Демон шосе

44

Мазето беше камък и студ. Земята беше замръзнала пръст. Утринната светлина проникваше през дупки в дървения таван и през тесния прозорец, който се намираше на далечната източна стена. Прозорецът нямаше стъкло, но имаше метални пръчки, също като металната решетка, която служеше за врата към коридора. Като затворническа килия. Амбър седна.

Пет жени насочиха погледи към нея.

Бяха мръсни. Дрехите им бяха на парцали. Косите — дълги, рошави. Приличаха на дивачки — неопитомени и опасни, но седяха около нея сякаш чакаха автобус.

— Не се бой — каза едната.

Другата се изсмя с пръхтене.

— Добре де — каза първата. — Бой се. Но не се бой от нас. Ние няма да ти причиним зло — беше малко след четиридесетте, но дългата ѝ коса вече посивяваше. Тук долу изглежда нямаше достъп до боя за коса. — Аз съм Дебора. Можеш да ми казваш Деб. Това е Джулиана, Онър, Фейт и Исеул. Ти как се казваш?

Амбър притисна гръб към стената и придърпа краката си.

— Амбър — отвърна. — Къде сме?

— Някъде, където няма да ни намерят — отвърна Джулиана, тази, която се беше изсмяла. Беше малко по-млада от Деб, с руса коса, някога къдрава, вече просто на възли. Лицето ѝ беше сурово, но не и враждебно.

— Носиш ли нещо с теб? Телефон, нещо?

Амбър поклати глава.

Онър, момичето на двайсетина години с безупречна абаносово тъмна кожа и уста, пълна с метални брекети, се приведе напред.

— Някой знае ли, че си тук? Имаше ли някой наблизо, когато те отвлече?

— Не знам колко време съм ходила, но имам приятели, които ще ме търсят — отвърна Амбър.

— Няма да ни намерят — каза Джулиана. Тя стана, отиде до решетката и се подпря на нея. — Не мислиш ли, че хората са ни търсили вече? Ето — Исеул е племенница на един от най-богатите хора в щата — мислиш ли, че не е пратил кучета и хеликоптери да я издирват?

— Моите приятели са различни — отвърна Амбър. — Те са специалисти в тази област. Поне единият, де.

— Не бих се надявала особено — каза Деб, а гласът ѝ изведнъж загуби жизненост. — Не мисля, че някой може да е специалист по това нещо.

Амбър задържа погледа си.

— По какво — каза, — по вещици ли?

Другите жени се намръщиха.

— Вещици ли? — повтори Онър.

Корейката — Исеул, метна една клонка в центъра на помещението.

— Това, което ме довлече тук, не беше вещица — каза тя. — Беше дърво-чудовище.

— И какво е дърво-чудовище? — попита Амбър.

— То ни отвлече — каза Джулиана. — Отвлече и теб, нали? Изглежда като дърво, докато не си отвори очите? Не му знаем техническия термин, но това представлява — дърво-чудовище.

— Тя е вещица — отговори Амбър. — Просто така изглежда.

— Ти откъде знаеш? — попита Деб.

— Понеже е точно така. Тя е изпратена да тормози един човек, който живее в тази гора — Джейкъб Бъкстън.

— Гретчен е била права! — внезапно извика Фейт — петата жена, и скочи като ужилена. — Тя ни го каза! Единственият човек, с който всички сме контактували една седмица преди да се събудим на това място! Гретчен беше сигурна, че той е замесен!

— Коя е Гретчен? — попита Амбър.

Деб се поколеба.

— Беше тук долу с нас. После я отведоха и оттогава не сме я виждали. Имаше и други. Само ние останахме, докато не се появи ти.

По израженията на лицата им, Амбър разбра, че никоя от тях не пази надежда, че Гретчен е жива.

— Джейкъб не е виновен — каза тя.

