Демон шосе

13

Майло спря Чарджъра пред колонката на една бензиностанция за камиони и на Амбър ѝ бе позволено да слезе най-сетне. Тя стъпи на паважа и се протегна, изпъвайки гръбнака си, усещайки как пука. Следобедът не беше по-прохладен от следобедите, които се налагаше да понася в Орландо. Беше горещо, слънцето печеше, а въздухът натежаваше от влага. Един камион излезе с ръмжене на пътя, като раздвижи дърветата в далечния край и вдигна мини вихрушки от прахоляк, които затанцуваха покрай голите глезени на Амбър.

Мястото беше доста изпаднало. Нещастни стръкове тревица се показваха от цепнатини в земята, като удавници в море от бетон. Една дълга сграда с изкривен покрив и мръсни прозорци се идентифицираше като семеен ресторант. Буквата „С“ липсваше от рекламния знак отпред, превръщайки надписа ХАПНИ С ДЕТЕТО в ХАПНИ ДЕТЕТО. Амбър му обърна гръб.

От другата страна на оградата имаше царевица, километри наред и една нещастно изглеждаща горица зад самия паркинг. Стар билборд на Кока-Кола ръждясваше и се люпеше на метален прът.

— Ей — подвикна Майло и тя се обърна, а той ѝ подхвърли бейзболната шапка над покрива на колата. — Главата да е наведена през цялото време. Само защото ти не виждаш охранителна камера, не значи, че тя не може да те види.

Тя нахлупи ниско шапката.

— Наистина ли смяташ, че родителите ми ще могат да ме намерят тук? Във Флорида — добре, става, може би ченгетата и хората там правят каквото се иска от тях, но тук вече не е Флорида.

— Родителите ти са живели повече от сто години — отвърна Майло, докато вкарваше маркуча в резервоара. — Нека не подценяваме до колко далеч достигат пипалата им.

Бензинът започна да се изпомпва и Амбър се насочи към единия край на сградата, следвайки знака за тоалетната. Служителят, отегчен чичка около петдесетте, дори не вдигна очи, докато тя минаваше покрай прозореца.

Тоалетната беше празна и сравнително чиста. Вечерното слънце проникваше през трите прозореца, които се намираха почти под тавана. Амбър избра единствената кабинка с тоалетна чиния и когато приключи, изми ръцете си на мивката. Огледалото беше мръсно, но цяло и тя свали шапката и се загледа в отражението си. Дълбоко в корема ѝ пърхаха пеперуди.

Само решаваш, че искаш да се промениш и се променяш — така беше казала Имелда. Амбър реши, че иска да се промени, но тялото ѝ я игнорира. Опита отново. Помъчи се да си припомни как беше станало в апартамента на Имелда, как се беше получило, когато отхапа онзи пръст, но дори не се приближи до възпроизвеждането на тези усещания.

Искаше ли го всъщност наистина? Ами ако се променеше и после не успееше да си върне нормалния вид? Ако си останеше затворена като демон, без да може да се преобрази отново? Без значение колко щеше да се опитва да се прикрие, някой все щеше да я види и тогава слухът щеше да стигне до родителите ѝ и те щяха да са по петите ѝ — хищници след плячката си.

Амбър се загледа в собствените си очи. Ненавиждаше да бъде плячка. Заповяда на тялото си да се промени и този път то се подчини.

Болката избуя и тя извика, но въпреки това, не спря да наблюдава отражението си. Кожата ѝ бе потъмняла до великолепно червено само за миг — колкото ѝ отнемаше по принцип да се изчерви. Костите ѝ запукаха и затрепериха и тялото ѝ се издължи — краката, торсът, ръцете. Стъпалата ѝ се почувстваха натясно в маратонките. Внезапно беше станала висока, внезапно отслабнала. Лицето ѝ се бе удължило, линията на челюстта бе станала по-изразена, скулите — високи и изострени. Лицето пак си беше нейното, но чертите леко се бяха променили. Устните бяха по-плътни. Кестенявата коса сега бе черна и по-дълга, а вълните се бяха изправили.

Главозамайване, смайваща вълна на световъртеж едва не я повали на земята. Тя се вкопчи в ръба на мивката, удържа се изправена, неспособна да отмести поглед от красивия демон в огледалото.

А тя бе красива. Кожата ѝ, макар и червена, бе безупречно гладка. Зъбите — заострени като на хищник, бяха бели и прави. Повдигнатите скули просто променяха всичко. Само очите си бяха останали същите. Тя беше доволна от това.

И, разбира се — рогата. Черни рога, като наръбен абанос, които се извиваха от челото ѝ и се проточваха назад. Поразителни до безумие.

Макар късите панталонки вече да изглеждаха още по-къси на издължените крака, сега ѝ бяха по-широки и заплашваха да се свлекат по бедрата ѝ. Тя издърпа яката на тениската си на двете страни, за да разгледа блесналите отдолу твърди черни люспести плочки, които се простираха от едното рамо до другото.

