Демон шосе

52

Едгар извика, а Майло я повика по име, но силната въздушна струя заглуши ушите на Амбър и тя се удари в пожарната стълба на сградата за коли под наем от другата страна на уличката, а силните ѝ пръсти се обвиха около железния парапет. Тя се обърна, отблъсна се с крака и се метна на другата страна, спускайки се надолу. Преобърна се, изви тяло, блъсна тухлите със стъпала и отново се качи на стълбата. Слизаше все по-надолу, като се държеше за парапета с едната част от тялото си и се отблъскваше с другата, докато не стъпи на улицата. Някои изруга в мрака — бездомница, сгушила се в спалния си чувал, но Амбър я прескочи и хукна по улицата. Мина някаква кола, която не я забеляза, а Амбър изтича, вперила поглед в небето.

Ето там.

Тя се впусна в преследване, като си връщаше нормалния вид, когато срещаше хора и се преобразяваше, когато беше пусто. Минаваше по улици, алеи, паркинги, лавираше между хора с кучета и двойки, излезли на вечерна разходка. Не изпускаше Бъкстън от поглед.

После го изгуби. Разбира се. Знаеше, че така ще стане, знаеше, че няма да удържи, но въпреки това се вбеси, и ядът я накара да хукне още по-бързо и я изпълни с решителност отново да го намери.

Успя да засече нещо на няколко пъти и се замята насам-натам в различни посоки. Колкото повече тичаше, толкова по-малко искаше да се връща в нормалния си вид. Като обичайната, стара Амбър, тя само се забавяше, оставаше без дъх, пъшкаше и се задъхваше, дъхът ѝ свистеше, но като демон беше неуморима, мускулите ѝ бяха силни и никога не отслабваше.

Нека хората на Ню Йорк ѝ се почудят. Нека се маят дали е поредната откачалка из Ню Йорк, тръгнала на маскено парти, или истински демон, който препуска по улиците им. Не ѝ пукаше. Единственото, което я интересуваше, беше да проследи Бъкстън и да му разкъса проклетите крила.

Зад нея се появи светлина, сянката ѝ се удължи и тя се завъртя, за да види как Чарджърът спира до нея. Едгар вече беше на задната седалка. Тя скочи вътре и Майло подкара. Амбър трябваше да стои наведена, заради рогата.

— Тичаше пред хората — каза Майло, докато завиваха зад ъгъла с лек дрифт. — Какви си ги мислеше, по дяволите?

— Мислех си, че ако го изпуснем, умирам — отвърна тя. — Ето това си мислех.

Майло промуши глава през прозореца.

— Видяха те.

— По-добре да са ме видели, отколкото да съм умряла.

— Дръжте се — каза Майло.

Рязко изви волана и те се завъртяха на 180 градуса, а коланът се впи в рамото на Амбър. Виждаше тъмния силует на Бъкстън, които беше едва доловим, заради уличните лампи. Чарджърът го следваше.

— Бих искал да използвам момента и да се извиня — обади се от задната седалка Едгар. — Знам, че не ви бях от особена полза там в апартамента. Насилието никога не е било сред силните ми страни.

Амбър изгуби Бъкстън от поглед.

— Няма нищо, Едгар — продума Майло през стиснати зъби.

Едгар продължи.

— Искам само да би уверя, че ако се озовем отново в подобна ситуация, ще направя всичко възможно да бъда добър източник на подкрепление.

Нито Амбър, нито Майло отвърнаха този път. Бяха твърде заети да следят Бъкстън.

— Просто — продължи Едгар, — никога не съм бил спортен тип. Дори в гимназията, все бях най-бавният сред бързите. Предпочитах книгите и телевизията пред това да излизам и да правя какво ли не. Ако трябва да съм честен, виня за това родителите си. Те рядко ме окуражаваха, а когато го правеха — не беше кой знае какво, усещах, че е от лицемерие.

Амбър посочи с пръст.

— Ето там!

