Тези са тъпанари. Недей да обръщаш внимание и на думичка от онова, което казват.

Сали помогна на Амбър да почистят бъркотията. Двамата бизнесмени хвърляха по някой поглед, когато им се удаваше възможност, а Амбър не можеше да ги вини. Сали беше красива, дори когато миеше пода. Не почервеняваше от усилието като Амбър, а косата ѝ не излизаше от опашката като тази на Амбър. Изглеждаше чудесно дори в тениската на Файърбърд.

Амбър правеше всичко да не поглежда към собственото си отражение в огледалата, обаче. Вече беше в достатъчно лошо настроение.

Останалата част от смяната се проточи някак. Когато свърши, тя извади чиста тениска и панталонки, които не бяха жълти, сбогува се с готвача и със Сали и излезе на тротоара. Вече ставаше тъмно, но жегата я очакваше все същата. Челото ѝ се покри с капчици пот и дробовете ѝ се пълнеха с горещ въздух. Беше прекарала целия си живот във Флорида, родена и отраснала в Орландо, а продължаваше да реагира на жегата като турист. Това беше причината, въпреки огромната им двуетажна къща, която наричаше дом, да поиска стаята ѝ да бъде на първия етаж, където въздухът беше съвсем леко по-хладен, особено в ден като днешния, когато се събираха облаци. Задаваше се дъжд. Най-вероятно и светкавици.

Амбър имаше петнадесет минути пеш до вкъщи. Други деца вероятно можеха да се обадят на мама и татко да ги приберат с колата, но Бил и Бети имаха много категорични представи за това какво е самостоятелност. Амбър вече беше свикнала. Ако имаше късмет, щеше да е на входната врата, преди да е подгизнала от главата до петите.

Пресече улицата и се мушна в една тясна пряка, водеща до танцовото студио, което тя ненавиждаше като малка. Твърде некоординирана, това беше нейният проблем. Това, и фактът, че учителката по танци я ненавиждаше със смайваща злоба. Амбър никога нямаше да е толкова красива, колкото красивите момичета, нито толкова грациозна, колкото грациозните момичета и се беше примирила, още от малка. Учителката, обаче, изглежда имаше проблем с това.

Амбър стигна до зле изрисуваната табела с балерината и хип-хопъра с удивително осемдесетарски вид, когато Дан и Брандън се появиха иззад ъгъла пред нея.

Говореха си нещо — Дан мъмреше Брандън, а Брандън изглеждаше ядосан, но щом видяха Амбър се умълчаха. Амбър стоеше там — краката ѝ се бяха вкочанили, внезапно беше загубила ума и дума, а нейде зад очите се надигаше ново главоболие.

Брандън се ухили. Нямаше нищо приятелско в усмивката му.

Амбър застави краката си да се раздвижат отново и хвана по пряката вляво. Те тръгнаха след нея. Тя забърза крачка в засилващия се мрак.

— Грух, грух, малко прасенце — обади се Брандън зад гърба ѝ.

Амбър хукна да бяга.

Те се разсмяха и се втурнаха подир нея.

Тя се измъкна от пряката, пресече голямата улица, вмъквайки се между една пералня на самообслужване и една адвокатска кантора. Веднага разбра, че е направила грешка. Трябваше да бяга към пицарията, където щеше да е пълно с хора и светлина, и шум. Вместо това, в момента бягаше през едно празно пространство и вече не ѝ достигаше въздух. Една ръка се сключи около якето ѝ, тя извика, извъртя се, оплете се в краката на Дан и двамата се озоваха на земята.

Приземи се тежко и болезнено, а Дан се просна върху ѝ.

— Ооу — смееше се той, докато се претъркулваше. — Оуу, това болеше.

Амбър се изправи и се заотдръпва заднишком, потривайки ръцете си там, където ги беше ожулила при падането. Главоболието беше като буреносен облак, изпълващ целия ѝ череп. Побиваха я тръпки. Стомахът ѝ негодуваше.

Дан се изправи, пъшкайки тежко, а Брандън крачеше към тях, без да бърза.

— Това не е смешно — обади се Амбър.

— Нямахме намерение да е смешно — каза Брандън.

— Ти защо побягна? — изкикоти се Дан. — Нямаше да тичаме, ако ти не беше хукнала. Защо тръгна да бягаш?

— Пуснете ме — каза Амбър.

Дан махна широко с ръка.

— Не те спираме да ходиш където и да било. Давай.

Амбър се поколеба, после пристъпи между тях. Двамата се извисиха от двете ѝ страни. Тя направи още крачка, понечи да се отдалечи, но в момента, в който вече беше с гръб към тях, Дан вече беше залепен за петите ѝ.

