Демон шосе

30

След напускането на Солт Лейк Сити пътуваха през едно голямо и обширно нищо. В началото на всички прашни коловози, които се отклоняваха от главния път, стърчаха пощенски кутии, а самите тези „пътища“ в най-добрия случай водеха до ръждясалите трупове на цистерни за газ и фермерски машинарии. Минаха покрай една триетажна къща, която се извисяваше над няколкото пръснати покрай нея каравани, и покрай един строеж, който се беше превърнал в гробище за автомобили.

Караха, докато по равната шир не започнаха полека да изникват хълмове. Амбър предпочиташе това. Имаше нещо страшно празно в еднообразния хоризонт — сякаш можеха да карат и да карат, а хоризонтът просто щеше да изчезне. Имаше моменти, в които земята изглеждаше плоска, а те пътуват към най-близкия ѝ край. Хълмовете бяха супер. Дори и най-малките и най-ниските скриваха от поглед онова, което идеше зад завоя, което ѝ позволяваше известна степен на надежда. Имаше някаква утеха в незнанието.

Стигнаха до една зона за отдих преди Бойзи, Айдахо и Амбър си поръча сандвич с печена шунка и сирене и картофки. Изтърпя дрънкането на Глен как всичко в Америка идвало с картофки, дори когато не ги поръчваш, след което пътуваха още два часа. Стигнаха малък мотел в Бейкър Сити, в който имаше само две свободни стаи. Майло реши да прекара нощта в колата и не искаше да чуе друго, след което отново бяха на път още преди седем на следващата сутрин.

Малко след обед в събота целта им изникна полека пред тях. Първо не се виждаше нищо, освен издигащите се от двете им страни дървета — основно Дугласки ели и гигантски туй. Долината беше станала по-дълбока, на една ливада имаше цветна леха с кръгъл знак, който ги уведомяваше, че в момента навлизат в Каскейд Фолс и че населението е 9 243 ду̀ши. Един по-малък знак отстрани съобщаваше, че градът е част от програмата Трий Сити. Първата сграда отдясно, покрай която минаха, беше един бар и ресторант с чудесен вид, а първата отляво — пералня. Подминаха още селскостопански ветеринарен магазин, използван паркинг, дрогерия, Музеят за историята на Каскейд Фолс и един достолепен стар хотел, който се извисяваше висок и горд и гледаше града отгоре.

— Ще отседнем тук довечера — каза Амбър.

Майло кимна. Лицето му беше белязано от умора, въпреки че очите му бяха ясни. Спряха на предния паркинг и излязоха. Амбър и Глен се протягаха, за да оправят схванатите си гърбове. Майло нямаше нужда от това.

Влязоха през каменната арка във фоайето. Много тъмно дърво и стари картини. Жената на рецепцията се усмихна.

— Добре дошли в хотел „Варга“. Казвам се Ингрид. Имате ли резервация?

— Не, нямаме — отвърна Майло. — Това проблем ли е? Дали ще се намерят три стаи за нас?

— Може да имате късмет — докато Ингрид проверяваше отдавна остарелия компютър пред себе си, усмивката ѝ си остана на място, като свежи цветя на гробище. — Имате късмет — обяви тя. — Наистина имаме три свободни стаи. За какъв период ще ги използвате?

— Да започнем с тази вечер — отговори Амбър. — Може да ни трябват и за утре вечер, но се надяваме, че не.

Ингрид кимна.

— Много добре. Но ви моля да ни уведомите, веднага щом ви е възможно, за да можем да ги запазим за вас, ако се появи внезапен наплив. Моля, попълнете тези формуляри — тя връчи на всички по една бланка и по един химикал. — Посещавали ли сте Каскейд Фолс преди?

— За пръв път.

— О, сигурна съм, че ще ви допадне — каза Ингрид, докато те пишеха и лъжеха. — Имаме изненадващо разнообразна общност. Знам, че градчето изглежда като типичната средна класа от край до край, но имаме толкова много различни култури и хора — истински американски град, както казваше някога баба. Знаете ли, аз съм родена тук.

— Така ли? — попита Майло.

— Родена и израснала — потвърди Ингрид. — Преместих се, когато бях на двайсет, омъжих се и се задомих в Бостън. Много ми харесваше, но веднъж си дойдох за събота и неделя да видя родителите си и осъзнах, че не ми се тръгва повече оттук. Оставих съпруга си, децата си и всичко. Не ми трябваха. Нищо от това не ми трябваше. Всичко, което ми трябваше, беше тук. Наистина чудесен град. Хората са прекрасни. Изчакайте само да се срещнете с господин Варга. Той е собственик на хотела. Ще ви допадне много. С всички е така.

Очите ѝ се бяха замъглили, докато разказваше, а усмивката така се беше разтеглила, че на Амбър ѝ се струваше, че кожата ще се скъса вече.

— Всъщност търсим един човек — каза Амбър, а гласът ѝ разсече мъглата, в която Ингрид беше започнала да потъва. — Грегъри Бъкстън. Познавате ли го?

Ингрид примигна, а после ѝ трябваше известно време, за да обработи въпроса, след което поклати глава.

— Съжалявам, не. Но пък познавам Алтеа Бъкстън. Много приятна възрастна дама. Може би е роднина?

— Възможно е — каза Майло. — Наблизо ли живее?

— На улица „Блийкър“. Майка ми и нейната майка бяха приятелки. После стана много религиозна. А може и винаги да си е била религиозна. Алтея де, не майка ми. Майка ми никога не можеш я намери в църква. Никога не е имала време за организирана религия, казваше, че всичко е една голяма глупост. Тя, естествено, посещаваше врачки всяка седмица и им връчваше кажи-речи цялата си инвалидна пенсия, та ако нещо е голяма глупост, то това са тъкмо тези измамници. Почина преди две години. Майка ми де, не Алтея.