— Ами! — извика Фейт. — Мислиш ли, че не сме обсъдили всяка възможна връзка помежду ни? И двете с Онър сме правили доставки за Джейкъб Бъкстън. Джулиана се е отбила в хижата му, за да говори с него за местните избори. Исеул е разменила няколко думи с него пред магазина. Деб е излизала два пъти с него, за Бога! Всички сме говорили с него и след няколко дни свършваме тук!

— Джейкъб не е единствената връзка помежду ни — възрази Деб и звучеше сякаш този разговор са го водили вече стотици пъти. — Имаше още шест човека, още осем места… Живеем в малък град, Фейт.

Фейт посочи с пръст към Амбър.

— Но тя сега каза, че Джейкъб Бъкстън е замесен!

— Замесен е — потвърди Амбър, — но не е виновен. Той вероятно дори не знае, че сте отвлечени. От колко време сте тук?

— Гретчен е била първата — каза Деб, — няколко седмици преди мен. Сега е април, нали така? Значи съм тук от десет месеца. Почти единадесет.

— Аз съм от четири — каза Онър. — Бях новобранката, докато не се появи.

— Откъде знаеш всичките тези работи за вещиците? — попита Джулиана.

— За вещицата — поправи я Амбър, — понеже е вещица, е изпратена от някого, няма значение от кого, за да превърне живота на Джейкъб буквално в ад. Хижата е единственото място, на което той е в безопасност от нея.

— Но защо нападна нас? — попита Онър.

— Не знам — отвърна Амбър.

— А ти коя си? Откъде знаеш толкова за тази история?

— Аз трябваше да говоря с Джейкъб. Не го познавах до вчера. Но какво значение има? Единственото, което е от значение сега, е как да се махнем оттук.

— Тези стени са от здрав камък — каза Онър. — Подът е подсилен. Не можем да копаем, ако това питаш.

— А забулените жени ни пускат една по една, за да ходим до тоалетна — добави Исеул.

Джулиана се изхихика от решетката.

— Кефя се как все още му викаш тоалетна.

Исеул се ухили в отговор.

— Аз съм възпитана дама, какво да кажа? Дупка в земята не носи същия величествен смисъл.

— Кои са тези забулени жени? — попита Амбър.

— Работят за дървото-чудовище — отговори Джулиана. — Или вещицата, или там както е. Никога не сме виждали лицата им. Не говорят. Носят ни дивеч, който трябва сами да одираме и да готвим.

— Колко са?

— Поне пет.

— Някога пробвали ли сте да ги преборите?

— Аха — каза Джулиана и присви очи от болезнения спомен. — Не бих го препоръчала. Може би ако всички скочим на една от тях едновременно… но те никога не са сами. Никога не сме имали възможност.

— Е, не се тревожете — каза Амбър. — Сега имате мен.

Светлината се отрази от брекетите в усмивката на Онър.

— Това момиче вече ми допада — каза тя. — Много е смешна.

Амбър се изправи, борейки се с вълната на замаяност, която си тръгна толкова бързо, колкото и дойде.

— Ще ти се вие свят няколко минути — каза Деб. — Всички сме го преживели.

— Какво ми е направила?

— Има жило — каза Фейт. — Натровила те е. Но не продължава дълго, спокойно. Така успя да хване всички ни.

— И защо ни държи живи?

— А — рече Исеул, — пак се върнахме на тази весела тема, а?

— Не знаем — каза Деб. — Защо отведе Гретчен? Защо отведе останалите? Защо не нас? Защо просто не ни убие и не приключи с това? Защо не ни пуска да си ходим? Ако изобщо знаехме защо сме тук, може би щяхме да измислим нещо.

— Забулена — предупреди Джулиана и се отдръпна от решетката, а всички, които седяха, скочиха на крака.

Забулената изникна с шумолене от мрака на коридора, а Амбър разбра откъде идваше това наименование. Дрехите ѝ сякаш се състояха само от шалове — мръсни, гнусни и парцаливи, зашити с канап, от различни материи и дължини. Ръцете ѝ се губеха в огромни ръкави, а лицето беше скрито. Бързо движение на китките и два хилави заека бяха захвърлени между решетките.