Тя се обърна, а погледът ѝ се замъгли за миг.

— Спрете да ме следите.

— Не можеш да ни казваш къде да ходим и къде да не ходим — отвърна Дан, внезапно разярен. — Това е Америка. Земята на свободата. Не го ли знаеш?

Тя сякаш усещаше вкус на мед в дълбините на устата си.

— Оставете ме на мира — глухо каза тя.

— Нищо не правим! — изкрещя Дан право в лицето ѝ. Тя потрепери и се отдръпна от него.

— Признай какво направи, малко прасенце — обади се Брандън, обикаляйки в кръг около нея. — Признай, че нарочно разля шейка върху мен.

— Кълна се, че беше случайно.

— Ако признаеш, че си го направила нарочно — продължи Дан, отново в ролята на по-разумния, — ще те пуснем.

Беше точно пред нея, докато говореше, но звучеше сякаш от стотици километри разстояние. Тя трябваше да сложи край на всичко това сега, веднага, преди черният мрак, който се спускаше по краищата на очите ѝ, да я залее и тя да припадне.

— Добре — каза Амбър, — хубаво, нарочно беше.

Те кимнаха, сякаш са били наясно през цялото време. Но не си тръгваха.

— Изкара ме лъжец пред хората — заяви Брандън.

Амбър се опита да се концентрира върху Дан.

— Каза, че ще се махнете.

— Боже — отвърна той, докато правеше физиономия. — Не бъди толкова груба.

— Добре — каза тя, — не биваше да го правя. Съжалявам. Беше глупаво. Много съжалявам. Моля ви, оставете ме да се прибера.

— За последен път — отново занарежда Дан — не те спираме. Не те спираме да правиш каквото и да било. Защо ти е толкова трудно да го проумееш? Наистина ли си толкова тъпа? Наистина ли си толкова проста? Спри да се държиш с нас като с лошите в цялата работа, ясно? Ти си тази, дето замери приятеля ми с шейк. Ти си тази, дето ни изрита. Ти си тази, дето побягна. Ти си тази, дето ме събори да падна. А коляното ми кърви, това знаеше ли го? Обаче аз оплаквам ли се? Правя ли проблем? Не, не правя. А ти? Не спря да обръщаш цялата работа на някаква скапана драма.

— Не ми…

— Какво? Какво беше това?

— Не ми е добре.

Коленете ѝ започнаха да омекват и тя протегна ръце напред, за да се закрепи, сграбчвайки ризата на Дан. Той се намръщи и отблъсна ръката ѝ, а тя се препъна, при което Брандън вече беше там, награби я, изправи я…

… и я удари.

Болката не беше нищо в сравнение с буйстващата стихия в главата ѝ, но юмрукът му я разлюля, изостри вниманието ѝ и тя го видя да разглежда собствените си кокалчета, сякаш бе изненадан, че го е направил, а след това всичко се задвижи страшно бързо и когато усети ръка върху лицето си тя захапа здраво и чу истински вой.

Погледът ѝ се проясни. Ужасеното лице на Брандън изплува пред очите ѝ. Тя го удари с цялата сила, на която бе способна, и челюстта му се раздроби около юмрука ѝ.

Мигът се разтегли до вечност.

Тя гледаше юмрука си.

Беше странно — в здрача кожата ѝ изглеждаше почти червена.

По-тъмно червено от кръв, обаче, от кръвта, която бълваше тържествено на каданс от развалината, която бе представлявала лицето на Брандън. Тя ли го правеше? Какво се случваше? В този миг, в този разкошен миг, Амбър намери време да се зачуди дали не си въобразява тази част. Несъмнено това беше някаква странна халюцинация, резултат от адреналина и онези усилващи се болезнени мигрени.

Само че сега нямаше мигрена. Нямаше никаква болка. Вместо това се чувстваше… прекрасно. Чувстваше се свободна. Чувстваше се…

Могъща.

Времето отново тръгна. Кръвта опръска тениската ѝ, а Брандън падна на земята и сега, когато тя отново можеше да възприема нормално, Амбър чу гъргорещ писък. Покрил с ръце лицето си, той се влачеше като обезумял възможно най-надалеч, оставяйки след себе си кървава диря. Дан се отдръпна, зяпнал в нея, с побеляло лице, с широко отворени очи — в краен, краен ужас.

Тя го беше направила. Кръвта и писъците и счупените кости. Това не беше халюцинация. Тя го беше направила.

Вдигна покритата си с кръв ръка. Отново нормална кожа. Това беше добре. Нормалното беше хубаво.

Нещо в устата ѝ. Нещо с вкус на мед. Тя го изплю. Пръстът на Брандън падна на земята.

Амбър се обърна и побягна.