Загледа ръцете си. Вече не бяха малки. Бяха чудесни ръце, силни ръце, не дребни и слаби, каквито бяха винаги. Ноктите бяха черни, но имаше нещо друго, нещо като сърбеж на върха на пръстите. Тя присви леко дясната ръка и ноктите се удължиха толкова внезапно, че я стреснаха. Тя сграбчи китката си с другата ръка, обхваната от съмнение дали този нов и чужд придатък няма да я нападне внезапно. Тя се съсредоточи и ноктите се прибраха при команда.

— Яко — прошепна тя. Ето това трябваше да е чувството, сигурна беше. Промяната трябваше да я кара да се чувства силна и могъща, и уверена. Не изплашена, не както се бе почувствала в апартамента на Имелда. Не паникьосана, както когато разби челюстта на онова момче.

Брандън, напомни си тя. Името му беше Брандън.

И тогава вратата се отвори и в тоалетната влезе едра жена с тираджийска шапка. Вече бе преполовила пътя до кабинките, когато усети, че има и друг човек в помещението.

Смрази се, когато се изгледаха с широко опулени погледи. Тогава шофьорката се завъртя на токове. Завъртя се да бяга. Да извика ченгетата. А с ченгетата щяха да се явят и родителите ѝ.

— Не, чакай! — извика Амбър, втурвайки се подире ѝ. Хвана жената преди да успее да стигне вратата и я избута малко по-силно, отколкото възнамеряваше. Шофьорката се удари в стената.

— Съжалявам — рече Амбър, — съжалявам, но…

Жената извади нещо от колана си. Сгъваем нож. Отвори го, а Амбър вдигна ръце.

— Не, чакайте, съжалявам, моля ви…

Но шофьорката бе твърде изплашена, твърде залята от адреналин, за да слуша. Втурна се напред, а Амбър заотстъпва, като изгуби от поглед ножа. Веднага след това почувства кожата си да се присвива. Бедрото ѝ се удари в мивката, а жената я наръга директно в корема.

Амбър извика, повече от шок, отколкото от болка. Очакваше да последва и болката. Онази я намушка отново, и отново.

Все така нищо.

Амбър вдигна ръка, заби пръсти в лицето на шофьорката и я избута назад. Другата ѝ ръка сграбчи ръката, която държеше ножа, стискайки китката и задържайки острието далеч от лицето. Внезапно на Амбър ѝ стана ясно, че всичко, с което разполага, е силата. Нямаше ни най-малка представа какво да прави по-натам.

Жената обаче беше по-опитна в уличните дела. Стовари свободната си ръка в лакътя на Амбър и я удари с юмрук. Не беше кой знае колко силен удар — очевидно беше деснячка, а се бе наложило да удря с лявата ръка, но юмрукът все пак стигна до носа на Амбър и очите ѝ се наляха със сълзи. Разгоря се гняв и тя издърпа шофьорката и на свой ред стовари удар. Юмрукът ѝ, който се оказа покрит с черни люспи по кокалчетата, се сблъска с челюстта на жената и я запрати с въртене в отсрещната стена. Ножът падна, когато шофьорката се блъсна в сешоара, а бръмченето изпълни цялото помещение.

Жената си възстанови равновесието, а очите ѝ отново се фокусираха. Амбър стоеше срещу нея и едва осъзнаваше, че ръмжи. Жената се впусна към вратата.

— Казах — не! — изкрещя Амбър. Жената вече беше хванала дръжката и издърпваше вратата към себе си, когато Амбър я настигна. Награби главата на жената и я блъсна в крилото. Главата отскочи, захлопвайки вратата едновременно с това. Амбър издърпа шофьорката толкова силно, сякаш тежеше колкото дребно дете и я метна към стената на кабинките. Стената се вдлъбна от тежестта, а жената се свлече на пода. Сешоарът спря да бръмчи.

Амбър се надвеси над жертвата си, за да се увери, че няма намерение да се изправя. След миг се намръщи и приклекна до нея. Потърси пулс. Не успя да го открие. Притеснена извъртя жената по гръб и едва тогава забеляза равномерното повдигане и спускане на гръдния кош. Амбър отново опипа за пулс и търси още няколко секунди, преди да го усети най-после.

Изправи се и докато се обръщаше към огледалото, надигна тениската си. Коремът ѝ бе покрит със същите черни люспи, като броня. Само докато ги гледаше, обаче, те започнаха да се скриват.

Шофьорката застена.

Амбър изхвърча навън под яркото слънце. Една кола мина по пътя и тя бързо се свлече на колене зад купчина нацепени дърва, покрити с найлон. Щом колата отмина, тя се надигна и побягна приведена, като използваше за укритие един паркирал камион, за да стигне до дърветата при отсрещния му край.

