Демон шосе

49

Амбър притисна устата си с ръка, за да не извика. Баща ѝ излезе от кабинета на управителя и отиде да говори с другите. Грант и Кърсти тръгнаха към стаята на Майло. Не можеше да е сигурна, но ѝ се стори, че вижда пистолети в ръцете им.

Родителите ѝ и Имелда тръгнаха наляво, към стаята на Амбър. Алистър остана на пост. Амбър остави вратата на Глен отворена — не искаше с нищо да привлича вниманието им, и се насили да стане. Довлачи се до прозореца. Веднага щом разберяха, че в стаята ѝ няма никого, щяха да дойдат директно тук. Имелда сигурно щеше да се опита да отвлече вниманието им, но така или иначе нямаше много време.

Алистър се доближи до Чарджъра и възхитено прокара ръка по него. От мястото си Амбър видя как багажникът му се отвори и разпръсна червена светлина. Алистър се намръщи и се приближи.

Дейкър Шанкс се хвърли върху него.

Озоваха се на земята, последваха викове и ругатни, а Амбър се отдръпна от прозореца и почти падна върху тялото на Глен на леглото. Успя да се види в огледалото, докато почервеняваше и ѝ порастваха рога. Може и да изглеждаше свирепа, макар и по пижама и тениска, но не се чувстваше така. В този момент вън на паркинга нямаше милост, а сигурна смърт. Представата, че трябва да се изправи и да се бие мина толкова мимолетно, че все едно не бе минавала изобщо. Което означаваше, че има само един възможен ход.

Изтича бързо в тоалетната, затвори вратата, и след като го обмисли отново, заключи. Пристъпи към стената, докато пускаше ноктите. Първото замахване беше жалко — едва одраска мазилката. Но с втория удар успя да свали малко от онази нелепа дървения. Замахна пак и изрита, а босият ѝ крак премина от другата страна. Още няколко замахвания, за да отслаби още повече стената, след което направи три стъпки назад.

Чу изстрели. Гранд и Кърсти бяха намерили Майло.

Тя се засили, удари стената с рамо и изскочи в банята от другата страна сред експлозия от трески и евтина мазилка. Олюля се малко, но остана права, отвори вратата на банята и побягна към изхода. Гостът в стаята — стреснат мъж със странна брада, вече беше на крака и стискаше възглавницата до гърдите си. Тя го избута с опакото на ръката си, докато минаваше покрай него, и той изхвърча в ъгъла и се свлече в безсъзнание. За негово собствено добро. Родителите ѝ най-вероятно щяха да убият всеки свидетел, който им се изпречеше.

Точно преди да излезе от стаята на мъжа, чу гласа на баща си някъде изотзад.

Изтича навън. Неонова лампа в крещящо зелено осветяваше малкия басейн, в който плуваха умрели буболечки и фасове. Тя прескочи оградата. Отпред на пътя една патрулна кола правеше обратен завой, а сирената ѝ внезапно зави — вероятно се връщаше да разследва изстрелите. Само за един безумен миг ѝ мина през ума, че може да ѝ помогнат, но не можеха, разбира се. Никой не можеше.

Така че си остана в тъмното и побягна покрай насипа до оградата, а мотелът беше от лявата ѝ страна. Патрулната кола рязко спря и Амбър се обърна. Бети стоеше на средата на пътя, напълно спокойна под светлините на фаровете. Полицаите излязоха, извикаха ѝ да вдигне ръце, а в този миг Бил кацна на покрива на колата. Повали първия полицай, а когато вторият започна да вика, някаква сянка се хвърли върху Амбър и тя се затъркаля надолу по насипа, в плетеница от ръце и крака, долавяйки отблясъците от нож с крайчеца на очите си.

Удари се в земята — студен и твърд бетон, а Дейкър Шанкс се покатери върху нея. Тя го сграбчи за китката, като се опитваше да задържи надалеч острието. Той съскаше по нея, опитваше се да я одраска през люспите с другата си ръка. Беше отслабнал. Бузите му бяха хлътнали, а кожата — пепелява на цвят. Чарджърът го беше изцедил и това определено си личеше. Изглеждаше болен, от онзи тип болен, от който не можеш да се излекуваш.

Амбър се извъртя, избута го, пусна китката му и го изрита надалеч. Той се изправи, замахвайки с ножа, а тя се държеше надалеч, извън обхвата му, извадила нокти и оголила зъби.

Щеше да го заговори, щеше да му каже да бяга още сега, когато има възможност, но нещо в очите му ѝ подсказваше, че няма да я послуша. Лудост. Разсъдливата страна от мозъка на Шанкс се беше изключила в някакъв момент в онзи багажник и беше останало само това насреща ѝ.

