Демон шосе

25

Излязоха от Спрингтън, паркираха зад един билборд, а Майло извади картите, докато Амбър разглеждаше месинговия ключ на Шанкс.

— Дали можем да го използваме? — попита Глен, който сега споделяше задната седалка с багажа им. — Отвеждал е Шанкс, където е искал да отиде, нали така? Ние можем ли да го използваме?

— Той каза, че само той контролира накъде води ключът — отвърна Амбър, като се опитваше да разчете дребния надпис по протежението му. Предаде се. — Съмнявам се, че ще пожелае да ни помогне. — Метна ключа в жабката, извади айпада и започна да набира нещо.

Глен изчака още малко, преди да заговори отново.

— Не искам да мрънкам — рече, — но не се чувствам много спокойно със сериен убиец в задницата.

— В кое?

— В багажника — преведе Майло.

— Дали може да ме хване? — попита Глен. — Какво ме дели от него? Тапицерия и пяна? Ами ако ножът е още у него? Има ли нож? Не му го взехме, нали? Може да си проправя път към мен дори в този момент.

— В безопасност си — незаинтересовано отвърна Майло. — Колата ще се погрижи за него.

— А това е другото, което не ме оставя на мира — започна Глен, но Амбър го прекъсна.

— Каскейд Фолс — обяви тя, загледана в списъка на екрана. — Има един във Вирджиния, един в Мичиган… — Тя се намръщи. — Не, чакайте, това са водопади. Май. Е, може да са и водопади, и градове. Кое, според вас, е имал предвид Шанкс?

— Открих го — обади се Майло, разстилайки картата върху волана. — Каскейд Фолс, Орегон.

— Откъде си сигурен, че това е родният град на Грегъри Бъкстън?

— Така ми звучи.

Тя надигна вежда.

— И ще отидем там?

— По черните пътища си, Амбър. Трябва да се научиш да следваш инстинктите си.

— Щом си сигурен… — миг по-късно, тя вече виждаше малко заспало градче, сгушено до езеро. — Каскейд Фолс. По-малко от десет хиляди жители. Колко ли ще ни отнеме да стигнем дотам?

— Не знам — отвърна Майло, сгъвайки картата. — Три хиляди и двеста километра… Може би около четири дни. Ще стигнем в събота по някое време.

Амбър намести гривните на китката си, улавяйки с поглед цифрите на белега — останали бяха 406 часа. Извади четири дни и ѝ оставаха…

Тя се смръщи.

— Какво има? — попита Майло.

— Нищо — измънка тя. — Смятам.

Триста и десет часа. Което беше… тринайсет дни или някъде толкова. Малко под две седмици. Напълно наясно как времето ѝ се изплъзва и също толкова наясно, че няма какво да направи по въпроса, Амбър кимна.

— Хубаво тогава, по-добре да тръгваме. Освен ако не искате да намерим място за нощувка?

Тя тайничко се зарадва, когато Майло поклати глава.

— Много съм напрегнат след тази драма. Ще карам до сутринта, после ще спрем някъде за няколко часа. Съгласни ли сте?

— Идеално.

— Ще съм умрял до Орегон — тихо се обади Глен от задната седалка.

Тя се обърна, но лицето му беше в сянката.

— Ъъ, слушай, Глен…

— Може би трябва да отида някъде да се позабавлявам през останалите ми няколко дни и да ви оставя да продължите без мен — тя виждаше крайчетата на тъжна усмивка. — Ти си била в Дисни Уърлд, Амбър, какво мислиш — дали е добро място да умре човек?

— Аз… ами аз не съм мислила за това.

— Може би на някое от влакчетата — каза Глен. — Или на онази другата атракция, коя беше, най-дразнещата?

— „Светът е малък“.

— А, точно. Влизаш жив, излизаш умрял. Е, това ще е голяма работа, нали? Сега се замислих, колко ли хора умират по атракционите годишно?

— Не знам — отговори Амбър. — Но знам, че шансът някой на практика да се нарани в парковете в Орландо е, колко беше, нещо от сорта на едно на милион.

— Леле. Не е зле. Значи ще е голяма рядкост някой да умре в „Светът е малък“, а?

— Е, ами то… Влакчето се движи много бавно и не се случва кой знае какво. Обаче сигурен ли си, че точно там искаш да прекараш последните си няколко дни? Не е ли малко…

— Кичозно? — предложи Майло.

— Нямаше да кажа това. Просто се чудех дали не е по-добре за теб да прекараш последното ти останало време със семейството си?

— Семейството ми ме мрази — отвърна Глен. — Защо мислиш толкова исках да дойда тук?

