Демон шосе

31

Когато Амбър слезе долу за вечеря, ѝ бяха определили място на голяма дълга маса, до Глен и срещу Майло. Още една гостенка се присъедини към тях — привлекателна тъмнокоса жена след трийсетте.

— Компания! — каза жената с явно задоволство. — От цяла вечност не съм имала компания за вечерята! Дълго ли ще останете?

— Вероятно не — отговори Амбър. — На семейно пътуване сме. Това е братовчед ми Глен, татко ми — Майло, а аз съм Амбър.

— Много ми е приятно да се запознаем — каза жената. — Аз съм Вероника. Отдавна ли сте на път?

— От няколко дни — отвърна Майло. — Ами вие?

Вероника им се усмихна. Беше красива усмивка.

— Аз всъщност живея тук. Не в хотела, в Каскейд Фолс. Е, поне живеех. Мислех си, че съм си купила къща, но се провали в последния момент, а вече бях продала старата, така че ето ме тук — бездомница. Вярно, в чудесен хотел, но все пак… бездомница.

— Защо искате да се преместите? — попита Амбър. — Мястото е толкова хубаво.

— Така е — отвърна Вероника, — наистина. И ще ми липсва, но понякога просто трябва — тя раздвижи леко пръсти — да си тръгнеш.

— Забелязах няколко закрити магазина — каза Майло. — Има ли нещо общо с това?

Вероника вдигна рамене.

— Може би. Неколцина от приятелите ми се преместиха наскоро, а други се канят да го направят… Но няма конкретна причина, мисля. Все пак е чудесно място за живот. Ние просто… не знам. Иска ни се нещо ново. Та откъде сте вие?

— От Джорджия — отговори Майло. — Със съпругата ми се разделихме и това пътешествие е време за двама ни — баща и дъщеря.

— Баща, дъщеря и племенник — бързо добави Глен.

— Колко хубаво — каза Вероника. — И съпругата ви нямаше нищо против Амбър да пропуска училище по този начин?

Майло се поколеба може би само миг повече и Амбър веднага се включи в разговора.

— Като казва, че са се разделили, татко има предвид, че мама си отиде миналата година. Сега посещаваме всички нейни любими места — нашият начин да се сбогуваме с нея.

— О, не — възкликна Вероника. — О, много съжалявам.

— Няма нищо — каза Майло, стрелвайки Амбър с поглед.

— Аз съм от Ирландия — обади се Глен.

Вероника кимна и се усмихна, но нищо не каза по въпроса.

Глен изглеждаше озадачен. Отново понечи да отвори уста — вероятно, за да повтори казаното с надеждата за друг вид реакция, когато се отвори вратата и влезе един мъж. Висок, удивително висок, с широки рамене и тесен ханш, подчертани от сивото, вталено палто, с което бе облечен — тясно в кръста, падащо свободно надолу. Панталоните му бяха черни, краката му — дълги, ръцете — дълги, дори пръстите бяха дълги. Беше хубав мъж — цветът на кожата му подсказваше за човек, който прекарва много време на закрито, а черната му коса беше зализана назад в подсилен V-образен перчем. Имаше дълъг нос, скули като остриета и блестящи, тъмни очи под гъсти вежди.

— Госпожице Картрайт — поздрави той с усмивка. Акцентът му беше чуждестранен и непознат на Амбър. — Както винаги е удоволствие да ви видя. А и най-новите ни гости — най-искрени извинения за това, че не успях да присъствам, за да ви поздравя при пристигането ви. Казвам се Йохан Варга, собственик съм на този хотел. Вярвам, че сте прекарали приятно времето си тук досега?

— Така е — отговори Майло. — Благодаря ви.

— Отдавна ли сте на път? — попита Варга.

— Не особено — започна Майло, като звучеше наистина дружелюбен. — Тук сме само от няколко часа, но дори и така можем да видим, че градче като Каскейд Фолс подмладява хората — и телом, и духом.

— Нали? — потвърди Варга. — Много спокойно е нашето местенце. Всички сме много горди и то с основание.

— Би трябвало — отвърна Майло с усмивка.

Варга кимна с благодарност.

— Ах, извинете, имам своите задачи. Надявам се да си поговоря отново с всички вас. А засега ще ви пожелая лека нощ.

Амбър се включи в хора от любезни отговори, след което Варга си тръгна, затваряйки вратата след себе си.

— Чудесен човек — каза Вероника. — Прави много за този град. Нямаше да е това, което е днес без него, а никога не иска нищо в замяна. Понякога се чудя какво ли е да бъдеш толкова всеотдаен…

— Аз обичам да се занимавам с благотворителност — заяви Глен.

Вероника отмести поглед от Майло и се усмихна, сякаш ѝ беше интересно.

— Каква благотворителност?

Глен вдигна рамене.

— Различно. Най-вече работя доброволно към приюти за бездомни и за животни. Изследвания за рак. Ей такива неща.

— Няма ли една определена кауза, която да ти е на сърце?

Глен се намести по-удобно.

— Е, така де, да, има. Основната, най-основната кауза, за която работя, са нефтените разливи. Нали се сещате, онези хора с водоустойчиви дрехи чистят чайките и дивите животни? Ето това съм аз. Винаги съм обичал дивата природа и в Дъблин живея близо до морето, което е супер удобно.