Той я нападна, но острието се плъзна по люспите, които се бяха формирали около ребрата ѝ. Тя го удари с юмрук, който го вдигна странично и счупи крехките му кости. Той извика, а тя стовари юмрука си върху ръката му. Пръстите му се отпуснаха, ножът падна и той закуцука назад, като стискаше ръката си, и се наклони на една страна. Тя погледна зад гърба си, за да се увери, че родителите ѝ не могат да я видят, а когато се обърна отново напред, Шанкс отново се хвърляше към нея.

Тя замахна с нокти и те оставиха дълбоки прорези в бузата му. Той я подмина с олюляване, обхванал лицето си с ръце, а долната му устна висеше близо до брадичката. Той стенеше и казваше нещо, което тя не можа да разбере, след което се опита отново да я хване, но Амбър го грабна и го вдигна нависоко. Заби го в стената, а главата му се стовари с влажен звук в бетона. После го пусна и той падна.

Той се опита да лази, но тялото му не можеше да поеме повече. Той се разпадна с катастрофална скорост пред очите ѝ. Ръцете му се подгънаха под тялото, сякаш бяха от гума, а лицето му се удари в земята и челюстта му се смачка. Очите му се извъртяха нагоре, така че беше впил поглед в нея, когато плътта му хлътна. Косата му, скалпът, кожата се свлякоха от черепа му, от порите започнаха да бликат кръв, жлъчка и всякакви други противни течности. Очите му се замъглиха и се стопиха, изтекоха от очните кухини, докато лицето му се отлепваше като люспата на гроздово зърно, дрехите се изпразниха от съдържание, попили всички сокове от онова, което беше останало от Дейкър Шанкс.

— Ама че начин да си отидеш — обади се зад гърба ѝ Алистър, а тя мигом се обърна.

В демонската си форма, Алистър беше висок над два метра, а ризата се опъваше, за да побере цялото му тяло. Брадата му беше по-дълга, със заострен връх. Той се усмихваше някъде под нея.

— Не знам кой беше този и защо беше заключен в багажника на онази кола, но да умре, стопявайки се? Това е нещо.

Устата ѝ беше пресъхнала. Никога нямаше да успее да му избяга. Нямаше надежда и да го надвие.

— В голямо преследване ни вкара, млада госпожице — продължи той. — Трябва да призная — не смятах, че го носиш в себе си. Честно. Направо ме изненада. По дяволите, впечатли ме. Но се боя, че всичко приключва тук.

Тя имаше само една възможност — да го атакува сега, когато най-малко го очаква. Да го атакува, да го остави по гръб и да бяга. Да спринтира. Да се крие.

— Алистър — рече тя, — моля те, не ме наранявай.

Той се усмихна и пристъпи напред с намерението да каже още нещо, а тя се блъсна в него. Той изръмжа и тя посегна към очите му. Когато сграбчи китките ѝ, тя се опита да го срита с коляно в слабините, но той смени стойката си, пое коляното в бедрото си и само едно просто побутване я запрати да се търкаля по земята през глава.

— Трябва ти малко време да свикнеш, нали? — попита той. — Със силата, имам предвид. Но трябва още малко, за да спреш да разчиташ на нея, обаче.

Тя побягна към него, а той отскубна една метална тръба от стената и я запрати в челюстта на Амбър. Този удар разтърси черепа ѝ, а когато мозъкът ѝ отново се върна на линия, лежеше по лице на земята.

— Видя ли какво имам предвид? — каза Алистър, надвиснал над нея. — Имаш цялата тази сила и си казваш, ей, трябва само да вкарам няколко крошета, нали така? И после, преди да си разбрал, си налетял на една метална тръба и токът е спрял.

Амбър понечи да се вдигне.

— Мисля, че ще е приятно да чуеш, че харесвах теб повече от всички, от всички наши деца, които сме убили. Но това ще е лъжа — той стовари крак върху гърба ѝ и тя се удари с лице в земята. — Но си сладко момиче, не мога да отрека, надявам се, че оставаш с чувството за един добре изживян живот.

— Сигурна съм, че е така — каза Имелда, която се приближаваше към тях.

Алистър се изсмя и вдигна Амбър за яката.

— Виж какво намерих.

— Не е ли красива? — каза Имелда, присламчвайки се по-наблизо. — Червеното ти отива, сладурче.

Тя вдигна падналата метална тръба.

— С това ли я удари?

— Тъкмо с това — отвърна Алистър.

— И все още е в съзнание?

— Както излиза, нашата малка Амбър е голяма работа.

— Така си е — каза Имелда и стовари тръбата в лицето на Алистър.

Амбър падна на земята, докато Алистър се олюляваше назад. Имелда го удари още три пъти — веднъж, за да го повали, и още два пъти, за да остане там, след което притича към Амбър и ѝ помогна да се изправи.

— Трябва да бягаме сега — каза тя и двете хукнаха.

Минаха няколко улици, като си върнаха нормалния вид, но все така се криеха в сенките. Намериха малък парк, където тревата беше по-лесен вариант от асфалта за босите крака на Амбър, и изтичаха към дърветата в средата му.

