Демон шосе

57

Амбър криволичеше между малък лабиринт от щайги, далеч от боя, стигна до крана и се скри зад кабината за управление. Вдигна подгъналата си в кръв тениска. Белезите от нокти от едната ѝ страна не бяха толкова дълбоки, но болката все пак предизвикваше реакция на лицето ѝ. Тя си пое дълбоко въздух и продължи, като се движеше ниско, докато не стигна до представителя. Той я гледаше как се приближава, видимо не особено впечатлен от звуците на насилие, които долитаха от другата страна на редовете с щайги.

— Хранила си се — каза той.

— Да, така е — отвърна тя.

Той я погледна.

— Не остава много време, преди кръвта ти да стане безполезна за мен. Побързай.

Амбър се приближи до масата, до петте шишенца с кръв и едничкото празно. Представителят ѝ връчи скалпела.

— Изглежда остър — рече тя.

Той не отговори.

— Сега ръката ли да си срежа? Вече кървя и без това. Може ли да използвам тази кръв?

— Можеш.

Тя кимна, постави шишенцето близо до себе си, а после вдигна поглед.

— Какво прави с толкова много? Имам предвид Сияйния демон. Пие ли я? Къпе ли се в нея?

Представителят не отговори.

Амбър се усмихна нервно.

— Явно няма да коментираш личните навици на шефа, а? Мисля, че разбирам.

— Губиш време.

Тя кимна.

— А откъде се появи този твой шеф, така или иначе? От ада ли е? Аз в ада ли бях като говорих с него?

— Въпросите ти нямат отношение към момента.

— О. Да. Аха, хубаво.

— Кръвта ти.

— Да. Кръвта ми.

Тя постави на масата празното шишенце и вдигна едно пълно.

Представителят се намръщи.

— Внимавай с…

— Моля? — попита Амбър и метна стъкленицата в същата пирамида, на която се набучи Имелда.

Кръвта пръсна от експлодиралото стъкло, а представителят извика, твърде зашеметен, за да помръдне. Амбър превърна ръцете си в лапища и счупи още две, преди той да се хвърли върху ѝ. Беше изненадващо силен за някой толкова стар, но тя успя да грабне още едно шишенце, докато той спасяваше последното. Задържа го близо до гърдите си, докато гледаше с присвити очи.

— Защо? — изграчи той.

Тя метна своето шишенце във въздуха и го хвана с една ръка.

— Родителите ми са чудовища. Твоят господар е Демон. Защо ще искам да участвам в това?

— Нямаш представа какво направи — отвърна старецът. — Нямаш представа какво ще означава това за теб.

Амбър вдигна рамене.

— Ясно ми е, че много хора ще ми бъдат силно ядосани. Но нямам нищо против, понеже твоят шеф ще бъде ядосан доста и на теб. Ти допусна това да се случи, в крайна сметка. Беше достатъчно глупав, за да ми позволиш да се приближа толкова много. От тази гледна точка, всичко е по твоя вина.

— Дай ми стъкленицата.

Тя я вдигна.

— Какъв е смисълът? Големия сияйник няма да е доволен от две шишенца. Това си е истинска обида, нали така? Така че хайде сега — аз ще смачкам ей това, а ти — онова. Я да видим кой може да хвърля по-надалече.

— Господарят ми изисква шест стъкленици — каза представителят. — Когато родителите ти и приятелите им те изядат, ще се напълнят още четири.

— Ха — рече Амбър. — Не се бях сетила за това.

Тя понечи да хвърли, но представителят скочи и изскубна шишенцето от ръката ѝ за част от секундата, преди рамото му да се забие в гръдния ѝ кош. Това я повали, тя падна на земята, търкулна се и спря. Представителят внимателно постави двете шишенца обратно на масата.

— Много си пъргав за старец недъгав — промърмори Амбър.

— Предизвика много неприятности — каза той.

— Аха — изправи се, а пристанищният вятър играеше с косата ѝ. — И какво ще направиш по въпроса, старче?

Той я погледна и порасна. Ръцете и краката му се удължиха, разкъсаха дрехите и ги превърнаха в парцали. Той се извиси над нея, висок три метра, тънък като вейка. Кожата му посивя и се изглади, почти гумена като на акула, а очите му се събраха, носът му потъна в лицето, устните се разтегнаха в невъзможно широка линия, притвориха се и разкриха втора уста, която не беше нищо повече от дупка, осеяна с извити зъби.