— Много нефтени разливи ли има в Дъблин?

— Ъ, ами, всъщност не. Но винаги съм на линия, когато заседне някой кит на брега или там нещо такова.

— О? И какво се прави, когато се случи подобно нещо?

— Ами, аз… избутвам го обратно в морето.

Вероника кимна и го изчака да каже още нещо. Когато стана ясно, че няма какво да добави, тя се обърна към Майло, а Глен се намръщи и потъна малко повече в стола си.

След вечеря Амбър си взе душ в банята в дъното на коридора, където беше стаята ѝ. Беше доста странно и макар като цяло да предпочиташе хотели със собствени бани, все пак беше по-добре от някои от мотелите, в които им се беше налагало да отсядат.

Тя се подсуши, облече си пижамата и направи вързопче от дрехите си, като постави обувките най-отгоре. Килимът беше мек под босите ѝ крака, докато вървеше към стаята си. Когато зави край ъгъла, чу гласове и забеляза Майло и Вероника, които се насочваха към стаята на Майло. Забелязаха я и спряха. Тя примигна.

Накрая успя да каже само:

— Тъкмо си взех душ.

Майло кимна.

— Хубаво.

— Как беше водата? — попита Вероника.

— Гореща — отговори Амбър.

Майло кимна отново, сякаш това беше много важна информация, която трябваше да подреди някъде в главата си.

— Добре, ами тогава ще се видим утре сутрин.

— Да, ще се видим — отговори Амбър. — Лека нощ.

Вероника се усмихна с красивата си усмивка и Амбър наблюдаваше как двамата изчезват в стаята на Майло.

Тя стигна до своята и заключи вратата, сложи дрехите си на стола. После застана на средата на стаята и се намръщи.

Трябваше да признае, че ѝ беше странно да види Майло и Вероника… заедно. Осъзна, че е наистина изненадана, може би защото нещата, които свързваше с Майло, бяха опасност и страх, а може би до някаква тревожна степен — със смърт. Никога не ѝ беше хрумвало, че може да има нормални чувства зад тази бдителна хладност. Дори беше донякъде разочарована. Беше приела, че някой като Вероника, макар и несъмнено секси, каквато действително беше, нямаше да има ефект върху него. Амбър беше очаквала да е над тези неща.

Сама се засмя на това колко високопарно звучеше. Той беше зрял мъж и правеше, каквото си иска, което нямаше нищо общо с нея.

Отиде до леглото си, издърпа завивките и се мушна между тях. Чаршафите искряха от чистота и тя се усмихна. Нищо по-хубаво от свежо оправено легло. Възглавницата беше хладна и тя потъна в нея. Не прекалено мека, не твърде плътна. Точно както си трябва, би казала Златокоска. Погледна към тавана — чисто бял, без никаква пукнатина.

Усмивката ѝ угасна.

Сети се за Дейкър Шанкс, който се разграждаше в багажника на Чарджъра. Сети се и за самия Чарджър и що за Звяр е. Сети се за Хедър Медина и баща ѝ и се зачуди как са. Сети се за майката на Грегъри Бъкстън и какво щяха да правят, ако не успееха да я убедят да им помогне. И се сети за родителите си.

Преди всичко мислеше за тях.

Когато сълзите напълниха очите ѝ, тя ги изтри и изгаси лампата. Заспа, после се събуди и остана да лежи, като се наместваше през няколко минути. Най-сетне отново се обърна по гръб и се заслуша в хотела. Той скърцаше тихичко. Стенеше. Отваряха се и се затваряха врати. Чуваше приглушени стъпки. Приглушени гласове. Неясен свят отвъд тези четири стени, свят, който нямаше общо с нея, който не се занимаваше с нейните страхове и с нейните проблеми. Свят, който нямаше да скърби ако си отидеше, ни то пък щеше да се радва на това. Безразличен свят. Равнодушен. Свят, който я превръщаше в дребна точица.

Амбър се изправи.

— Е, това вече е депресантско — промърмори тя на глас.

Включи лампата и стана. Дръпна завесите, отвори прозореца и се показа навън, вдишвайки от нощния въздух. Харесваше ѝ прохладата. Въздухът я накара да потрепери, ама наистина. Позволи си да се усмихне и се остави на приятната емоция.

Под нея се чу някакво движение — отвори се прозорец. Амбър наблюдаваше с лек интерес как още някой се надвеси навън, за да усети нощта по същия начин като нея. Виждаше само горната част на главата на госта. Може би хората изпитваха нужда да направят това тук — да погледат града отгоре и да почувстват живота.

Отвори се още един прозорец и се показа още една глава. После още една, и още една глава. Амбър потисна смеха си, спомняйки си клипчета, които беше гледала от една стара телевизионна игра на име „Холивудски квадратчета“. Потисна порива да им подвикне и да сподели с тях шегата. Само че усмивката ѝ угасна, докато наблюдаваше гостите да пролазват от прозорците, да се притискат към стената с лице надолу, преди да се спуснат в мрака под тях.

Нещо се замъгли от лявата ѝ страна — някой се спускаше от прозореца над нея. Тя се обърна, погледна нагоре — право в лицето на самия Варга, който се държеше за тухлите, а палтото му се развяваше зад него. Очите му бяха диви и се впиваха в нея. След което той се пусна и се хвърли към нея.