— Майло — каза Амбър. — Къде е Майло? Чух изстрели.

Имелда се поколеба.

— И аз.

— Мислиш ли, че те… мислиш ли, че са го хванали?

— Не знам, миличка. Точно сега не можем да мислим за Майло.

— Какво? Не можем просто да го зарежем. Глен е мъртъв, но Майло, Майло може да е още жив.

— Те искат теб, Амбър, не Майло. Най-доброто, което можем да сторим, е да те отдалечим оттук възможно най-много.

— С мен ли ще дойдеш?

— Е, едва ли ще мога да остана с тях, след като пребих бившия си съпруг с тръба, нали? — каза Имелда и погледна назад. Изсъска, завлече Амбър към дърветата и се сниши.

— По петите ни са — прошепна тя.

— Значи ще бягаме.

Имелда захапа устни.

— Имелда, бягаме.

— По-бързи са от нас — каза Имелда. — Няма да се получи.

— Значи ще се крием — отвърна Амбър. — Оставаме тук и не гъкваме.

— Ще ни намерят.

— Ами какво да правим тогава? Да се бием ли?

Имелда надникна и изстена паникьосано. Най-накрая погледна Амбър директно в очите.

— Ти ще трябва да бягаш.

Амбър се намръщи.

— Каза, че идваш с мен.

— Знам, миличка, съжалявам, но ще трябва да ги задържа, става ли? Ти гледай да стигнеш колкото се може по-…

— Не — отсече Амбър. — Не. Няма да тръгна без теб. Няма да зарежа Майло и няма да зарежа теб. Вече зарязах Глен веднъж и няма да го направя повече. Трябва да дойдеш с мен.

Имелда хвана Амбър за раменете.

— Амбър, моля те. На този свят ме интересуваш само ти. Твоята безопасност е едничкото нещо, което има значение за мен. Направила съм ужасни, отвратителни, непростими неща в живота си, неща, от които не мога да избягам. Всичките ми злини най-сетне ме настигнаха. Тази нощ е моментът, в който ще платя за цялото зло, което съм сторила. Не, не, аз нямам проблем с това. Разбираш ли? Това ме устройва. Заслужавам си го. Дори… мисля, че се нуждая от това. Но, моля те, умолявам те, нека последното нещо, което ще направя, да се брои за добро. Позволи ми да ти помогна с бягството.

— Но аз не искам да умираш.

— Обичам те, Амбър. Обичам те, миличка. Трябва да живееш. Искам да бъдеш онази, която ще остане жива. Не можах да направя това за собствените си деца. Мога да го направя за теб. За това е родителят. Това означава. Когато пораснеш още, ще разбереш. Когато ти се родят твои деца ще видиш. Ти си всичко, което е от значение. Ти си всичко, което трябва да е от значение. Ти ще дойдеш на нашето място. Ти ще продължиш. Трябва да продължиш, Амбър.

След това се чу познатият рев и Чарджърът спря със свистене насред улицата отпред. Вратата откъм навигаторското място се отвори и Майло дръпна напред седалката.

— Тичайте! — викна той.

Амбър погледна към Имелда, а Имелда се ухили.

— Аз, разбира се, с удоволствие ще продължа напред.

Хукнаха към улицата.

Амбър хвърли поглед назад. Другите вече ги гонеха начело с Бил. Той се движеше толкова бързо, че след секунди щеше да е вече до тях.

Майло форсираше двигателя, сякаш това щеше да ги накара да тичат по-бързо.

Когато вече бяха съвсем близо до Чарджъра, Амбър чу изстрел. Имелда изръмжа, изгуби ритъм и се спъна. Амбър се опита да спре, но Имелда я избута напред.

— Бягай! — подвикна ѝ тя и падна.

Амбър бягаше. Майло издърпа седалката обратно и тя влетя в колата. Зад нея Имелда се хвърли върху Бил, който се опитваше да я настигне. Свлякоха се на земята и се затъркаляха в ръмжаща и хапеща топка. Гумите на Чарджъра се завъртяха, докато Майло набираше скорост, но Амбър се извъртя назад на седалката си, докато останалите се нахвърляха върху Имелда с раздиращи нокти и разкъсващи зъби.

— Върни се — извика Амбър. — Трябва да се върнем!

— Ще ни убият — отвърна Майло.

— Ще ти платя! Ще ти платя с всички пари, които имам!

— Не мога — каза той. — Съжалявам много.

Тя се обърна, за да спори с него, да му закрещи и чак тогава забеляза колко е пребледнял, колко силно се потеше. Управляваше с лявата си ръка, а дясната беше притисната към тялото. Кръв обагряше тениската му.

Главата му клюмна, ръката падна от волана и Чарджърът започна да лавира по пътя. Амбър се протегна, опита се да оправи посоката, крещейки на Майло да се събуди.

Чарджърът се удари в една улична лампа, а главата на Амбър се блъсна в таблото.