Не беше вече човек, беше нещо, създание, и то изпищя срещу Амбър, но тя вече отстъпваше назад, докато в паметта ѝ нахлуваха хиляди кошмари. Опита се да избяга, но се подхлъзна на останки от Имелда и в този миг създанието се озова върху ѝ.

Тя заби лявата си ръка под брадичката му и се опита да го задържи на разстояние. Зъбите от втората уста се движеха, вълнуваха се от нетърпение да се доберат до нея. По кожата ѝ се образуваха защитни люспи. Дъхът на създанието беше студен и вонящ, беше силно, по-силно от нея и независимо колко силно го буташе, то се приближаваше все повече и повече и с една финална атака залепи устата си в рамото ѝ.

Амбър изпищя, когато зъбите се впиха в кожата така, сякаш изобщо нямаше люспи. Отвъд болката, която беше изключителна в поразителната си яснота, усещаше как тези зъби проникват в плътта ѝ. Тя пусна ноктите на свободната си ръка и се опита да ги забие в ребрата на съществото, но не успя да пробие гумената кожа. Тя рухна на земята, а то се озова отгоре ѝ. По ръката, по гърба и по гърдите ѝ се стичаше кръв. Тя изпищя и започна да дращи, да замахва, да блъска, но то дори не забеляза. Просто пиеше.

Тя събра колене, подпря стъпала в тялото му и се опита да изпъне крака. Създанието беше твърде силно. Държеше я твърде здраво.

— Моля те — извика Амбър, — спри!

Болката достигна нови висини, когато нещото взе да се намества. Тя извърна глава, като се оглеждаше отчаяно за нещо, което да използва, нещо, с което да го отбие. Обувката на Имелда беше точно там, но нямаше дори остър ток. По-натам, на не повече от десет крачки, беше масата.

Тя грабна обувката, като се опитваше с всички сили да не обръща внимание на болката, и се прицели внимателно. Метна я, но обувката направи висока и широка дъга и пропусна и двете стъкленици.

Тя забеляза другата обувка на Имелда. Последен шанс. Пресегна се с крак, успя да я избута към себе си, после мушна тока си зад нея и сгъна крак, влачейки я по земята към чакащата си ръка. Този път дори не си направи труда да се прицели. Просто я метна, а обувката не успя да уцели стъклениците, но се удари в масата, шишенцата паднаха на земята и се счупиха.

Последва мигновено облекчение, когато съществото вдигна глава и запищя от бяс, щом видя какво беше направила Амбър.

Тя веднага го избута от себе си, изправи се и отскочи, за да избегне отново да попадне в ръцете му.

Стиснала рамото си, тя се промуши през палетите и щайгите. Не гледаше назад. Не искаше и нямаше нужда. Чуваше го. То тичаше бързо, вдигаше шум, дращеше и пищеше. Тя си представи как протяга към нея дългите си ръце, тези алчни ръце, как я придърпва към отвратителната си фуниеста уста. Нямаше да я пусне повече, беше наясно с това. Следващия път, когато забиеше уста в нея, щеше да последва краят.

Тя отскочи настрани и присви очи от болка, докато се провираше през тясната дупка между товарните контейнери, през която съществото нямаше да може да мине. То посегна към нея, почти я сграбчи, но тя продължи да се движи — рогата ѝ се удряха в метала и не ѝ позволяваха да обърне главата си.

Показа се от другата страна, препъна се и не искаше нищо друго, освен да се свие на топка, да плаче и да чака да си отиде болката, но продължи да бяга през открития терен, като се опитваше да намери прикритие, преди чудовището да я намери.

Налетя на задънен край, извъртя се, за да тръгне по друг маршрут и замръзна на място.

Нощта беше студена. Беше вледеняваща. Амбър внезапно почувства всяка частичка от въздуха по кожата си. Усещаше всеки кичур коса, с който си играеше вятърът. Чувстваше всяка рана и травма. Сега чувстваше всичко, в тази студена, нюйоркска нощ, когато създанието се приближаваше към нея.

Амбър тръгна назад. То помръдна напред.