Джулиана ги вдигна, огледа ги отгоре-отгоре и викна по забулената жена, докато онази се връщаше откъдето се беше появила.

— Това са зайци. Изрично поисках патица!

— Така беше! — подвикна Исеул. — Помня!

Забулената не отговори, нито се обърна.

Джулиана подаде зайците на Амбър.

— Тъмничарска традиция — новият одира и готви закуската.

Очите на Амбър се разшириха.

— Ъ…

— Шегува се — обади се Деб.

— О, слава Богу.

— Хич не сте забавни, момичета — промърмори Джулиана.

Амбър наблюдаваше как жените одират и готвят зайците на огън. Седнаха в кръг и започнаха да ядат, като си споделяха чаши дъждовна вода, събрана в кофа под малка дупка на тавана. Заекът беше жилав. От хрущялите ѝ се повдигаше, но тя направи всичко възможно да го потисне. Хрумна ѝ, че с демонските си зъби нямаше да има проблем да разкъсва храната, но реши, че е най-добре да не се преобразява пред тези жени — не и ако не е наложително.

— Разкажи ни за себе си, Амбър — каза Деб. — Откъде си?

— От Флорида.

— И откъде знаеш толкова много?

В устата на Амбър изхрущя нещо. Тя извади костицата измежду зъбите си и глътна останалото.

— Аз и приятелят ми търсим бащата на Джейкъб Бъкстън. Той е специалист по всичките тези работи.

— А как се вписва в цялото това нещо една тийнейджърка от Флорида? — попита Джулиана.

— Аз, ами, имам неприятности. Преследват ме едни хора.

— Вещици?

— Не. Не, тези са… други неща. Но те искат да ме хванат и затова отидохме в Колорадо и затова съм тук сега.

— А какви са тези неприятности? — попита Деб.

— От лошите.

Деб я погледна, едва вдигна рамене и не зададе повече въпроси. Амбър имаше чувството, че истинският разпит тепърва предстои.

— Трябва да отида до тоалетната — обяви тя.

— Имаш предвид дупката в земята — поправи я Онър. — Сигурна ли си? Ще си насаме със забулените жени. Няма да те наранят, нищо няма да ти направят, но са доста зловещи за някой, който току-що е пристигнал.

— Наистина ми се ходи — каза Амбър.

— Едно момиче трябва да ходи, където има да ходи — рече Деб, изправи се и отиде до решетката. Изпи си последната вода и затрака с чашата по металните пръчки. — Пауза за тоалетната! — завика тя. — Повикът на природата!

За момент остана на място, като гледаше към коридора, след което се обърна към Амбър.

— Идват. Две са. Едната ще върви отпред, другата — отзад. Ще те заведат право при луксозната дупка в земята, а като си готова, ще те доведат директно обратно. Един съвет от мен? Не се опитвай да бягаш. Ще го очакват, особено при нова като теб.

Амбър се изправи и кимна.

— Благодаря.

Забулените се довлякоха. Без да продумат, жените отидоха до най-далечната стена и застанаха с чела, притиснати към камъка. Вратата изскърца тежко, а забулените направиха знак на Амбър да излезе навън. Нервите в корема ѝ пращяха от напрежение, тя се промуши навън, а те затвориха вратата зад нея и я заключиха.

Забулените миришеха на листа и пръст. Не казваха нищо, докато крачеха по коридора, а Амбър вървеше помежду им. Тя се опита да надникне в лицата им, но качулките бяха пуснати прекалено ниско. На места дневната светлина пронизваше мрака. Дървеният таван беше черен от пожара, който беше унищожил останалата част от къщата.

Минаха пресечната точка с друг коридор и Амбър бе доведена до малка стаичка. Когато минаха през вратата, тя смаяно установи, че дупката в земята е буквално дупка в земята.

Забулените стояха на вратата и чакаха.

Амбър застана до дупката.

— Ъ, имате ли нещо против да се обърнете?

Забулените не помръднаха.