Майло зави и за малко да се удари в едно такси, което се задаваше отсреща. Амбър впери поглед в пляскащите криле на Бъкстън. Пляскането затихваше. Уморяваше се. После изчезна.

Амбър се намръщи.

— Къде отиде?

— Падна — отвърна Майло. Той форсира двигателя. — Тръгвам пеш. Едгар, ти карай. Обикаляй из квартала, за да сме сигурни, че няма да се измъкне.

— Ъ — рече Едгар, — искаш да карам тази кола?

— Нищо няма да ти направи — отвърна Майло. — Харесва Амбър.

— А какво мисли за мен? — попита Едгар.

— Не искаш да знаеш.

Едгар изглеждаше смаян.

— Да бъдеш отхвърлен от автомобил. Ново двайсет.

— Идвам с теб — заяви Амбър, докато Майло разкопчаваше колана си.

— Оставаш с Едгар.

— Не, идвам с…

— Не мога да те оставя да търчиш насам-натам в този вид — отсече Майло. — Остани в проклетата кола, а аз ще подгоня Бъкстън насам.

Амбър го изгледа, но Майло вече завърташе волана. Спря, изскочи от колата и хукна между две сгради с пистолет в ръка. Тя се насили да остане в колата.

Планът беше добър. Въпреки гнева ѝ, въпреки внезапната ѝ ярост, планът си беше добър.

Едгар сумтеше, докато слизаше от задната седалка и се настаняваше зад волана.

— Добре сега — рече. — Да тръгваме.

Чарджърът бавно се отдели от тротоара и не набра много скорост.

— По-бързо! — скастри го Амбър.

— Карането на кола е като язденето на кон — търпеливо обясни Едгар. — Трябва да знаеш какъв ѝ е пределът, да разбереш нейния…

Амбър изръмжа срещу него.

— По-бързо.

Едгар преглътна тежко и натисна газта.

Тъкмо излизаха от пресечката, когато Едгар вдигна очи, изсъска и изви волана в обратната посока.

Рогата на Амбър се удариха силно в тавана.

— Какво правиш, по дяволите, Едгар?

Вече караха с пълна скорост, а Едгар повече гледаше нагоре, отколкото пътя отпред.

— Бъкстън — каза. — Хванал е Майло.

— Какво?

Излязоха на по-оживена улица.

— Не видя ли? Носеше го — каза Едгар. — Майло изглеждаше в несвяст. О, Боже, нали не мислиш, че ще го пусне отгоре?

Амбър не обърна внимание на въпроса.

— Къде са? Не ги виждам.

— Точно пред нас — отвърна Едгар, докато лавираше между колите. — Видя ли ги? Точно… о, по дяволите. Къде отидоха? Бяха точно там, а после… аха!

Още едно извиване на волана и рогата на Амбър пак застъргаха по тавана.

— Предупреждавай малко — каза тя вече вбесена.

— Съжалявам — отвърна Едгар. — От моята страна са. Виждаш ли ги?

— Ще повярвам на думата ти.

Шофирането на Едгар привличаше силно внимание. Колите надуваха клаксоните си срещу тях, когато ги подминаваха, а Едгар извикваше по едно извинение на всяка.

— Спри да го правиш — каза Амбър.

— Да карам ли?

— Да се извиняваш.

— О — рече Едгар, — съжалявам. Обаче е вълнуващо, нали? Така де, ако не пусне Майло на земята, ще бъде много вълнуващо. Ако го пусне, ще бъде трагично и ужасно, но точно в момента е вълнуващо. Усещаш ли? Можеш ли да почувстваш вълнението?

— Мога — отвърна Амбър, готова да го удуши.

— Виж ме само — продължи Едгар, — карам демонска кола, преследвам крилат звяр… Около мен е пълно с опасности, но аз не се обръщам и не бягам, нали? Предава ли ме моята смелост? Не, не ме предава.

— Още ли дрънкаш?

