Демон шосе

33

Тя не спа.

Беше уморена, очите ѝ жадуваха да се затворят, но не заспа, не и когато Глен бе отвлечен така, не когато Майло бе изчезнал, не и с всичките онези… хора навън. Нито пък си върна нормалния вид. Остави рогата и зъбите, и ноктите — носеха ѝ същото спокойствие, каквото оръжието на войника.

Половин час преди зазоряване, тишината напусна хотела. Амбър чу стъпки в стаята отгоре. Чу прозорец, който се затваряше на долния етаж. Връщаха се.

Когато зората разчупи мрака, през завесите проникнаха няколко слаби лъча утринно слънце. Тя чу как звуците на нормалността постепенно проникнаха през пода. Отваряха се и се затваряха врати. Гласове, който се поздравяваха за добро утро.

Почака до седем часа, докато слънцето се вдигне напълно и денят започне наистина. Стана. Дръпна завесите. Каскейд Фолс се простираше свеж пред погледа ѝ.

Върна обратно гардероба и отключи вратата. Когато никой не влетя в стаята, тя си пое дълбоко дъх и усети как рогата се прибират обратно.

Пристъпи навън, като внимаваше да стъпва възможно най-безшумно. Стигна на пръсти до стаята на Майло, протегна ръка към дръжката, но вратата се отвори, преди тя да я докосне.

Амбър изхълца, а Майло отскочи.

— Боже — издиша той и се намръщи.

Тя го избута и влезе в стаята.

— Къде беше? — прошепна.

Той погледна към отворената врата, после към нея, сетне затвори.

— Моля?

— Снощи, ти изчезна. Беше взел и колата.

Той кимна.

— Вероника искаше да се повози. Никога не се беше качвала на Чарджър. Защо?

— Те взеха Глен.

— Кой?

— Варга — отвърна тя. — Варга и останалите взеха Глен.

— Не съм сигурен, че те разбирам.

— Снощи летяха наоколо и го извлякоха от прозореца!

Майло я изгледа.

Тя впи поглед в него.

— Не смей да казваш, че съм си въобразила всичко.

— Нямаше да го направя — промърмори той. Отиде до леглото, измъкна чантата си изпод него и извади пистолета и кобура си от страничния джоб. Закопча го на колана си и го плъзна така, че да не се вижда. После облече отгоре якето си.

Поведе към стаята на Глен. Заслуша се за миг при вратата, после бутна и отвори. Първото, което ги посрещна, беше кроткото хъркане на Глен.

Майло отвори завесите и Глен се събуди, завъртя се и се втренчи уморено в тях.

— Какво правите в стаята ми? — попита той с пресипнал глас.

— Какво стана? — попита Амбър.

— Моля?

— Снощи — поясни Майло. — Амбър, започни от начало.

— Не можех да спя — каза тя, — затова отворих прозореца. Видях Варга и още може би пет-шест човека, които лазеха надолу по стената. Никакви въжета, никаква екипировка, просто се лепяха за тухлите… Тогава… тогава се пуснаха и полетяха.

Глен се намръщи.

— Полетяха?

— Да — сопна се тя, после го загърби, обръщайки се отново към Майло.

— Тогава отидох при теб, но теб те нямаше. Дойде и Глен и излязохме навън да търсим колата.

— А нея също я нямаше — услужливо добави Глен.

— Но там имаше и други хора — продължи Амбър — и чувах как горе летяха още. Почти хванаха Глен, но успяхме да се приберем, отидохме в моята стая… Бях затворила прозореца преди да изляза, а пак беше отворен, Глен отиде до там и го отвлякоха.

Глен се намръщи.

— Тъй ли?

Тя се извъртя рязко.

— Издърпаха те през прозореца, Глен.

Той обработваше информацията.

— Охх — рече. — Значи това е станало.

Амбър беше готова да го убие.

— Какво?

— Събудих се на земята — отвърна Глен. — Сигурно съм паднал.

— Не падна. Издърпаха те! Ако беше паднал, половината кости щяха да са ти изпочупени!

Той поклати глава.

— Не е задължително. Ако тялото ми е било отпуснато през цялото време, има голяма вероятност…

— Млъкни, Глен! Как може да не си спомняш?

— Сигурно съм припаднал. Спомням си всичко, което разказа, с изключение на това, дето не съм го видял, например си спомням, че се качихме в стаята ти и после как се събуждам навън. Върнах се обратно, почуках на вратата ти, но беше заспала…

— Не бях заспала.

— Е, значи не си ме чула, тъй че просто отидох да си легна.

