Демон шосе

4

Разговорът в къщата замря, подменен от нов непознат глас. Мъжки глас. Делови. На Амбър ѝ се искаше да не е толкова изморена. Само ако можеше да подкара мозъка си на нормални обороти, щеше да е в състояние да обясни. Беше сигурна, че може да убеди ченгетата да разберат. Пое няколко дълбоки глътки въздух, за да прочисти главата си, и тръгна несигурно към вратата. Отвори. Ако смятаха да я изведат с вдигнати ръце, щяха да останат разочаровани. Беше твърде изтощена, за да вдига ръце.

Както звучеше, другите бяха останали в трапезарията, а Бил и Бети бяха въвели полицаите в дневната, за да разговарят. Амбър остана прилепена към стената, докато се приближаваше, в случай че имаше нужда от опора. Стигна до семейната снимка в коридора — единствената фотография в рамка, на която бяха и тримата, и спря. Оттук можеше да вижда от другата страна на коридора през отворената врата.

Двамата служители на реда стояха в дневната, в пълната си униформа, и разговаряха с родителите ѝ. Казваха нещо, но Амбър не можеше да се концентрира достатъчно, за да разбере смисъла на думите. Не знаеше защо се чувства толкова изтощена. Всички стояха в средата на стаята и се гледаха. Амбър размърда рамо, опряно в стената, после се поспря, като се съсредоточаваше върху онова, което казваше полицаят.

— … просто трябва да поговорим с нея, нищо повече.

— Амбър не се чувства добре в момента — отвърна Бил. — Може би ако се върнете утре, ще е поукрепнала.

— Господин Ламонт — каза полицаят, — разбирам какво се опитвате да направите. Моля ви, не мислете, че не съм наясно. Дъщеря ви може много да е загазила и вие искате да я предпазите. Разбирам това. Наистина. Но не ѝ правите услуга, като не ни допускате да поговорим с нея.

Въпреки умората, Амбър почувства как цялата се вледенява отвътре.

— Съпругът ми не лъже — обади се разстроено Бети. — Само се обадете на директор Гилмор, сигурна съм, че той ще гарантира за нас и за Амбър. Каквото и да смятате, че се е случило, аз просто съм сигурна, че не се е случило.

— Няма да се обаждаме на директора на полицията, дори няма да поставяме въпроса, преди да сме разговаряли с Амбър — отговори полицаят. — Има двама младежи, които се кълнат, че тя ги е нападнала.

— Едно шестнадесетгодишно момиче е нападнало двама мъже? — попита Бил. — И вие приемате това сериозно? Наистина ли си губите времето с подобни безсмислици?

— Ще изясним всичко, ако просто ни позволите да си поговорим с нея.

Бил постави ръце на хълбоците си и поклати отчаяно глава. Бети го изгледа.

— Ти си такъв перфекционист — рече. Разстроеният вид, който демонстрираше доскоро, беше изчезнал.

— Просто ми харесва нещата да са на чисто, — отвърна Бил. — А това… няма да е много чисто.

— Простете, какво няма да бъде чисто? — попита единият от полицаите.

Но Бил и Бети не му обърнаха внимание.

— Това е много специален ден — продължи да говори Бети. — Прекрасен ден. Шестнайсет години, чакахме този ден шестнайсет години. Случващото се в момента е просто дребно неудобство. Това е всичко.

— Госпожо Ламонт — понечи да се изкаже единият полицай, но Бил го прекъсна.

— Вече е в системата — обърна се той към жена си. — Вече е регистрирано.

— Не, не е — отвърна Бети. — Ей този каза, че дори не са повдигнали още въпроса. Гилмор ще зачисти нещата. И преди го е правил и за парите, които му плащаме, със сигурност ще го направи отново. Може би ще се наложи да закараш колата им в блатото по-късно тази вечер, само за да объркаш колегите им, но какво пък?

Полицаите се спогледаха.

Бил погледна жена си и се усмихна.

— Говориш сериозно, нали? Наистина ли искаш да го направим?

— Да — отговори Бети. — Наистина искам — тя взе едно палто от облегалката на дивана и го облече, издърпвайки ръкава надолу под китката, обвивайки го около ръката си.

— Ъ, моля? — обади се полицаят.

— Та кой от двамата искаш? — попита Бил.

Бети кимна към по-близко стоящия до нея.

— Ей този.

— Хубаво — вдигна рамене Бил. — Аз ще убия грозника.

— Ей — извика едрият полицай, но следващите му думи бяха заглушени от ръката на Бил, която покри лицето му.

Само че ръката не беше на Бил. Беше червена с черни заострени нокти по върховете на пръстите. Лицето на Бил също беше червено, но различно, променено, целият беше по-едър, по-висок, извисил се внезапно над полицая — чудовище с червена кожа и черни рога, които излизаха от челото му и се извиваха спираловидно, като на овен.

Демонът, заел мястото на Бил, блъсна главата на полицая в стената. Главата се смачка като празна кутийка от безалкохолно.

Партньорът на полицая отскочи шокиран назад, посегна към кобура, за да извади пистолета си, после си спомни за Бети и се обърна тъкмо в момента, в който тя се промени. В един миг беше Бети. В следващия — чудовище. Високо. Червено. С рога. Юмрукът ѝ мина право през гърдите му, изскачайки от другата страна в пръски кръв. Полицаят изгъргори нещо, което Амбър не успя да разбере. Бети отвори юмрук, пускайки долния край на ръкава, и издърпа ръката си, освобождавайки се както от палтото, така и от тялото на полицая.

Амбър се отдръпна и приклекна, докато мъртвият полицай се строполяваше на пода.

— Е — чу Бил да казва, — това свърши работа.

Бети се разсмя. Беше си нейният смях, определено, но идваше от устата на демон.