— Съжалявам да го чуя — каза Майло.

— Благодаря ви. Отиде си без време — всички така казват. В съботата след като почина, една от ясновидките, при които ходеше редовно, се обади вкъщи да попита защо си е изпуснала часа. Казвам ѝ — не ще да си много добра врачка, щом не си разбрала, че ще се случи. И знаете ли какво направи тя? Предложи услугите си на медиум по намалена тарифа. Пратих я по дяволите и затворих телефона.

— Чисти лешояди — изкоментира Майло.

Ингрид кимна.

— И аз това казах. Разказах всичко на господин Варга и тъкмо лешояд беше думата, която използвах. Казах, че е лешояд. Господин Варга се съгласи с мен. Много умен човек е, много свят е видял, не само Бостън, като мен. Знае той това-онова.

Горе-долу по това време всички си подадоха картите, тя ги прегледа и внимателно ги постави в тясна дървена кутия. Взе три ключа от таблото зад себе си и им ги подаде.

— Всички сте на втория етаж — каза им тя. — Вечерята се сервира в седем и продължава до десет, но ако имате намерение да сте там още към осем, може дори да успеете да се запознаете със самия господин Варга.

— Е, това би било чудесно — отвърна Майло и се усмихна.

Оставиха чантите по стаите — Амбър имаше голяма спалня с колони и тежка тоалетка с огромно огледало, след което се върнаха в Чарджъра. Отидоха до улица Блийкър — приятна улица в приятен квартал, леко нагоре по хълм, недалеч от църквата. Откриха пощенската кутия с името Бъкстън и почукаха на вратата.

Отвори им възрастна чернокожа жена, облечена в халат и пантофи с кръстче на шията.

Амбър се усмихна.

— Алтеа Бъкстън?

— Кои сте вие?

— Госпожо Бъкстън, казвам се…

— Какво искате?

— Надявахме се да…

— За какво е всичко това? Кой ви праща?

— Ъъ, никой не ни праща.

— Няма да ви поканя да влезете.

— Да, това ни устройва напълно — отвърна Амбър. — Всъщност търсим сина ви. Той някъде наблизо ли е?

— Моят син почина.

Амбър се намръщи.

— Този, когото търсим, е Грегъри Бъкстън.

— Знам как се казва синът ми — сопна им се Алтеа. — Един ми беше и си отиде — преди десетина години, ако не и повече. Сега го няма вече и толкоз. Не мога да ви помогна.

Тя се прибра вътре и решително затвори вратата, а звукът съвпадна точно с туптенето на сърцето на Амбър.

— Това е, значи — каза глухо тя. — Край. Мъртъв е. Нямам какво да предложа на Сияйния демон. Родителите ми ще продължат да ме гонят, докато не… докато не…

Майло се върна при колата.

— Не е мъртъв — каза той.

Амбър погледна нагоре.

— Какво? — затича след него. Глен ги последва. — Откъде знаеш, че не е мъртъв?

— Сияйния демон щеше да го знае — обясни Майло, докато се подпираше на капака. — Старата дама е изплашена.

— От нас?

Майло отново погледна към къщата.

— От някого.

Паркираха колата в задния двор на хотела, а Амбър взе айпада на Майло в стаята си и използва безжичната мрежа на хотела, за да влезе в чата на „В мрачните места“. Самата мисъл, че внезапно се беше сдобила с малко време за себе си, плюс интернет връзката, я изпълни с такова усещане за топлина, че буквално докара сълзи в очите ѝ. Отказа да плаче, обаче — да плаче за такава глупост като възможността да си чати онлайн щеше да омаловажи някак нещата, за които имаше да плаче наистина. А те бяха много. И то ужасяващи. Но пък нямаше против влагата в очите. Това не се броеше.

Прегледа участниците в разговора и сърцето ѝ подскочи, когато забеляза няколко имена, които познаваше. Това беше свят, който разбираше. Това беше общност, към която принадлежеше, място, където не беше чудовище. Не беше убиец.

Разтръска глава, сякаш самото движение щеше да е достатъчно да се отърси от спомените в главата си. Ралфи Макгари така или иначе щеше да умре. Глен се беше погрижил. Просто му помогна по пътя му, това е всичко. Беше убийство по милост. Беше редно да го направи. Не беше виновна за нищо. Не беше виновна за обстоятелствата, в които се беше намерила, нито за действията, които беше предприела. Дори не беше виновна за искрицата удоволствие, която изпита от убийството.

— Не бях аз — каза на глас. — Това не бях аз.

Потисна доводите, които се надигаха зад думите и вместо това се концентрира върху думите на екрана пред себе си.

Амбър се поколеба. Беше почти немислимо родителите ѝ да следят форума. Не знаеха, че си чати тук, не знаеха псевдонима ѝ… и все пак. И все пак я плашеха толкова много, че не смяташе да разчита на това.

Амбър излезе, изключи айпада и го остави да тупне на леглото. Малко по малко я ограбваха и от последното подобие на нормалност, отнемаха ѝ последната връзка със стария ѝ живот. Вече дори не знаеше коя е. Всичко, върху което бе изградена личността ѝ, се оказа лъжа, и колкото повече размишляваше над това, толкова повече тя се разпадаше на парчета.

Ако не бе обичната дъщеря и ако не беше единственото дете, коя беше тогава? Преди десет дни Амбър Ламонт беше добър човек. А сега беше някой, който бе отхапал нечий пръст. Сега беше някой с чифт дънки, напоени в черната кръв на човека, чийто гръден кош бе смачкала.

Сега не знаеше коя е.