Амбър се изчерви, докато се нагласяше на позиция. Отне ѝ половин минута, за да се отпусне и да се изпишка. Когато приключи, се изправи, като внимаваше да не падне в дупката и вдигна дънките. Забулените ѝ направиха място помежду си и я придружиха обратно по същия път и в същата конфигурация — една отпред и една отзад.

Когато минаха отново покрай пресечната точка с другия коридор обаче, Амбър спря.

— Какво има там долу?

Никоя от забулените не отговори.

Тя се постара да звучи дружелюбно.

— Ехо? Можете ли да говорите? Мисля, че трябва да тръгна в тази посока надолу. Имате ли нещо против?

Тя се опита да направи крачка встрани от малката им процесия, но забулената отзад блокира пътя ѝ с една ръка, а тази отпред се обърна.

— Моля ви — каза Амбър. — Само на шестнайсет съм. Дете съм. Останалите са жени. Не може ли да ме пуснете? Моля ви? Обещавам, че няма да кажа на никого.

Забулените мълчаха.

Амбър се усмихна.

— Наистина се опитах да се държа мило — каза тя, преобрази се и усети как силата се влива в нея.

Те я сграбчиха, но тя ги избута и хукна по коридора. Той се разшири и стигна до някаква стая, тя влетя в нея, но миризмата, която я удари в носа, едва не я събори.

Стаята беше пълна с разлагащи се тела. Тук-там се виждаха животински трупове — прогнили и разложени, но онова, което я накара да крещи, бяха човешките останки. Висяха от дървените греди на тавана, закрепени с изкривени и ръждясали пирони. Вътрешностите им — червата и органите, месото и костите, не представляваха повече от почернели купчини на земята, отдавна проядени от плъхове, птици и червеи. Очевидно вещицата ценеше кожите, колкото и да бяха накълцани.

Друга врата нямаше. Никакъв изход.

Тя се обърна, а забулените жени я нападнаха. Тя замахна и ноктите ѝ се забиха в гърдите на първата забулена. В паниката си, която прояждаше нервните ѝ окончания, тя разкъса шаловете и изръмжа в лицето под тях. Беше подготвена за човешко лице, беше подготвена за лице на чудовище, за каквото и да било лице — ако имаше такова. Само че вместо лице, вместо плът и кръв, насреща ѝ имаше маса от плътно вплетени и извиващи се клони, които се виеха в хватката ѝ.

Нещо се размърда в съзнанието на Амбър и мислите ѝ зациклиха за един дълъг и отчайващ момент, след което втората забулена обви ръка около гърлото ѝ и я дръпна назад.

Тя сграбчи ръката, усещайки през плата само още клечки. Клечковидното нещо пред нея протегна ръце, клоните се удължиха, обвиха се около тялото на Амбър, драскаха и прорязваха кожата ѝ, затягаха се около ребрата ѝ. Стана ѝ трудно да диша. Да стои права. Черните ѝ люспи правеха всичко възможно, да я предпазят от увитите като лози клони около тялото ѝ, и я принудиха да затвори очи. Бяха в косата ѝ, увиваха се около рогата. Ръцете ѝ бяха в капан, ноктите — безполезни. Искаше да пищи, но не можеше да си поеме достатъчно въздух. Искаше да крещи, искаше да се предаде, искаше всичко да свърши, но тя нямаше глас и нямаше кой да чуе. Щеше да умре. Щяха да я убият.

Бо̀ри се със собствения си страх, бо̀ри се с вълната на паника, която заплашваше да отнесе всички рационални мисли. През съзнанието ѝ премина една представа — за китайски пъзел за пръсти, където колкото повече се съпротивляваш, толкова по-бързо се хващаш. Тя се концентрира само върху едно нещо. Само едно.

Преобрази се.

Клоните около кръста и корема ѝ се затегнаха, но навсякъде другаде се освободиха и тя успя да си поеме дъх. Устоя на желанието да се бори и вместо това се отпусна и постепенно натискът отслабна.

Клоните се отместиха от лицето ѝ и тя отвори очи, точно навреме, за да види вещицата, която влизаше в стаята.