Демон шосе

56

Вече не ѝ се струваше толкова лошо.

Цялата тази демонска работа беше странна, но какво толкова, по дяволите? А родителите ѝ, които се опитваха да я убият… това беше просто смешно. Беше си смешно. Беше най-лошият късмет, който би могъл да я сполети. Вероятно. Не знаеше. Съвсем честно, беше някак трудно да приема нещата сериозно точно в този момент.

Смееше ли се? Може и да се смееше. Беше много сигурна, че смехът ѝ е предизвикал вниманието на Майло и на едрия сив мъжага с крилата, понеже влязоха и я завариха на пода, покрита с кръв.

— Упс — рече тя.

Майло направи много странна физиономия. Хем ужасена, хем загрижена. Беше смешно и тя се изкикоти. Оп, определено беше кикот.

— Какво стана? — попита Майло.

Тя спря да се хили и се намръщи.

— Какво смяташ, че е станало? На какво ти прилича? Замезих.

— Кой е това? — попита той, оглеждайки останките около нея.

— Това е Алистър — отвърна тя. — Беше Алистър. Е Алистър? Беше Алистър и пак ще бъде, като се изакам.

Това беше смешно и я разсмя.

— Добре ли си? — попита Майло.

Амбър се постара с всички сили да потисне кикота. Все пак още беше в огромна опасност.

— Аз съм супер — каза тя със силен, силен шепот. — Пълен кеф. Мислех, че си умрял. Или поне Едгар така ми каза. Ей, ти знаеше ли, че той е мръсник? Опита се да ме убие.

Майло разшири очи в тревога.

— Едгар?

— Аха. Искаше да ме поднесе като кръвно приношение на Големия сияйник. Ей, какво е станало с теб? Защо се разкарваш на дружески начала с туй страшно, сиво, крилато чудовище.

— Можеш да ме наричаш просто Грегъри, — обади се Бъкстън.

Амбър поклати глава.

— Много глупаво име за крилато чудовище. От сега нататък ще ти викам… Стив.

— Предпочитам Грегъри.

— Филип и си стискаме ръцете.

Майло пристъпи напред.

— Ти да не си пияна?

Тя се изправи с усилие.

— Отпивам с пълни глътки от живота, тъмен и тайнствен мой приятелю. Освен това, изглежда, че яденето на демони те насвятква здравата, така че… Кой да знае? За известно време няма да съм в състояние да управлявам тежки машини, само те предупреждавам.

— Трябва да те разкараме оттук.

— Не, не, не, Майло — каза тя. Думите се изливаха леко от устата ѝ. — Не, не, не. Не. Имам план, разбираш ли, и той е толкова прост, колкото и хитър. Да си видял, случайно, един старик навън?

— Видяхме го — отвърна Бъкстън. — Представителят на Сияйния демон.

Амбър кимна.

— Много добре, Фил. Може ли да ти викам Фил?

— Все още се казвам Грегъри.

— Този дядо наистина е представителят на Големия сияйник. Идва да си събере кръвния данък. В момента има пет шишенца — тя се заслуша в себе си. Харесваше гласа си. Харесваше ѝ как звучи. Цял живот беше потискала този глас, беше се задавяла само с намерения, но това чувство, това невероятно чувство да говориш и да те слушат, то беше като истинското ѝ аз, истинската тя, която си пробиваше път на преден план.

Беше като че се ражда отново.

Тя се намръщи и отново погледна към Майло и Бъкстън.

— Докъде бях стигнала? Извинявайте, загубих си мисълта. Думите, които казвам и тези, които си мисля, не са едни и същи. Малко ми е трудно да държа нещата по местата им. Та, какво казвах?

Майло се поколеба.

— Шишенца с кръв?

Тя щракна с пръсти.

— Да! Благодаря! Той има пет шишенца. И му трябва още едно. Планът ми, дето е също толкова хитър, колкото и прост, е да му предложа сама да напълня това последното шишенце. И щом се доближа достатъчно — БУБУУМ!

Майло изглеждаше неуверен.

— Ще експлодираш?

— Какво? Не. Ще строша останалите шишенца.

— Аа.

— И аз си помислих, че ще експлодира — рече Бъкстън.

— Вие двамата как така сте приятели? — попита Амбър. — Как се случи? Да не би да се свързахте по линия на това колко страшни можете да бъдете?

— Настигнах го — каза Майло — и се заговорихме. Ще ни помогне.

Амбър се намръщи.

— Значи не е летял и не те е разнасял насам-натам? Едгар каза, че това става. Само дето не разбирах защо Едгар ви виждаше непрекъснато, пък аз не. Май е търсил начин да ме довлече дотук. Ама че подъл дребосък, а? — тя вдигна рамене, после се ухили. — Значи сега сте дружки. Супер-дупер.

Майло леко потрепна.

— Ъ, имаш нещо между зъбите.

— Колко неловко — рече Амбър и използва дългите си нокти, за да прочисти между зъбите. — Махна ли се? А?

— Махна се — отвърна Бъкстън. — А трябва и ние да го направим.