Мушна се в сенките и продължи напред, а дърветата бързо прераснаха в гора. Рогата ѝ се удариха в някои по-ниско приведени клони, затова приведе глава и продължи да крачи, следвайки шума на вода, който идваше отнякъде. Повървя още минута или две и изведнъж бе заслепена от ярка светлина. За кратък ужасяващ миг реши, че Сияйния демон е дошъл за нея, но се оказа просто слънцето, което се отразяваше от повърхността на бавно точещата се по пътя си река.

Амбър се обърна назад. Заслуша се. Никакви звуци на преследване. Никакви тревожни викове.

Отново повдигна тениската си. Черните люспи бяха изчезнали. Коремът ѝ беше плосък, недокоснат и абсолютно здрав.

Свали дрехите си, остави ги на купчинка и се зае да се разглежда. Ръцете ѝ, макар и червени, нямаха никакви черни люспи. Сега вече виждаше мускулите си, които се оформяха под кожата. Изпъна дясната си ръка и я сви, наду бицепса и гръмко се изсмя. Беше силна. Беше много силна. Имаше сила, която надскачаше дори новите ѝ така впечатляващи мускули.

Когато удари жената, над кокалчетата ѝ израснаха люспи. В онзи момент появата им бе естествена, инстинктивна. Този път тя сключи ръката си в юмрук и се съсредоточи. Кожата около кокалчетата ѝ се опъна, а през нея нагоре си проправиха път черните люспи, напълно безболезнено. Тя се концентрира върху цялата ръка този път и усети как кожата се опъва, а люспите се разпространяват по цялата повърхност.

Изпъна и двете си ръце. Черните люспи нарастваха все повече, покривайки ръцете до лактите. Погледна надолу по тялото си. Стъпалата вече бяха обхванати целите. После краката. Коремът и гърдите. Шията. Амбър си пое дъх, затвори очи и усети как лицето ѝ се опъва също и люспите покриват цялата ѝ глава.

Отвори очи. На клепачите не бяха пораснали люспи, нито, за радост, върху ноздрите или устните — макар че когато опита да отвори широко уста, установи, че не се получава. Потупа с пръсти пространството между рогата си и продължи по скалпа, докосвайки люспите, които бяха сплеснали косата ѝ.

Приближи се към реката и се загледа в собствения си, плаващ по вълничките образ.

Въоръжена в доспехите си, усмихна се тя.

Превърна пръстите си в дълги нокти, като отдели специален миг да се наслади колко големи и колко чудовищни бяха станали обичайно дребните ѝ ръце. После отиде до най-близкото дърво, позачуди се, после прокара нокти по дънера, оставяйки четири дълбоки резки в кората.

Направи го отново, този път по-бързо. После още веднъж. После замахна силно към дървото, изчегъртвайки няколко тънки парченца дървесина. Щом можеше да направи това с едно дърво, какво ли оставаше за някой човек?

Мисълта я притесни, заплаши да изтрие усмивката ѝ. Но тя се отърси от нея, направи крачка назад и подскочи, ръцете ѝ се впиха в дървото и тя се закатери сякаш бе родена да го прави. Дървото се наклони назад и тя последва наклона, докато не увисна точно над реката. На практика надолу с главата. Амбър се разсмя развълнувана и развеселена. Дори стъпалата ѝ сякаш се впиваха в дървото. После направи грешката да ги погледне.

Те бяха някакви безформени неща, пръстите им дълги, колкото новите пръсти на ръцете, а всеки от тях се бе обвил около дървото.

Шокът, паниката, представата, че се е деформирала без възможност да се оправи, преминаха през нея като ток и в този момент краката ѝ си върнаха нормалния вид, както и ръцете. Тя падна с вик на уста, извъртайки се насред въздуха, за да се озове в крайна сметка във водата.

Люспите се скриха веднага щом се потопи. Когато се съвзе, изплува с всички сили на повърхността, като вече се успокояваше. Поплува малко на място, докато изчакваше сърцето ѝ да спре да хлопа толкова силно, после се изпъна и заплува към далечния бряг, наслаждавайки се на това колко малко усилия ѝ коства. Няколко замахвания и вече беше при целта. Обърна се и плува под водата по целия път обратно. Пръстите ѝ зариха в наноса при брега.

Амбър прекара още няколко минути просто да поплува. Да поплува гола. Засмя се, когато се обърна по гръб. Никога не бе плувала гола през живота си. Никога не си бе представяла, че ще има тази възможност. Никога не бе смятала, че ще има тази увереност. Но ето я сега, в цялата ѝ алена прелест, насред реката нейде из Джорджия. Още ли бяха в Джорджия всъщност? Дори не беше сигурна в това. Което я накара да се разсмее още повече.

Смехът замря, когато придоби усещането, че някой я наблюдава.

Огледа се. Не виждаше никого в гората и от двете страни на реката, но усещането не изчезна. Заплува обратно и се поколеба преди да се измъкне от водата, след което пристъпи върху тревистия бряг към дрехите си.

Беше на средата, когато забеляза едно лице, вторачено в нея от шубрака наблизо.