Демон шосе

46

Амбър спеше на легло от листа̀. Беше точно толкова неудобно, колкото очакваше.

На сутринта се събуди от отварянето на вратата. Две забулени стояха на прага. Още две се спотайваха отзад. Намеренията им бяха очевидни.

Амбър бавно се изправи. Другите жени застанаха до нея. Беше трогателна демонстрация на солидарност, но не можеха да ѝ помогнат. Не можеха да спрат онова, което предстоеше.

— Не се променяй — каза Деб. — Тя иска точно червената ти кожа, стой си така.

Амбър кимна и премина през решетката, която се затвори със скърцане зад гърба ѝ. Забулените я върнаха в стаята с труповете, където я чакаше вещицата.

Дълъг изкривен пръст се пресегна към нея и я набоде в рамото. Заръчка отново, след това попипа гръдния кош, но Амбър не се преобрази. Вещицата явно бе усетила решимостта ѝ, защото предприе нова тактика. След миг забулените отпуснаха хватките си, а вещицата я удари.

Силата на удара разтърси черепа на Амбър, накара я да се олюлее, но тя не падна. Допря ръка към парещата буза, вдигна очи към вещицата и заяви:

— Няма да се преобразя.

Вещицата я удари отново, този път в корема, и я преви на две. Амбър извика и застена, после падна на колене. След няколко секунди на паника, тя силно си пое дъх, а забулените жени я дръпнаха да се изправи.

Вещицата не прекаляваше със силата. Не можеше да си позволи да повреди избрания съд.

— Не ми пука какво ще направиш — изхриптя Амбър. — Няма да се преобразя.

Вещицата я загледа. На Амбър това не ѝ хареса. Почти виждаше как се въртят колелцата при пресмятането зад тези очи.

Чу викове на протести и ругатни и сърцето ѝ се сви. Забулените довлякоха Джулиана, а след нея Деб, Онър и Исеул. Въпреки борбата, бяха наредени в редица покрай стената.

— Какво иска? — попита Онър, като се опитваше да се освободи от хватката на една от забулените. — Няма да се упражнява върху мен. Няма да го допусна по никакъв начин.

Амбър посърна.

— Не иска да се упражнява — каза.

В твърдо спечената пръст под Джулиана се показаха корени и започнаха да се извиват покрай обувките ѝ. Джулиана запищя, опита се да рита, но Амбър много добре знаеше какво следва.

— Добре! — извика. — Добре, спри! Чуваш ли? Спри.

Вещицата я изгледа малко по-продължително, след което корените се оттеглиха.

— Освободи ги, — продължи Амбър. — Веднага ги пусни да си ходят. Това е сделката. Пускаш ги без да им правиш нищо и няма да ги преследваш, а аз ще се преобразя. Може… може да използваш кожата ми.

Вещицата поразмишлява за кратко върху предложението, после посочи към нея. Амбър се поколеба, после се преобрази в демонската си форма. Забулените веднага освободиха жертвите си.

Жените се спогледаха несигурно, сякаш очакваха да бъдат заловени отново в мига, в който си повярват, че са свободни. Исеул първа тръгна по коридора. Нито една забулена не понечи да я спре. Вещицата дори не се обърна.

Исеул тичаше.

Деб и останалите започнаха да отстъпват.

— Насам, нагоре! — викаше Исеул. — Изходът е тук горе! Следвайте гласа ми!

Онър се почуди. Погледна към Амбър, погледна към вещицата и избърза навън. Джулиана беше следващата.

— Благодаря ти — каза Деб на Амбър, после тръгна след другите.

Амбър изчака да чуе крясъци или викове, които да подскажат, че пак са били заловени. Когато това не се случи, тя отново се обърна към вещицата.

— Май имаме сделка.

Вещицата пристъпи напред и посегна към нея.

Ръката на Амбър обви китката ѝ.

— Съжалявам — каза, а черните люспи се разпространяваха по кожата ѝ, — нали не очакваше, че ще се дам без бой?

Тя придърпа вещицата към себе си и замахна през лицето ѝ. Вещицата зави — страшен звук, който смрази Амбър до мозъка на костите, след което двете се сборичкаха. От земята изникнаха корени, опитаха се да удържат Амбър на едно място, но тя вече се беше откъснала и се движеше, все така в схватка с вещицата и двете се удариха в стената.

Косата на вещицата оживя и Амбър затвори очи, за да се предпази от стотиците забиващи се трески, които драпаха по люспите ѝ. С опипване потърси шията на вещицата, намери я и стисна с две ръце, докато се лашкаха из стаята. Започна да стиска, после пусна ноктите си и ги впи в плътта на вещицата. Това не произведе особен ефект.

В този миг забулените вече бяха върху нея, издърпаха я, а Амбър отвори очи, за да си намери мишена. Когато си избра такава, замахна, шаловете се разкъсаха, а клонките под тях се разсипаха по пода. Дрехите паднаха при звука на рухващите пръчки, но едновременно с това от далечния край на стаята изникна нов силует. Този път не прозираше дори опит за прилика с човек — клонестото нещо се присъедини към забулените и изви ръцете на Амбър зад гърба ѝ. Принудиха я да клекне и тя вдигна очи, за да види как вещицата застава над нея.

Ръмженето на Амбър прерасна в разярен, непокорен рев.