Вратата между дневната и трапезарията се отвори и Амбър отново се присламчи по-напред, за да види как Грант въведе всички в стаята. Гледаха шокирано касапницата.

Кърсти покри устата си с ръка.

Бил се обърна към тях.

— Можем да обясним.

Кърсти се втурна напред.

— Това е моето палто! Какво, по дяволите, Бети?

Коленете на Амбър омекнаха.

— Може ли да говорим за палтото ти по-късно? — обади се Грант. — Дали точно в този момент ще е възможно да поговорим за двете мъртви ченгета на килима?

— Ще се обадя на Гилмор — каза Бил. — Всичко ще оправим. Не е кой знае какво.

— Ама те са ченгета!

Демонът Бил махна с ръка.

— Малко се поувлякохме. Не трябваше да го правим. Доволен ли си? За тази вечер с Бети ще сме по-ниски от тревата, обещаваме. Убиваме Амбър и приключваме. Никакви убийства повече тази седмица.

Стомахът на Амбър се преобърна и тя внезапно почувства студ, по-силен от когато и да било в живота ѝ.

— Наистина съжалявам за палтото ти — обърна се Бети към Кърсти. — Ще ти купя ново.

Кърсти поклати глава.

— Беше в ограничени бройки. Вече не се намират.

Амбър се плъзна странично, забравила как да ходи, как да диша. Краката ѝ бяха натежали, като от камък, влачеха се по пода към спалнята ѝ, докато останалата част от тялото правеше всичко възможно да стои изправено. Падна през прага на колене, обърна се и протегна ръка нагоре, за да затвори вратата с безчувствени пръсти. Устата ѝ беше пресъхнала, а езикът ѝ се бе удебелил. Нещо ставаше в стомаха ѝ и тя падна напред, подпирайки се на ръце и колене, повръщайки върху килимчето, което бе в стаята ѝ от години. Но не издаде нито звук. Дишаше тежко и бълваше, но не издаде и звук.

Родителите ѝ бяха чудовища. Бяха им пораснали рога. Бяха убили полицаите. Родителите ѝ и техните приятели щяха да убият нея.

Бети я беше упоила. Ето какво беше направила. Успокоително или нещо такова, поднесено с храната. Не, с ко̀лата. Амбър загледа повръщаното по килимчето и се зачуди колко ли от лекарството се намираше в него.

Тя протегна ръка, сключи длан около орнамента на леглото си и го използва да се изтегли нагоре, да се изправи и да не падне настрани. Трябваше да се измъкне. Трябваше да бяга. Тръгна към прозореца, а стаята се килна със страшна сила, тя се препъна и полетя към стъклото. Изметна се настрани, преди да го разбие и вместо това се удари с лакът в стената. Заболя я, но поне родителите ѝ не дотичаха веднага да видят какво става. Беше толкова прежадняла. Имаше бутилка вода на нощното шкафче, но то беше в другия край на стаята.

Безчувствени, изтръпнали пръсти полазиха към прозореца. Глупав, безчувствен палец опрян на резето. Безчувствени зъби, които се впиха в долната устна и я разкървавиха. Болката беше остра, но изостри сетивата ѝ за миг, а удебелените, глупави, нереагиращи пръсти най-сетне успяха да направят каквото се очакваше от тях. Резето изскърца, помръдна, а тя се подпря с ръка на перваза и натискайки напред и нагоре, използва цялото си тяло, за да плъзне прозореца и да го отвори. После краката ѝ поддадоха и тя падна, като удари главата си в перваза, докато се свличаше надолу.

Амбър полежа със затворени очи, докато кръвта пулсираше в ушите ѝ като барабанен ритъм, като стъпки, като кокалчета на пръсти по вратата.

— Амбър?

Отвори очи.

— Амбър? — повика Бети от коридора. — Добре ли си?

Да не отговори означаваше вратата да се отвори. И Бети да надникне вътре. Значи отговор трябва. Отговор.

— Да — излезе мъчително думата от устата на Амбър. Последваха още. — Уморена съм. Спя — всяка от думите се откъсваше тежко от езика ѝ.

Вратата. Дръжката. Дръжката се завърта, вратата се открехва. Гласът на Бил, долитащ отнякъде.

— Къде държим препарата за петна?

Затваряне на вратата, отдалечаващите се стъпки на Бети.

Амбър се обърна настрани, после се изправи на ръце и колене. Остана така, дишайки тежко, събирайки сила. Без да вдига глава, се протегна към перваза. Сграбчи го. Изтегли се нагоре, докато не показа едната ръка навън. Стисна перваза от външната страна. Издърпа се нагоре, промуши глава през прозореца в жегата, и в тежкия въздух, и в дъжда.

Амбър падна на тревата, а краката ѝ се блъснаха в дограмата. Така щяха да я открият. Не беше избягала. Не можеше да почива, не и по този начин. Трябваше да се махне. Трябваше да продължи да се движи.

Амбър вече лазеше по мократа трева, през шарените сенки на дърветата. Трябваше да се махне оттук. Трябваше да лази по-бързо. Трябваше да стигне до пътя. Да стигне до пътя, да се качи в колата, да потегли. Да избяга.

Земята под нея се промени, стана по-твърда. Без трева. Без повече трева. По-тъмна. По-твърда. По-гладка. Пътят.

Приближаващи стъпки, бързащи в дъжда. Бяха я намерили. Вече я бяха открили. Ръцете ѝ бяха слаби, не беше останала никаква сила. Тялото ѝ се отпусна на земята. Съзнанието ѝ… съзнанието ѝ… къде беше съзнанието ѝ?

Обувки. Обувки на висок ток върху мократа настилка, точно пред нея. Глас. Женски. Познаваше този женски глас.

— Здравей, Амбър — каза Имелда.