— А и ако си бил ти, не си чукал. Ти дращеше.

Глен се намръщи по-силно.

— Че защо да го правя?

— Амбър — каза Майло, — видяла си Варга, нали така? Сигурна ли си, че беше той?

— Напълно.

— Тогава ще отидем да си поговорим с нашия мил домакин.

Тя кимна.

— Добре. Чудесно. Аха.

— Имам въпрос — обади се Глен. — В какъв свят живеем, щом един мъж може да застане между друг мъж и жената, с която този друг мъж споделя дълбока връзка и силно физическо привличане?

— За Вероника ли говориш? — попита Майло и звучеше наистина объркан.

— Да, Майло, да, за нея.

— Тя не те харесва, Глен.

— Не е вярно.

— Каза, че ѝ напомняш на стреснат сурикат.

Глен замълча за миг. После отвърна с:

— Това няма почти никакъв смисъл.

— Ставай и се обличай — каза Амбър и излезе от стаята. — И си вземи чантата. Няма да спим тук довечера.

Глен взе да мърмори, но се облече и Амбър ги поведе надолу.

— О, здравейте — ведро ги поздрави Ингрид, щом ги видя. Очите ѝ се насочиха към багажа им. — Нима си тръгвате толкова скоро? Добре ли прекарахте нощта?

— Някои от нас я прекараха по-добре от други — каза Глен, докато се приближаваше.

Ингрид доби загрижен вид.

— О, лошо за някои от вас, тогава. Мога ли да ви убедя по някакъв начин да останете?

— Не знам — рече Глен. — Да имате по-малка сестра?

Майло рязко се изправи пред него.

— Може ли да поговорим с господин Варга, моля?

Ингрид за пореден път ги дари с една от усмивките си.

— Съжалявам, господин Варга е навън по работа за целия ден. Очакваме го да се прибере довечера, ако ще ви е от полза?

— Разбира се — отвърна Майло. — Тогава ще поговорим с него.

— Чудесно — каза Ингрид. — Нещо друго, с което да съм би полезна?

— Не, благодаря — отвърна Майло и подаде ключа си.

Амбър и Глен направиха същото и отидоха до Чарджъра, без да си кажат и дума. Качиха се.

— Този град не ми харесва — каза Амбър. — Тръгваме си веднага, щом разберем къде е Грегъри Бъкстън.

Глен кимна.

— Значи, ще разпитваме майка му. Ще я принудим да ни каже къде е.

Тя се обърна към него.

— Какво?

Той мигна.

— Ние… няма да разпитваме майка му?

— Тя е кажи-речи на колко… на сто?

— Религиозна е — намеси се Майло, докато палеше колата. — Днес е неделя. Най-вероятно ще отиде на църква. Което значи, че ще е извън къщата.

— Ще проникнем с взлом! — възкликна Глен. — Много сме добри в проникването с взлом! Макар технически да не влязохме така в Спрингтънската библиотека, просто се скрихме в тоалетната, но пък резултатът беше същият.

— Млъкни — кротко нареди Майло. — Аз ще вляза и ще претърся нещата ѝ. Все трябва да има някоя картичка или писмо, или тефтерче с адреси, нещо.

— А ние какво ще правим? — попита Глен.

— Ще следим нея — отвърна Амбър. — Ще се уверим, че няма да се прибере по-рано. Ако го направи, ще я забавим.

— Как?

— Нали каза, че по-възрастните жени те намират за неустоим?

Глен пребледня.

— Искаш… да я съблазня?

Амбър вдигна рамене.

— Само ако се наложи.

Спряха на няколко преки от къщата на Алтеа Бъкстън и тръгнаха пеш. При третото прекосяване на улицата ѝ, видяха, че излиза. Майло изчезна зад къщата, а Амбър и Глен я последваха на петминутната разходка до църквата.

Точно преди да пристъпи прага ѝ, Амбър се зачуди дали няма да избухне в пламъци в мига, в който докосне пода.

За щастие, не пламна.

Избраха си местенце на реда близо до изхода, откъдето можеха да държат Алтеа под око. Амбър се опита да си припомни кога последно беше влизала в църква. Дали изобщо някога беше влизала? Родителите ѝ не се занимаваха с това — каква изненада! — а училището ѝ беше с доста светски уклон. Може би беше виждала как изглеждат църквите отвътре по филмите и по телевизията. Погледна към статуята на Христос на кръста, отбелязвайки си, че трябва много да е тренирал за такива плочки на корема, и за пръв път се сети за молитва.