— Когато съм нервен, говоря. Предполагам, че говоря и когато преследвам демони. Това ми е за пръв път и говоря много, така че вероятно говоря, когато ги преследвам. Ха! А това са панталоните ми за лов на демони. Винаги ги нося, когато преследвам демони.

Направо ѝ се искаше да му разкъса гръкляна, но не го направи. Ако му го разкъсаше, щяха да катастрофират.

— Тази кола е великолепна, нали? — попита той. — Чуваш от хората как ръмжали двигателите — е, този наистина ръмжи, нали така? Чуваш го, нали? Какъв рев. Каква мощ. Тази кола е жива. Ей, дали и на мен ще ми повлияе? Така де, сещаш се… от…

— Понеже Майло е Магистралния призрак и тази кола е чудовище?

— Ооо — отвърна Едгар, — казал ти е, супер. Да, чудя се дали и аз няма изведнъж да стана обсебен и в плен на мрака и такива неща.

— Съмнявам се.

— Да, вероятно си права — Едгар продължи да следи Бъкстън и Майло през отворения прозорец и зави зад един ъгъл. Тук имаше по-малко движение. Повече затворени кантори и художествени галерии. Сума ти галерии. Насочваха се към пристанището.

— Това ще да е голяма работа обаче. Да усещаш такава мощ. Какво е, Амбър, когато си така, когато си в тази форма? Ако нямаш против, че те питам, разбира се.

Тя се отказа да се опитва да намери Бъкстън в небето.

— По-добре съм. По-силна. По-бърза.

— Красива.

Тя го изгледа лошо.

— Съжалявам — измънка той. След миг забави колата.

Амбър се напрегна.

— Какво?

— Приземяват се — отвърна той. Зави зад поредния ъгъл. Тук нямаше коли. Никакви пешеходци. Само закрити заведения, магазини и складове. Спря фаровете и те бавно минаха през някаква отворена порта.

Минаха покрай товарни контейнери, натрупани във високи колони, като градивни блокове, а над временни офис-кабини се извисяваха кранове. Едгар караше толкова близо до една пирамида от счупени тръби, че назъбените им краища почти надраскваха корпуса на Чарджъра. Бавно, бавно се придвижваха сред всичко това, към склада от източната част на двора, а Едгар изгаси двигателя и погледна нервно към Амбър. Тя въздъхна и слезе от колата. Усещаше миризмата на морето.

От другата страна на високата ограда жужеше и бръмчеше Ню Йорк. Но от тази ѝ страна беше тихо.

— Мисля, че са там вътре — прошепна Едгар, вперил поглед в склада отпред.

Амбър кимна и тръгна към вратата.

— Щях да се чувствам по-спокоен с оръжие в ръка — прошепна Едгар, крачейки до нея. — Трябва да си купя оръжие. Може да има някой отворен магазин наблизо.

— Вземи си оръжие — отвърна Амбър — или пък не си взимай, все ми е тая. Влизам.

Едгар изду гръд.

— А аз влизам с теб — той се огледа и вдигна един ръждясал лост. — И ще бъда въоръжен.

Амбър вдигна рамене. Наистина не ѝ пукаше.

С Едгар по петите, тя мина през вратата. Имаше малък коридор със стълби, които водеха нагоре. Тя ги заобиколи и се отправи директно към вратата в другия край. Тя леко изскърца, когато я отвори. От другата страна си беше самият склад. Беше празен, с изключение на двигателния блок в средата на помещението.

— Не са тук — прошепна тя.

Едгар кимна.

— Може да са горе. Може да са на покрива. Не мога да ходя горе. Страх ме е от…

Гласът му заглъхна.

Тя проследи погледа му до двигателния блок. Светлината от уличните лампи нахлуваше през високите прозорци и се отразяваше от нещо блестящо насред цялата ръжда. Тя се приближи. Това белезници ли бяха?

Тя се обърна, а Едгар стовари лоста върху главата ѝ.