— Сигурна съм, че не те мразят — каза Амбър.

— Може и да го мразят — обади се Майло.

Амбър не му обърна внимание.

— Моите родители искат да ме убият — продължи тя. — Сигурна съм, че родителите ти няма как да са по-зле от това.

— Е, може и да не са — отговори Глен, после се разсмя и Амбър също се разсмя, после се сетиха за какво се смеят и двамата млъкнаха.

— Вие двамата сте идиоти — рече Майло, докато излизаше на пътя и подкарваше колата.

Качиха се на междущатската магистрала на запад за няколко часа, после се върнаха обратно на черните пътища. Минаха през Сигърни, после през Делта и минаха покрай табела към градче на име Уот Чиър. Ферми и електрически стълбове минаваха пред очите им в почти хипнотичен ритъм. Амбър започна наум да обръща внимание на броя на населението, отбелязан на всяка табела, подлагайки на изпитание ужасните си математически умения като се опитваше да ги събира в главата си — 2 059, 328, 646… Малко преди да стигнат до Ноксвил, Айова, мислеше да каже на Майло, че през последния час са минали покрай 15 568 ду̀ши, но после реши да не го прави. Просто не беше толкова интересно.

Закусваха в „Даунтаун динър“, после поспаха в колата. Изтощението потопи Амбър в дълбок сън, без видения. Дори подсъзнанието ѝ беше твърде уморено, за да си играе.

Когато се събуди, отвори едно око. Майло седеше зад волана и гледаше през предното стъкло, съвсем неподвижно. Не мигваше. Лицето му беше замръзнало. Тя се почуди дали спи с отворени очи, като акулите. Помръдна леко и той се обърна към нея, но празното изражение беше изчезнало, сякаш никога не е било. Кимна ѝ и запали колата, а Глен внезапно се изправи отзад.

— Какво? — примига той. — О. Извинявайте. Значи пак потегляме — след като нито Амбър, нито Майло му отговориха, той си кимна сам на себе си. — Още няколко часа по-близо до смъртта.

— Глен…

— Не, Амбър. Недей. Не се опитвай да ме утешаваш. Вече съм отвъд този период. Нищо не можеш да направиш, нищо, което кажеш няма да облекчи товара върху сърцето ми. Тежко е. Толкова тежко. Колко тежи един живот? Можете ли да дадете отговор на този въпрос? Не, не мисля. Така че благодаря за усилието, Амбър, и наистина го мисля. Но няма да ме видиш да се усмихвам днес.

Амбър се почувства зле. Смяташе да му каже да млъкне.

— Няма да умреш — каза Майло.

— Смъртта ме потупва по рамото, както съм си седнал тук.

— Никой никъде не те потупва. Няма да умреш, понеже ще се отбием в Мрачната стълба и ще можеш да доставиш Знака на смъртта на въпросната Абигейл, която и да е тя, и ще може да ни оставиш на мира най-сетне.

Амбър се намръщи.

— Ти знаеш къде е?

Глен мушна глава помежду им.

— Знаеш къде е Мрачната стълба? Знаел си през цялото време и не си ми казал?

Майло излезе на пътя и потегли.

— Не бях сигурен, че ще ни е на път. А както излиза — на път ни е.

— Къде се намира? — попита Амбър.

— В Солт Лейк Сити — отвърна Майло. — Това е бар за хора като… е, май като нас. Хората по черните пътища.

— Чакай, чакай, чакай — пак понечи Глен. — Ако не беше посоката, в която по случайност сте тръгнали, щеше ли да ми кажеш? Или просто щеше да ме оставиш да умра?

— Щях да ти кажа.

Глен зяпна.

— Щеше да ме оставиш да си умра!

— Щях да ти кажа — повтори Майло. — Не можех да ти кажа по-рано, защото родителите на Амбър можеше да те открият, ако беше тръгнал сам.

— Оставаш ми по-малко от четири дни живот, Майло! Ами ако Шанкс ни беше казал, че Грегъри Бъкстън живее на изток, а не на запад? Какво тогава?

— Тогава щях да те кача на Сивата хрътка.

Глен погледна към Амбър.

— На куче?

— На автобус.

Той се обърна отново към Майло.

— Ами ако Хрътката беше спукала гума? Или беше станала катастрофа? Или нещо ме беше забавило? Аз много лесно се губя, трябва да си наясно с това! Ако ми беше казал къде е Мрачната стълба още от самото начало, вече щях да съм предал Знака и сега нямаше да умирам! Признай го! Не ти пука дали ще живея, или ще умра, нали?

Майло поразмисли няколко секунди.

