51

Блокът на Грегъри Бъкстън беше точно до Ийст Ривър. Останалите сгради по улицата бяха от червени тухли, но тази беше кафява, с цвят на мръсотия. Стената най-близо до реката беше подсилена със скеле — от едната ѝ страна имаше фирма за наем на коли, а от другата — захарна рафинерия „Кент“. Фирмата не разполагаше с никакви коли, а рафинерията представляваше пустеещ двор, ограден с бодлива тел.

Майло спря до тротоара близо до ъгъла. Нощта Вече се спускаше и Ню Йорк се обливаше в светлини, като огромен звяр, който отваряше безбройните си очи. Тя пресякоха улицата и се качиха по стълбите до най-горния етаж. Почукаха на вратата на Бъкстън и когато никой не им отвори, се отместиха, за да почакат. След почти час един чернокож мъж около шестдесетте се качи по стълбите, отиде директно при вратата и мушна ключ в ключалката. Те изникнаха зад гърба му.

— Грегъри Бъкстън? — попита Майло.

Старецът замръзна на място. Амбър за миг си помисли, че ще побегне, но той я изненада, като се обърна към тях. Беше висок, изглеждаше силен, с широки рамене и здрави ръце. Бялата му коса беше късо подстригана, а лицето му беше обсипано с бръчки. Виждаше остатъците от хубав мъж под цялата уморена външност. През годините устата му се беше слегнала до спокойна права линия, а очите му — макар и предпазливи, не бяха враждебно настроени.

— От години не са ме наричали така — каза той. — Заповядайте вътре.

Обърна се към вратата, отвори и влезе вътре. Вратата се притвори и го скри от поглед.

Майло извади пистолета и те влязоха бързо, но внимателно. Майло отвори вратата до край, а Амбър видя, че Бъкстън се навеждаше към отворения хладилник.

— Май нямам бира — каза той. — Преди си пийвах, но после реших, че не си заслужава. Имам малко сок и безалкохолни, ако са ви по вкуса.

Той се изправи, видя пистолета на Майло, но не реагира никак, докато те влизаха в апартамента. Мястото беше похабено, но спретнато и добре поддържано.

— Аз искам сок — обади се Амбър.

Той ѝ сипа една чаша, сложи я на масата и потъна в креслото си, наслаждавайки се на момента със затворени очи, след което вдигна поглед към тях.

— Та кои ще сте вие?

Амбър пристъпи напред.

— Казвам се Амбър Ламонт. Това е Майло, а това — Едгар Спъриър. Те ми помагат.

— Помагат ти за какво, Амбър?

— Родителите ми и четирима техни приятели са сключили сделка със Сияйния демон.

— Аха — отвърна Бъкстън. — Детеядците, нали? Да, чувал съм за тях. Сериозна работа.

— Сияйния демон каза, че ще преразгледа сделката така, че да остана жива… ако му дам нещо, което той иска.

— Мен.

— Да.

— И затова си тук? За да ме помолиш да се предам с мир?

— Почти съм сигурна, че няма да го направиш.

— Почти съм сигурен, че си права. А ти как ме намери?

— Просто трябваше да знаем какво да търсим, синът ти ни го каза.

Бъкстън като че за пръв път прояви интерес.

— Говорили сте с Джейкъб?

— Повече от това — отвърна Майло. — Амбър се погрижи за проблема му с вещицата.

— Виж ти? Онова чудо не му даваше мира. Как е? Добре ли е?

— Добре е — каза Амбър. — И майка ти също.

— Доста сте пообиколили. Правя всичко възможно да ги нагледам от време на време, но няма кой знае какво да направя оттук. Май ви дължа благодарности.

Майло вдигна рамене.

— Как успя да го направиш? — попита Едгар. — Да останеш невидим толкова време?

— Написал съм си домашното — отвърна Бъкстън. — Знам всички номера, всички дребни символи, които трябва да изрисуваш, всички заклинания, които трябва да изрецитираш. Но признавам, че това поставя значителни ограничения. Не съм така свободен, както ми се иска. На всяка моя крачка трябва да премислям възможните усложнения. Трябва да мисля непрекъснато, да не излизам от сенките. Едно подхлъзване — само едно, и Сияйния демон ще се лепне за мен и никога, ама никога, няма да ме пусне. За цялото това време успявам да съм на крачка пред него, защото съм търпелив и играя умно. Не е кой знае какъв живот, но се обзалагам, че е по-добре от смъртта.

— Не си спрял да убиваш — каза Амбър.

Бъкстън я фиксира с поглед.

— Не, млада госпожице. Изглежда не съм. Не съм планирал да убивам никого, поне не отначало. Мислех си, че ще успея да го накарам да излекува Джейкъб, а аз после ще си взема детето и ще изчезна. Но трябваше да се уверя, че е излекуван окончателно, което означаваше Джейк да премине през всички контролни изследвания, и внезапно се оказа, че се налага да се позавъртя наоколо по-дълго, отколкото бях го мислил. Така че се наложи да събирам душѝ, както бях обещал.

