Демон шосе

29

Стигнаха обратно в Мрачната стълба малко преди обед. Заведението беше празно, с изключение на Абигейл, която седеше на бара и размахваше крачета. Амбър бе мълчала през целия път. Но се беше преобула.

— Работата е свършена — каза Майло.

— Не съм се съмнявала нито за миг, — отвърна Абигейл. — Срещнахте ли някакви затруднения?

Майло не отговори веднага.

— Беше ги предупредила.

Абигейл се ококори.

— Аз ли?

— Вкара ни в капан.

Тя се изкикоти.

— Хванахте ме! Ясна съм ви като бял ден! Просто си помислих — ей, няма ли да е забавно Ралфи и Оси да вдигнат мерника на Майло Себастиян и другарчетата му преди той да се е усетил?

— Не си спомням да съм ти споменавал името си.

— Не си спомням да ми е било необходимо — Абигейл се усмихна. — Аз съм огромен почитател на работата ти. Надявам се, че това няма да развали приятелството ни все пак. Мисля, че всички ние можем да сме страхотни приятели. Нали?

Майло не обели и дума. Само се обърна и тръгна към стълбите. Глен се поколеба, после се поклони на Абигейл и го последва.

Само че Амбър си остана на мястото.

— Как беше фамилията му? — попита. — На Ралфи?

Абигейл фиксира очите си върху нея.

— Макгари. Защо? Искаш да знаеш имената на жертвите си ли?

Амбър изстина.

— Той не ми е… Само исках да знам…

— О, нямам задни мисли, като го казвам — щастливо рече Абигейл. — Ще бъдем ли приятелки, Амбър? Надявам се да бъдем. От това, което стигна до мен, не са ти останали много приятели.

— Какво… какво е стигнало до теб?

— О, миличка, знам цялата история. Знам всичко за тези твои лоши, ама лоши родители. Знам, че те издирват. Знам, че са стигнали на половината път към Толедо — точно там от всички възможни места, преди да започнат да се усещат, че някой ги е поизлъгал. Не се ползват с много популярност в места като това, с хора като нас, но си имат някои длъжници и такива, които се боят от тях. Идват за теб, Амбър.

— Ще им кажеш ли, че съм била тук?

— Няма да ми се наложи — тъжно отговори Абигейл. — Все някой ще го направи. Неизбежно е. Вече търсят колата ви. Черен Додж Чарджър. Това е кола, която лесно се запомня.

— Можеш ли да ми помогнеш?

Усмивката на Абигейл беше лукава.

— Как да ти помогна?

— Би ли могла… да ги спреш вместо мен?

— Имаш предвид… да ги убия? Искаш да убия родителите ти и техните приятели? Но… аз съм просто едно малко момиченце. Какво бих могла да сторя срещу такива големи страшни чудовища като тях?

— Не искам да ги убивам, не, само… искам…

— Боя се, че не работя в бизнеса с разправа с чудовища. Но ще ти направя една услуга. Когато ме попитат накъде си тръгнала, ще се престоря, че не знам.

Амбър се намръщи.

— Но ти не знаеш.

Отново същата усмивка.

— О, Амбър, аз знам всичко.

Амбър излезе от Мрачната стълба и намери Майло и Глен, които я чакаха отпред.

— Тя твърди, че родителите ми отново са по следите ни и дори знаят с каква кола сме.

Майло кимна.

— Очаквано. Хайде, тогава. Никакви отклонения повече.

— Значи — рече Глен, докато гризеше устните си, — тук се разделят пътищата ни, а?

Майло каза „Чао“ и тръгна към Чарджъра.

— Чао? — повтори Глен. — Чао? Това ли е всичко, което ще получа, след всичко, което преживяхме?

— Аха — отвърна Майло.

Глен се обърна към Амбър.

— Ами ако няма чао? Ако не се налагаше да си тръгна?

— Но се налага — отговори Амбър. — Вече не носиш Знака. Можеш да се прибираш вкъщи.

— Нямам дом — каза Глен. — Баща ми е мъртъв. Всички ме презират.

— Тогава изследвай Америка.

— Искам — рече той. — С вас.

— Глен…

— Изчакай сега аз да кажа, Амбър, става ли? Да, имаше моменти, когато сме кръстосвали шпагите, и тримата, но тъкмо това ни прави толкова добър екип. Всеки от нас допринася с нещо. Ти си мозъкът. Майло е мускулите. Аз? Аз съм сърцето.

— Не, не си.

— Тогава съм душата.

— Не си душата.

Той се намръщи.

— Какво съм тогава? Мога да съм всичко.

— Може да си апендиксът — намеси се Майло.

— Тогава ще съм апендиксът!

— Апендиксът е напълно ненужна част от дебелото черво.

— Карай! — извика Глен. — Ще съм носът! Ще съм носът на този екип! Обаче аз наистина допринасям за него, не можете да го отречете. Помогнах ви срещу Шанкс, нали?

— Горе-долу — рече Амбър. — Но Майло и аз, ние трябва да продължим по този път. А ти — не. Ти можеш да спреш.

— Не искам да спирам. Искам да помогна. Моля те, Амбър. Никога не съм бил част от нищо. Нека да дойда с вас.

Тя погледа през рамото му към Майло.

— Не гледай него — каза Глен. — Той само ще поклати глава. Сигурно това прави в момента, нали?

Тя замълча.

— Не, не я клати.

— Знам, че клатиш глава, Майло!

— Аз искам да го знаеш — отвърна Майло с отегчение.

— Амбър, моля те — продължи Глен. — Между нас има нещо, нали?

— Моля?

— Между теб и мен. Помежду ни има връзка. И ти го усещаш, знам, че е така. Особено… особено като се преобразиш. Особено като „си покажеш рогцата“.

— Моля ти се, не го наричай така.

— Не можеш да ме изоставиш — замоли Глен. — Не си ли мислила за това, че може би е било писано да се срещнем? Съдбата ни събра, Амбър. Вселената е решила, че трябва да сме част от живота на другия от този момент нататък.

— Но защо вселената трябва да ме мрази толкова?

— Амбър, моля те да ми позволиш да ти помогна в твоя поход. Нека ти помогна да запазиш преднината от родителите си. Ако ти се случи нещо, Амбър, нещо, което съм могъл да предотвратя, никога няма да мога да живея в мир със себе си.

— Е, сега вече знаеш как се чувстваме — обади се Майло.

Глен не му обърна внимание.

— Трябва ти цялата помощ, до която можеш да се добереш. Не се опитвай да отричаш. Дори не знам защо въобще слушаш мнението на Майло. Ти му плащаш, за да е тук, а аз? Аз съм тук безплатно. Защото ми пука. Ние сме една добре смазана машина и знаеш ли с каква цел е построена тази машина? За да попречи да бъдеш изядена. Ето това е. Това е предназначението ѝ. Това е моето предназначение. Не отричай правото ми на предназначение, Амбър. Недей.

Тя въздъхна.

— Хубаво.

Той се опули.

— Наистина?

— Да.

— Благодаря ти! Няма да съжаляваш!

— По-добре да не.

— Кое те накара да размислиш? Частта за екипа ли? Или за добре смазаната машина?

— Най-вече заради това колко беше жалък.

— И това става!

— Само не го наричай поход, моля те.

— Абсолютно — той се обърна. — Чу ли, Майло? Идвам с вас.

Майло го игнорира и се качи в колата.