— Не особено — отвърна.

Глен отново ахна.

Пътуваха още десетина минути, без да си разменят и дума, след което Амбър трябваше да попита. Просто трябваше.

— Това няма да ни забави много от графика, нали?

— Ауу! — извика Глен, а Амбър присви очи. — О, съжалявам, ако надвисналото над мен проклятие те забавя от графика ти, Амбър! Съжалявам, че надвисналата над мен смърт е толкова неудобна за теб! Ето какво ще ви кажа — пуснете ме да сляза. Ще се свия в канавката и ще си умра тихо, без да причинявам на никого никакви тревоги!

Майло изчака докато свърши, след което му отговори:

— Не бива — каза.

— Още ли говориш за това? — извика Глен.

— Солт Лейк Сити е едно странно място, нали? — попита Амбър. — Владеят го Амишите или нещо такова беше.

— Основан е от Мормоните — отговори Майло. — И да, доста са стриктни със спазването на алкохолните си закони и не гледат с добро око на лошия език на обществено място, но ние ще се държим прилично и няма да пием, нали така? Освен това, Мрачната стълба не е типичното за Солт Лейк Сити място. Всъщност не е типичното за което и да било място.

— Добре ли го познаваш?

Майло поклати глава.

— Бил съм два пъти, за не повече от половин час. Има много деца. Спомням си, че си мислех колко странно е това. Ще прекараме нощта някъде в Небраска, ще стигнем до Солт Лейк Сити утре следобед или там някъде. Оттам има още около хиляда и триста километра до града на Бъкстън. Днес сме вторник — все още сме в графика да стигнем до Каскейд Фолс до събота.

Амбър кимна.

— Добре. Аха, добре.

— Бас ловя, че ако си умра ей тук отзад, няма и да забележите — промърмори Глен, но никой не му обърна внимание.

Пътуваха по равни пътища през равни земи. Тук-таме се срещаше по някое дърво, макар и доста жалки и все самотни. Телеграфни стълбове свързваха ръце над зелени и кафяви поля и продължаваха в безкрайната шир. Влак на релсите — вагоните му с цвят на ръжда и вино, имена и слогани, изрисувани отстрани в непонятни графити.

Спряха на една бензиностанция „Амоко“ вън от градче на име Маккук, и Амбър и Глен отидоха до тоалетната и да купят сандвичи, докато Майло ги чакаше в Чарджъра. Беше малко след два часа и беше топло. Миризмата на бензин изпълваше въздуха.

— Колко добре познаваш Майло? — попита Глен, докато чакаха да платят за храната. Старецът пред тях не можеше да си извади портфейла от свлечените панталони.

Амбър вдигна рамене.

— Знам, че му плащам много пари, за да ме заведе там, където трябва да отида.

— Значи не знаеш нищо за него?

Тя въздъхна.

— Не, Глен, не знам.

Старецът беше извадил наполовина портфейла, преди той да се закачи за крайчето на джоба му. Амбър наблюдаваше с интерес, който изненадваше и самата нея, последвалата пред очите ѝ война.

— Спомняш си историята, която ти разказах — продължи Глен, — за Магистралния призрак?

— Не ми се говори за това.

Той кимна доволно.

— Значи и ти го подозираш.

— Нищо не подозирам.

— Майло е Призрака.

— Глен, сериозно, стига вече, става ли? Пътуваме вече часове наред, цялата съм изтръпнала и съм изнервена.

— Той е сериен убиец, Амбър.

— Не ставай смешен.

Старецът бавно се обърна и ги изгледа със сърдит поглед. Амбър му се усмихна любезно и изчака отново да застане с гръб към тях.

— И какво смешно има? — меко попита Глен. — Използва кола вместо нож, но все пак си е сериен убиец. А и това не е обикновена кола. Знаеш, че е така. Тя е… — Той се приведе по-близо до нея и зашепна. — Обладана.

— Глен, в момента звучиш тъпо.

— Видя какво направи. Погълна Шанкс. Това не беше въображението ми, което си играе игрички с мен, колкото и да се опитвам да се убедя в противното. Колата го глътна. Тя е обладана.

Старецът най-сетне плати и си тръгна, а те пристъпиха към касата.

— Бензин има ли? — попита отегченото момиче.

— Не — отвърна Амбър и плати.

Излязоха навън и погледнаха към Чарджъра от другата страна на паркинга.

— На бензиностанция сме, а той дори не зарежда резервоара — продължи Глен. — Колко пъти се е налагало да спира за бензин? Два пъти? Три? При толкова път е спирал за бензин три пъти? Знаеш ли колко гори една такава кола?