— Още не — каза Амбър. — Ще разбия онези шишенца. Сияйния демон толкова ще се вбеси на нашите и на тъпите им приятели, че никой няма да се сети за чудния ми червен задник. Та, какво ще кажеш, Фил? Играеш ли?

— Ако ме наричаш с истинското ми име, тогава — да.

— Супер — каза Амбър. — И как ти беше истинското име?

— Грегъри.

Тя се намръщи.

— Сигурен си, че не е Стив, нито Фил?

— Съвсем сигурен.

— Хубаво тогава, името си е твое, трябва да си го знаеш. Какъв е планът?

— Първо ще вземем Чарджъра — каза Майло. — Трябва да можем бързо да се измъкнем, а Грегъри няма да може да ни носи и двамата.

— За онази зловеща кола говорим, да — кимна Амбър. — Взимаме Чарджъра, аз разбивам шишенцата, тръгваме си. Хубав план. Чудесен план. Да го направим — тя подаде ръка. — Давай, давай, Демонски отряд.

Бъкстън изглеждаше несигурен.

— Така се прави, Грегъри — обясни тя. — Това е такова нещо. Традиция. Сега, когато се биеш на наша страна, ще трябва и ти да го кажеш. Давай.

— Ъъ — започна Бъкстън и постави грамадната си сива ръка върху нейната. — Давай, давай, Демонски отряд.

Амбър се разсмя и отпусна ръката си.

— Само се бъзикам, това не го казваме. Направо не знаеш колко тъпо прозвуча току-що.

— Обикновено е доста по-разумна — промърмори Майло.

Той ги поведе към изхода и Амбър тръгна подир него, следвана от Бъкстън. Изглеждаше толкова странно с крилата, сгънати на гърба му. Чудеше се как ли сяда, или се обляга на нещо. Чудеше се дали някой порив на вятъра го е отнасял като хвърчило някога. Планираше да го пита. Това бяха неща, които трябваше да знае.

Заобиколиха представителя отдалече, за да стигнат до Чарджъра. Майло ги преведе през най-дългия път — заобикаляха натрупани палети и щайги и газеха през застояли локви, които ги причакваха в мрака. Амбър можеше да се оплаче, но това беше сериозна работа, затова си запази мнението за себе си. Докато със задоволство се поздравяваше за това колко отговорно и зряло подхожда понякога, тя се блъсна в Майло.

— Опа — прошепна тя, — извинен си.

Той не отвърна, което си беше грубо. Тя надникна зад гърба му към мястото, където беше застанала майка ѝ — точно пред Чарджъра.

И Кърсти беше там, и Грант, и разбира се Бил, който беше хванал с една ръка Едгар. Едгар стоеше мирно, сякаш и най-малкото движение щеше да накара Бил да му откъсне главата — което вероятно си беше така, като се замисли Амбър. Въпреки това, тя пристъпи към светлината, Бил се усмихна и пусна мъжа, а той веднага избяга.

— Здравей, мила — каза Бил. — Наказана си.

— Няма ли да ни представиш на приятелите си? — попита Бети. — Господин Бъкстън, моля да извините поведението на дъщеря ми. Мислех, че съм я възпитала по-добре, наистина. Харесват ми крилата ви, впрочем. Голям почитател съм на крилата. Кърсти, нали съм ти разказвала много пъти колко обичам крила?

— Доколкото си спомням — отвърна Кърсти.

— Доколкото си спомня Кърсти, винаги съм твърдяла, че бих искала един хубав чифт крила. А вашите са чудни, господин Бъкстън.

— Чакай, чакай, чакай — рече Грант. — Един от тези определено си прави каквото пожелае, нали? Ето я нашата красива Амбър, просто великолепна в това червено, а господин Бъкстън е много елегантен в сиво… само се боя, че господин Себастиан е ужасно безличен.

— Хайде сега, Майло — каза Бил, — тук сме само приятели, нали? В крайна сметка ти отведе дъщеря ми с колата си — това на практика ни прави семейство. А добрият ти приятел Едгар ни разказа всичко за теб, така че защо не се включиш към нас? Да покажеш истинското си лице.

— Това няма да свърши добре за вас — отвърна Майло.

Бил загуби доброто си настроение.

— Грант, ще ми направиш ли услуга, моля те? Застреляй го в главата.

Грант се усмихна и посегна към пистолета, затъкнат в колана му, само че оръжието на Майло се появи изневиделица в ръката му и нощта внезапно се изпълни с пукотевица, Амбър се препъваше странично с Бъкстън, който я беше обхванал през кръста.

Тя падна на колене, Бъкстън изчезна, а тя почувства мощен полъх във въздуха и чу пляскането на крила. Още стрелба, крясъци и, тъкмо когато Амбър започна да се ориентира в обстановката, Кърсти се озова пред нея.

— Ти, малка напаст — каза тя и заби коляно в лицето на Амбър.

Амбър падна назад, а светът се превърна в шантава въртележка от накланящи се хоризонти и ярки точки светлина, които експлодираха пред очите ѝ.