Бог ли беше отговорът? До скоро никога не ѝ се беше налагало да мисли за това, но принудена да застане лице в лице с ярката реалност на демони и дяволи — трябваше само да се погледне в огледалото, така че може би това беше моментът да започне да се моли.

Дали щеше да помогне да застане на колене и да се моли? За миг се замисли дали да не се помоли за родителите си, да се осъзнаят, да се оправят от тази лудост, която ги беше обхванала. После почти толкова бързо се отказа от хрумването си. По същия начин можеше да си пожелае щастливо детство, в което не я игнорираха.

— Не ми е добре — прошепна Глен. — Май имам вътрешни наранявания.

Дали някой свещеник нямаше да успее да я освободи от греховете ѝ? Амбър се зачуди какво ли би казал за рогата ѝ. Ако влезеше в изповедалнята и му кажеше истината, цялата истина, и се разкриеше в цялата си червенокожа прелест, каква ли щеше да е реакцията му? Дали щеше да разклати вярата му, да я отслаби, или обратното? Дали щеше да има отговор за нея, или пък щеше да я изгони от това свято място, проклинайки съществуването ѝ, проклинайки нея пред очите на своя Бог?

Дали вече не беше прокълната в очите на неговия Бог?

Христос я гледаше отгоре, целият мускули и мижава препаска, но не издаваше нищо. Хитрец е този Христос.

— Приятели — започна свещеникът. Беше млад и дори от мястото си, Амбър виждаше торбичките под очите му като тъмни кръгове. Имаше нужда от сън. Можеше да му съчувства.

— Днешният ден ни носи тревожни времена — продължи той. — Включваме новините и виждаме как цивилизацията се срива навсякъде по света. Войни, престъпления, тероризъм, ненавист. Бедност. Неправда. Накъдето и да погледнем — предупредителните знаци на злото. То завзема всичко. Пуска корени. Но, ще попитате вие, защо трябва да пускаме новините, за да видим доказателства за това? Защо трябва да отворим вестника или да влезем в интернет? Семената на злото не са ли пуснали вече корените си тук, в самия ни град?

Вълна от шепот сред вярващите, а Амбър се поизправи малко повече.

— Бог е на моя страна — каза свещеникът. — Той е моят пастир. Той ме води. Той ме пази. Но дори и така, аз се боя. Започвам да се съмнявам. Не в Бог, обаче. Той е все тъй силен, както винаги е бил. Не, приятели. Съмнявам се в себе си. Защото плътта ми е слаба. Сърцето ми е слабо. Преди две седмици погребахме нашия добър приятел отец Тейлър и ето изведнъж се оказах тук горе съвсем сам. Осъзнавам, че ми липсва неговото успокояващо присъствие. Липсват ми думите му, съветите му. И преди всичко ми липсва неговата смелост.

Свещеникът погледна за кратко настрани и Амбър за пръв път забеляза голямата снимка, окачена на статив. От нея гледаше усмихнат, белокос старец.

— Той знаеше, разбирате ли — продължи свещеникът. — Той го чувстваше. И го отричаше. А сега е твърде късно.

— Човекът на снимката — прошепна Амбър на Глен.

— Какво за него?

— Видях го — отвърна Амбър. — Видях го снощи пред хотела.

И тогава някой запя. С нисък, тих глас.

Тишината полека завладяваше църквата.

Амбър вече го виждаше — мъжа, който пееше. Седеше с наведена глава.

Хората от двете му страни започнаха да се отдръпват.

Той продължаваше да пее. Тогава към него се включи и женски глас.

Поде и трети глас, следван от още отдръпващи се хора и усилващо се пеене.

Още един човек се включи в песента и пееше с наведена глава, после пети и шести, и хората вече се изправяха, бутането им прерасна в изблъскване, докато се опитваха да се отдалечат възможно най-много от пеещите, а паниката растеше заедно с надигащите се гласове; седми и осми се включиха в хора, свещеникът се дръпна назад с изражение на ужас, а хората вече плачеха и тичаха към изхода.

Амбър забеляза как някой избута Алтеа изотзад и как тя падна на колене. Амбър скочи от пейката, промуши се през надигащата се тълпа и едва самата тя не падна под напора. Но успя, сграбчи Алтеа за ръката и я издърпа, сега Глен беше отпред, разчиствайки пътя към вратата.

Амбър надникна зад рамо, видя как десетима или дванадесет ду̀ши се изправят, но все така с наведени глави, и продължават да пеят.

И тъкмо когато Алтеа припадна и цялата ѝ тежест се стовари в ръцете на Амбър, те изскочиха на слънце.