— В крайна сметка стигнах до заключението, че на Джейкъб ще му бъде по-добре без мен. Вечният рефрен на нехранимайковците-бащи, нали? Да, наясно съм, но това не го прави по-малко вярно. Затова си тръгнах. Всичките ми трикове сработиха и Сияйния демон така и не успя да ме намери. Но, разбирате ли, за да сработят тези мои трикове, ми трябваше известен… да видим, бихте могли да го наречете източник на енергия. И единственият начин да се сдобия с него беше да продължа да събирам душѝ — само че вместо да ги предавам на онзи начумерен старик — представителя на Сияйния демон, аз си ги запазвах за себе си. Колкото повече задържах за мен, толкова по-силен ставах, а колкото по-силен ставах, толкова повече събирах.

— Значи сега вече трябва да си доста силен — заключи Амбър.

Бъкстън кимна леко.

— Достатъчно силен — отговори той. — Опитвам се да събирам душѝте на виновните. Престъпници, гангстери, корумпирани служители, такива разни… Душѝте им не са толкова силни като невинните, но вършат работа. От време навреме съм се подхлъзвал — няма да твърдя, че съм светец, но се справям горе-долу добре.

Амбър го погледна, седнал на стола така, сякаш си говори със стари приятели.

— Как така си толкова спокоен? — попита тя.

— Че защо да не съм?

— Защото дойдохме на вратата ти и ти казахме, че искаме да те предадем на Сияйния демон. Ако бях на твое място, щях да съм бясна.

— И с какво ще ми помогне това? — попита Бъкстън. — Нали не сте ме предали още? И не сте казали на Сияйния демон, че знаете къде се намирам, иначе той вече щеше да е тук. Предполагам, че имам още няколко глътки въздух.

— А ако кажем, че ще го призовем сега веднага — обади се Едгар, — как би се почувствал тогава?

Бъкстън вдигна рамене.

— Сигурно ще трябва да се опитате да го призовете, за да разберем.

Майло отново извади пистолета си и го положи на коляното си.

— Планираш да ни убиеш — каза той.

— Така е — отвърна Бъкстън.

Едгар пребледня.

— Но ние сме трима — рече той. — И имаме пистолет.

— Ще се справя — каза Бъкстън.

Майло се усмихна леко.

— Много съм бърз и много добър.

— Ще трябва.

— Ако не те предадем — каза забързано Амбър, преди ситуацията да ескалира съвсем, — имаш ли някакъв вариант, с който да ми помогнеш? Щом си наясно с всички номера, има ли нещо, което сме пропуснали?

Бъкстън отклони поглед от Майло и го насочи към Амбър.

— Имаш две възможности, доколкото схващам положението ти. Или продължаваш да бягаш и се надяваш да спрат да те гонят след около десетина години, или ти започваш да ги преследваш. Аз лично щях да ги подкарам и да ги избия преди да са се докопали до мен.

— Не искам да убивам никого.

— Но си убила вещицата, нали?

— Е, да, но тя…

— Не смяташ ли, че онази вещица също беше живо същество? Доста по-различно то теб и мен, разбира се, но все пак имаше сърце, което биеше в гърдите. Тя дишаше същия въздух. Имаше живот, на който ти сложи край. Вече си убивала, Амбър.

— Знам — отвърна тя на леко по-висок тон. — Знам.

Бъкстън вдигна рамене.

— Значи още няколко убийства няма да са кой знае какво.

— Ами ако се скрие? — попиша Майло. — Ти си останал невидим за Сияйния демон толкова време — има ли начин и Амбър да направи същото?

— Разбира се — отвърна Бъкстън. — В този случай няма да ѝ трябва кой знае какъв източник на енергия. Просто ще трябва да си избереш малко градче, някъде встрани от голямата шумотевица, някъде покрай Демон шосе и да се покриеш там. Да прекараш остатъка от живота си в това малко невзрачно местенце, без да прекаляваш с нищо до края на живота си, без да оставиш следа, без да вдигаш шум и да предизвикваш хаос… Мислиш ли, че ще се справиш, Амбър? Мислиш ли, че можеш да живееш идеално прост живот?

Тя се поколеба.

Бъкстън се усмихна.

— Разбира се, че не можеш да се съгласиш на това. Няма значение дали си най-скучната личност на планетата — никой не би избрал цял живот баналност.

— Искам само родителите ми да спрат.

— Убий ги тогава.

— Не мога да го направя.

— Тогава те ще победят.

— Няма ли нещо — каквото и да е, което да мога да сторя?

Бъкстън въздъхна.

— Можеш да отидеш в Дезълейшън Хил.

— Къде е това?

— В Аляска. Не знам защо и как, но това е единственото място на света, където можеш да останеш невидима за Сияйния демон и за който и да било негов пратеник. Когато започвах, си мислех да ида да се покрия там за няколко месеца, дори за няколко години, но изкарах само седмица. Не бих те посъветвал да ходиш чак до там.

— Господин Бъкстън, наистина се надявах, че ще можеш да ми помогнеш да измисля нещо.