— Ти, непоносима малка кучка — този път Кърсти я срита отстрани и Амбър се търкулна по земята. — Никога не съм те понасяла, знаеш ли? От всичките ти беше най-вбесяваща. Вечно беше толкова намусена. Непрекъснато гледаше онзи нелеп сериал, при все че около тебе непрекъснато сновяха толкова красиви хора.

Амбър се опита да стане, но юмрукът на Кърсти дойде като камък.

— Защо трябваше да си толкова намусена все? Какво толкова имате да се чумерите, вие тийнейджърите? — Кърсти я вдигна за гушата. — Защо не се научи да се забавляваш поне малко?

Кърсти я удари с глава и Амбър направи няколко олюляващи се крачки, след което се строполи.

Като в мъгла наблюдаваше как Бъкстън блъска Бил в товарния контейнер, а Бети го напада изотзад. Беше по-едър от тях и вероятно по-силен, но те бяха двама, а когато работеха в екип, ставаха смъртоносен тандем.

Кърсти сграбчи ръката на Амбър и я дръпна рязко, а Амбър извика, докато се изправяше. Кърсти изви главата ѝ настрани, докато Амбър не видя Грант, който налагаше Майло.

— Искаш ли да ти кажа една тайна? — попита Грант, когато Майло падна. — Мразя ви, хора. Сещаш се кого имам предвид, нали? Вас — автомобилните любители. Цялото ви поведение е супер самонадеяно. Карате страхотно изглеждащи коли. И това ви е цялата работа. Къде е смисълът?

Той изрита Майло, който се затъркаля по земята.

— Колко близо трябва да си до нея, за да си получиш пълния комплект по сделката? По-близо от това нали? — той вдигна поглед към Кърсти. — Ей, любима, колко близо трябва да са тези автомобилните?

— Стандартното е петдесет крачки, така беше последно — отговори Кърсти.

— Петдесет крачки — повтори Грант. — А ти, я да видим, сега си на около шейсет крачки, а? Горе-долу. Толкова близо. Толкова ужасно близо.

Майло започна да се влачи към Чарджъра.

— Ето това е дух! Никога не се предавай на смъртта! — Грант стъпи върху крака на Майло. — Никога не се предавай на смъртта, докато наистина не умреш, а тогава май няма смисъл, прав ли съм?

Кърсти се разсмя, а Амбър заби лакътя си в носа ѝ и се освободи от ръцете ѝ.

Докато Кърсти ревеше от яд, Амбър се отдалечи от нея с олюляване. Каквото и да я беше хванало, сега беше започнало да отшумява, но така или иначе бе загубило очарованието си. Беше истински ужасена и нямаше представа какво да прави.

Трябваше да избяга по-рано. Всички трябваше да избягат, когато имаха възможност.

Кърсти се вряза в нея изотзад и Амбър падна на земята, но успя да се претърколи и да се изправи преди Кърсти да може да я хване. Тя залегна под алчните ѝ ръце и вече бягаше, но Кърсти беше по петите ѝ и звучеше много, много ядосана.

Ръката на Кърсти улови косата ѝ и отново дръпна рязко — този път още по-силно. Главата на Амбър се изви назад, тя падна на коляно, Кърсти вече я беше хванала и Амбър се хвърли в колона натрупани една върху друга палети, двете се затъркаляха около нея, а ръбът на една от палетите се заби в черепа ѝ. Светът се завъртя и притъмня. Ръце по тялото ѝ. Гласът на Кърсти. Лицето ѝ — размазано, кърваво, яростно. Болката разцъфна и Амбър падна върху нещо. Чарджърът. Имаше проблясък на изненада в далечно ъгълче на съзнанието ѝ, когато той се изтегли назад с няколко сантиметра.

Погледът на Амбър се проясни тъкмо навреме, за да види Кърсти, която вече нападаше. Тя се подпря на колата, сложи ръка на капака и се отблъсна със замайващата мисъл, че Чарджърът бе чакал само това. Той се отмести още назад с неестествено устойчиво темпо.

Амбър замахна с юмрук, който Кърсти избегна и в замяна получи одиране с нокти. Те пробиха дрехите ѝ, разкъсаха кожата ѝ, преди люспите да успеят да се покажат, Амбър издаде звук на ранена котка, а Кърсти се разсмя.

Амбър заотстъпва назад, като същевременно наблюдаваше как Чарджърът тихо се придвижва по равния терен. Кърсти се намръщи и отклони поглед, за да разбере какво привлича вниманието на Амбър.

Очите ѝ се ококориха.

— Грант! — развика се тя. — Колата!

Грант се обърна, Майло се изправи и Амбър го видя, видя Майло за пръв път.

Беше великолепен. Не беше станал нито по-висок, нито по-як, но кожата му беше потъмняла до невъзможен нюанс на черното — черно, което изпиваше цялата светлина наоколо, така че очертанията му се сливаха със сенките отзад. Рогата на челото му бяха извити и заострени, дълги около десетина сантиметра, а когато се усмихна, от устата му се разля онази същата червена светлина, която излъчваха и очите му.

Грант се обърна, а Майло заби ноктите си в корема му и го повдигна, докато Кърсти крещеше името на съпруга си.