Демон шосе

60

Бяха на шестия ден от пътуването си към Аляска и бяха отседнали в един семеен хотел преди Едмънтън, Канада. Чантата на Амбър стоеше до вратата. Спеше по дънки и чорапи. Същата вечер беше яла за пръв път от дни и за пръв път от седмица бе имала възможност да се изкъпе. Бяха неща, на които вече гледаше като лукс. Вече бе възприела добрия нощен сън като екстравагантност, която не може да си позволи, а що се отнася до общото усещане за сигурност…

При най-дребния шум, очите ѝ рязко се отваряха, а тялото ѝ се напрягаше. Къщата скърцаше и стенеше около нея и тя креташе някъде там, на ръба на съня през дългите часове. Чудеше се дали и на Майло му е трудно да спи в съседната стая. Беше се държал още по-несговорчиво от обикновено, откакто бяха избягали от Ню Йорк. Тя предпочиташе да ѝ беше сърдит, може би заради неприятностите, в които го беше забъркала, но знаеше, че не е това, знаеше истината.

Той се страхуваше.

Хрътките бяха по петите им и Майло се страхуваше. Тя чу някой да вика името ѝ и едва не изпищя.

Не помръдна. Не се изправи. Остана да лежи и се заслуша. Може би се беше объркала. Може би беше вятърът или тръбите, или въображението ѝ. Амбър лежеше — статуя от нервни окончания, опънати като тетиви на лъкове. Спря да диша. Зачака.

Но не можеше да затвори очи. Не можеше да си позволи да повярва, че е бил вятърът. Не и без да провери.

Стана от леглото, застана насред тази студена, студена стая, а по голите ѝ ръце пробягваха тръпки. Стигна до прозореца със седем стъпки. Искаше ѝ се да бяха повече. Дръпна завесите.

Стаята ѝ беше на втория етаж. Глен беше пред нейния прозорец, застанал в мрака и нищо повече. Изглеждаше толкова блед. Толкова тъжен.

С треперещи ръце, Амбър дръпна завесите обратно.

Остана на място пет минути.

Когато отново погледна навън, вече го нямаше. Полумесецът се бореше да се покаже иззад някакви облаци и се опитваше с всички сили да освети със сребърната си светлина сградите и домовете наоколо. Хората в тези домове спяха, цели семейства на топло в леглата си. На сутринта щяха да се събудят, децата щяха да отидат на училище, родителите — на работа или каквото там имаха да правят, щяха да се карат или да спорят, а родителите нямаше да разбират, а децата щяха да се втурват в стаите си и да тръшват вратите, а животът щеше да си продължава по обичайния начин, или колкото бе възможно да е обичаен.

Нормалното, разбира се, беше субективно нещо. И животът си беше такъв, сега като се замисли.

Посегна към лентата, за да затвори отново завесите и се случи така, че погледна на изток, към дългия тъмен път, по който бяха дошли. Там надалеч — много, много надалеч забеляза да приближават мънички светлинки. Общо пет. Мотори.

Амбър грабна маратонките, якето и чантата. Затропа по вратата на Майло и той изхвърча отвътре, напълно облечен.

Качиха се на Чарджъра и отпътуваха.