Вещицата обърна глава и през заплетената коса Амбър забеляза изражението, което мина по лицето ѝ…

Страх.

Амбър почувства дима малко преди да види трептящата светлина. Огън. Бушуваше пожар и се разпространяваше бързо. Забулените започнаха да отпускат хватката си, докато вниманието на вещицата беше другаде.

Амбър чу викове. Жените. Първо си помисли, че викат, защото са в паника, после осъзна, че звучат предизвикателно.

— Ела да ни хванеш де! — викаше Деб. — Ела да ни хванеш, кучко уродлива!

Амбър се откъсна, а забулените и клонестите неща паднаха на земята — вече не представляваха нищо повече от купчина пръснати пръчки. Тя се хвърли върху вещицата, двете паднаха назад, удариха се в масата и се затъркаляха. Амбър не обръщаше внимание на дългите ѝ крайници и я притисна плътно към себе си. Отхапа едно ухо, откъсна цяло парче, а вещицата запищя и се замята диво. Амбър изпусна хватката си, падна и успя да се изправи на колене преди онази да успее да я заобиколи. Усети сграбчващи ръце. Светът се преобърна и се замъгли, Амбър се удари в далечната стена и падна.

Таванът гореше.

Падна една греда и вещицата отскочи. Амбър се изправи, наблюдавайки паниката ѝ, и я обзе странно чувство на победа. После си спомни, че и тя се намира на същото място и чувството се изпари.

Вещицата побягна.

Амбър се надигна с усилие и я последва, впусна се сред валмата дим, който прогаряше дробовете и изгаряше очище ѝ. Слепешката търсеше с ръце стените, оставяше се да я водят, препъваше се в някакви корени и удряше рогата си. Почувства хладния въздух по кожата си и закуцука натам, преди да се превие одве заради кашлицата, която разтърси тялото ѝ. Насили се да стане, насили се да се фокусира върху този хладен въздух и в този миг се препъна в стълбите. Тръгна по тях лазешком, почувства върху себе си нечии ръце, които я дърпаха, докато не се озова насред свежия въздух и светлината.

Ръцете я пуснаха и тя чу Деб и Онър, сви се на кълбо, кашляйки и притисна кокалчетата на ръцете си към сълзящите очи. Вдигна поглед и примига срещу слънцето. Джулиана гледаше в нея.

— Амбър? Добре ли си?

Тя кимна, изкашля се и пак кимна.

— Хора! — извика Исеул. — Вижте!

Амбър погледна в посоката, в която сочеше Исеул и видя тъмна фигура, която крачеше сред дърветата.

— Амбър! — викаше Майло.

Тя се изправи с усилие, отново избърса очи, опита се да извика в отговор, но вместо това започна да кашля и затова взе да маха. Майло хукна да бяга, стиснал брадва в двете си ръце. Нещо пред него помръдна.

Деб извика да го предупреди, защото Амбър отново избухна в кашлица и се присви, а вещицата изскочи от прикритието си. Майло падна, изпусна брадвата, а вещицата беше върху му. Вдигна го и го запрати в едно дърво. Ударът беше ужасяващ, той се превъртя и падна на земята. Вещицата се приближи, за да го довърши, но Глен и Джейкъб Бъкстън вече бяха до него и му помагаха да се изправи.

Вещицата замръзна на място, щом видя Джейкъб.

Амбър си пое дъх със свистене, изскубна се от ръцете на Джулиана и хукна да бяга. Грабна брадвата от земята, отскочи от един пън и се засили нависоко. Замахна, брадвата се заби дълбоко в шията на вещицата и остана там, а Амбър се приземи с празни ръце и залитна. Вещицата запищя, изви гръб и се загърчи, а от раната ѝ пръскаше жълта кръв, подобна на дървесен сок. Тя успя да намери дръжката, издърпа я от себе си и я остави да падне, само че главата ѝ се килна на една страна и тя се строполи, сякаш бе изгубила равновесие.

Амбър притича отново за брадвата, но вещицата я хвана с отчаян мах на ръката и тя се претърколи. Вдигна очи и я видя как хваща Джейкъб и хуква да бяга.

Амбър грабна брадвата и се спусна в преследване. Беше лесно да изпусне вещицата сред дърветата, но успяваше да мерне дрехите на Джейкъб и продължи да ги гони. Изранените ѝ дробове горяха.

Тя се препъна на един пън, олюля се, удари рогата си в някакъв клон и падна, сипейки ругатни. Изправи се, изтича до последното място, където беше видяла Джейкъб, и продължи да бяга като викаше името му.

После забави крачка. Вещицата беше на земята, на колене, протегнала ръце напред, сякаш в молитва. Главата ѝ беше обърната настрани, а от раната се стичаше жълтата кръв. Джейкъб стоеше на разстояние от нея и я гледаше.

— Мъртва е — каза. Гласът му беше странно глух. — Бягаше и отслабваше все повече, започна да се препъва, а после ме остави на земята… и просто… се свлече на колене.

Той вдигна очи и погледна Амбър.

— Майло ми каза, че си демон — каза той. — Изобщо не изглеждаш като баща ми.

Амбър се обърна, а Джейкъб върна погледа си към вещицата.

— Беше почти нежна — каза и в гласа му се долавяше изненада.