— Значи колата е икономична. И какво?

— Не се ли чудиш от какво друго се задвижва? Той спомена, че ще смели Шанкс. Колко още хора е смляла? И виж само колко е чиста? Винаги е чиста, а никога не съм го забелязал да я мие. Сякаш сама се почиства. А каква е тая работа, че може да кара само по осем часа на ден?

— Средно — подчерта Амбър. — Карал е и повече.

— Ама каква е работата? Защо има такова правило? Защо точно осем часа? С мисъл за пътната безопасност? Или има нещо общо с това, че не иска да юрка колата прекалено много, за да не се измори тя.

Амбър се обърна към него.

— Добре, Глен, ще играя играта ти. Какво означава? А? Какъв е изводът от цялата работа?

Той се поколеба, преди да отговори.

— Мисля, че Чарджърът е жив.

— О, Боже…

— Не ме гледай така. Не е просто кола, нали? Повече от това е. Знаеш го. Нали му взе сандвич? Хайде на бас, че няма да го изяде.

— И какво ще докаже това? Че не е гладен?

— Не яде, когато кара — каза Глен. — Също така мисля, че не спи, когато кара. Спал ли е тази сутрин? Видя ли го да спи? Аз — не.

Тя потърка очи.

— Самата аз спях, ясно? Не съм видяла кой знае какво.

— Ами тоалетната? Ние трябва да пишкаме, а Майло защо не пишка?

— Момче, наистина нямам намерение да коментирам хигиенните навици на някого.

— Помолихме го да спрем, за да можем да пишкаме, колко пъти, поне двайсет досега.

— Имаш слаб пикочен мехур.

— Аз пишкам, ти пишкаш, той не пишка. Да си го виждала да пишка?

— Не, Глен, не съм виждала Майло да пишка. За какво, по дяволите, говориш?

— Мисля, че Чарджъра поддържа жизнените му функции. Мисля, че взема неговите… ъъ, сещаш се, отпадъците му…

— Бла.

— … и ги използва, така че когато е зад волана, тялото му няма нужда да функционира като нашите.

— Това е гнусно. И тъпо.

— Той каза, че Чарджърът ще смели Шанкс. Това значи, че част от него е органична.

— Той говореше метафорично, глупчо.

— Сигурна ли си? Той е Призрака, Амбър. Той е сериен убиец и е свързан с Чарджъра. Може и да не го прави вече, може да се е поправил, знам ли. Обаче ти каза, че за пръв път го е изкарал от гаража преди дванайсет години, нали така? Ами ако е нещо като пристрастеност? Стоял е настрана от колата през цялото това време и не е изпитвал нуждата да убива. Обаче сега пак я използва. Колко ли време ще трябва, за да вземе отново надмощие над Майло? Колко време преди Майло отново да се превърне в Магистралния призрак?

— Този разговор е глупав и го прекратявам точно сега.

Тя прекоси паркинга, а черният асфалт се лепеше по подметките ѝ. Глен не се отделяше от нея.

— Погълна Шанкс. Жива е. Знаеш ли какво мисля? Мисля, че причината да не включва радиото е, защото се бои какво ще каже колата.

Тя се извъртя към него.

— Ако не си доволен от транспорта, може и да не пътуваш с нас. Никой не те е молил.

Глен я погледна директно в очите.

— Няма да те оставя насаме с него.

— Той няма да ми направи нищо.

— Не го познаваш.

— Нито пък ти — отвърна тя и отиде при Чарджъра.

Качи се и тръшна вратата. След миг отново излезе и я остави отворена, докато Глен се вмъкне отзад. После отново зае мястото си и тръшна вратата за втори път.

— Всичко наред ли е? — попита Майло.

— Идеално — отговори Амбър. — Ето ти сандвича.

Той го взе.

— Благодаря. Ще го хапна по-късно.

Завъртя ключа, Чарджърът изрева и се съживи. Гладко се плъзна по рехавия чакъл в посока към пътя, докато покрай него минаваше огромен камион с осемнайсет гуми. Майло се загледа в него. Докато се разсейваше, Амбър посегна към радиото.

Пръстите ѝ се позадържаха над копчетата. Едно завъртане. Едно завъртане, едно обръщане и музиката щеше да изпълни колата или пък щеше да запращи, или някой щеше да се оплаква от нещо, или щеше да тръгне реклама, или някой щеше да проповядва… или глас. Глас, различен от всеки друг, който бе чувала. Гласът на колата. Мрачен глас на мрачна кола.

Тя отпусна ръка, а Чарджърът излезе на шосето и те продължиха пътя си.