— Да, ясно ми е. Но, като гледам как приемаш съвета ми да убиеш родителите си и приятелите им, не мисля, че ще ме вземеш особено насериозно. А това ни поставя в неудобна ситуация.

— Ъъ — обади се Едгар, — каква ще да е тази ситуация?

— Господин Спъриър, нали така? Господин Спъриър, това, което Майло и Амбър решиха през последните минути, макар и независимо един от друг, е да ме предадат на Сияйния демон. Майло всъщност изобщо не се интересува какво ще стане с мен, така или иначе, а Амбър е преценила, че и без това съм убил достатъчно много хора и имам грехове за изкупване. В нейна защита — решението ѝ не беше лесно, нали така, Амбър?

— Аз… господин Бъкстън… съжалявам.

Бъкстън махна с ръка.

— Глупости. А може и да си права. Може да се каже, че съм направил повече злини, отколкото добрини в този живот…

Той скочи без предупреждение, изрита масичката за кафе в крака на Майло и изблъска пистолета от коляното му. Ръката на Майло реагира светкавично и успя да хване пистолета преди той да падне на земята, но Бъкстън вече го очакваше и го изрита в гърдите, така че Майло падна назад и се строполи в креслото. За трите секунди, през които Амбър си пусна рогата, Бъкстън я избута в Едгар и двамата паднаха зад дивана.

Майло посегна към падналия пистолет, но Бъкстън го изрита. Сграбчи Майло отзад за якето и го запрати в стената.

Амбър се втурна към него с извадени нокти. Той избегна един неин удар и я пресече с ритник през краката. Той вдигна стола, на който беше седял Майло, и го разби в горната част на тялото ѝ. Амбър падна, борейки се да не изгуби съзнание.

Чу как Бъкстън сумти и видя Майло, който го буташе назад. Събориха една лампа и се удариха в кухненската маса, като я преобърнаха настрани. Бъкстън замахна с юмрук, Майло се прикри, атакува и отвърна с удар с глава, а след това с лакът по носа. Рукна кръв. Бъкстън залитна леко. Майло го изрита по коляното, обърна го и го стисна в задушаваща хватка, но Бъкстън се засили заднишком и блъсна Майло в стената. Майло не го пусна. Лицето на Бъкстън вече ставаше лилаво.

Той стигна, олюлявайки се, до средата на стаята, където лежеше захвърлен пистолетът на Майло.

Амбър изруга, опита се да стане, но краката ѝ още бяха омекнали. Тя се заклатушка и падна, а Бъкстън се отпусна на колене. Беше спрял да се опитва да се отскубне от задушаващата хватка, а пръстите му се сключиха около пистолета. Вдигна го, но вместо да се прицели над рамото си, за да застреля Майло, го насочи директно към Амбър.

По кожата ѝ плъзнаха черните люспи. Съмняваше се, че ще свършат някаква работа при такава близост.

Майло веднага пусна мъжа и отстъпи, оставяйки Бъкстън да си поема дъх с пълни гърди.

— Свърши ли? — попита Едгар иззад дивана. — Победихме ли? — надникна. — О, по дяволите.

Амбър бавно се изправи, а междувременно част от люспите ѝ се прибраха. Бъкстън направи същото, като се движеше така, че и тримата да са на мушката му. Избърса част от кръвта по носа си.

— Ама че късмет — каза. — Почти ме бяхте хванали.

Тръгна заднишком към вратата, отвори, погледна ги за последен път и побягна.

Амбър се поколеба. Погледна Майло, той — нея, и заедно хукнаха към вратата.

— Ама пистолетът е още в него! — извика Едгар подире им.

Те изскочиха на стълбищната площадка и видяха Бъкстън, който тичаше нагоре по стълбите. Последваха го. На половината път, Бъкстън хвърли пистолета. Майло го вдигна, без да забавя крачка.

Амбър стигна до вратата на покрива преди Майло и излетя през нея. Бъкстън тичаше към ръба на сградата. Майло пусна предупредителен изстрел в нощното небе, но Бъкстън не забави ход. Амбър набра още скорост. Бъкстън нямаше накъде да бяга.

Но той, разбира се, не бе имал намерение да бяга изобщо.

Внезапно се преобрази от висок, широкоплещест, възрастен мъж в още по-висок, по-широкоплещест демон. Крила — масивни крила разкъсаха гърба на ризата му. Тъмната му кожа посивя. Стигна до ръба на покрива, крилата се разпериха и той се хвърли нагоре, пляскайки с крила във въздуха. Амбър спря да тича и се загледа с отворена уста. Бъкстън се обърна и погледна към нея. Сивото му лице сякаш бе издялано от гранит. Имаше корона от малки рога, която опасваше главата му, точно както го беше описал Джейкъб.

Майло дотича до нея, стреля още два пъти, докато крилата на Бъкстън се затвориха и той се спусна надолу с рязко падане. Точно преди да изчезне от погледа им, крилете му се отвориха отново и той се издигна, след което веднага изчезна в мрака.

— Какво правим? — попита Едгар.

— Гоним го — отвърна Амбър.

Тя изтича до ръба на покрива и скочи.

Загрузка...