Запали един двигател и тя хвърли поглед надясно — видя Майло на таблото на крана. Зад нея се чу тежко стържене, един товарен контейнер се вдигна във въздуха, а тя се завъртя и хукна към него. Скочи, хвана се за ръба със здравата си ръка и погледна надолу, за да види как нещото скача към нея. Върховете на пръстите му минаха по краката ѝ, но то не успя да се задържи. Падна на земята, стана, изпищя от ярост, докато тя се издърпваше нагоре, за да се качи на покрива на контейнера. Кранът я вдигаше още нагоре, а тя стисна рамото си, докато кръвта още течеше между пръстите ѝ. Колкото по-нагоре се издигаше, толкова по-силно брулеше по кожата ѝ морският бриз. Тя погледна надолу и видя Кърсти, която хвърли Майло в един стълб.

Амбър залегна, мръщейки се от болка, и вдигна очи към осветеното нощно небе. Колкото повече се издигаше контейнерът, толкова повече се люлееше, а бризът се превръщаше във вятър, който ставаше все по-силен и по-студен, но поне беше в безопасност тук горе.

Контейнерът най-сетне спря да се издига. Тя обърна глава на ляво и видя Статуята на свободата. Оттук се виждаше Манхатън, а от другата страна на Хъдсън — Нюарк. Виждаше влекачите по реката — ярки светлини, които се носеха в черния мрак. Каква гледка.

Тя се обърна по стомах и се придвижи към ръба. Преди не бе имала проблем с високото, но това беше различно. Не беше вързана за виенското влакче в Дисни Уърлд. Не беше вързана за нищо.

Погледна надолу, надолу, чак до долу. Еха, какво разстояние. Внезапно се почувства уязвима и много лека, сякаш някой от по-силните пориви можеше да я избута от ръба. Наблюдаваше как се бият хората долу, но не можеше да различи кой кой е по начина, по който се движеха вътре и вън от светлината. Тя потърси създанието и се намръщи, когато не го видя. После улови движение с крайчеца на окото си — ето го, катереше се по стълба на крана.

Идваше за нея.

Тя се дръпна от ръба, застана на колене и ръце и долази до най-близкото стоманено въже. Хвана го здраво, изправи се и видя как създанието стигна до върха на крана и тръгна към нея.

— Майло! — изкрещя. — Грегъри!

Вятърът отнесе думите ѝ. Стоеше, стиснала въжето и наблюдаваше как създанието се приближава към нея. Не можеше да бяга, не можеше да се скрие, не можеше да се спаси, не можеше да се бори. Не можеше да се бори с това. Можеше само да умре. Погледна надолу. Можеше да сложи край на всичко сега. Да направи една крачка и да полети надолу. Ужасяващо, но безболезнено и определено по-добре от това, което я очакваше, ако останеше на място.

Ридаейки, Амбър вдигна единия си крак, поне опита. Но той не помръдваше. Опита да се хвърли, но тялото ѝ не се подчиняваше. Краката ѝ не помръдваха, ръцете не пускаха въжето.

— Моля те — прошепна сама на себе си тя, но тялото не слушаше. Отхвърляше заповедите ѝ. То тихо щеше да се отправи към смъртта, без значение какво желаеше тя. То искаше да се бори. Искаше да оцелее.

Тялото ѝ вибрираше от енергия, като електричество — енергия, която можеше да я накара да бяга бързо или да я накара да се застопори като задръстена машина, а тя гледаше как създанието приближава. Вече беше практически над нея. Сега щеше да се спусне, а тя нямаше път за бягство и то отново щеше да впие устата си в нея и да я убие. След това нямаше да оцелее. Без съмнение щеше да я убие, щеше да успее там, където се провалиха родителите ѝ, където се провали вещицата, където се провалиха вампирите и серийният убиец, и онзи от ресторанта. Как му беше името? Името на момчето от ресторанта, на което беше отхапала пръста? Как му беше проклетото име?

Брандън — това беше. Брандън.

Съществото се спусна върху контейнера и докато се опитваше да запази равновесие, Амбър пусна стоманеното въже и хукна към него. Отскочи, заби двата си крака в гърдите му и го запрати отвъд ръба. Тя се извъртя, като търсеше къде да се хване, но мятащите се ръце на съществото я сграбчиха за крака и тя също се озова във въздуха.

И двамата падаха.

Носеха се надолу.

Въртяха се из свистящия въздух.

Изведнъж нещо се блъсна в нея, усети две силни ръце около себе си и чу пляскането на огромни крила; гледаше как създанието пада на земята, далеч под нея и се разбива в отвратителна експлозия от кръв и телесни части, докато тя се издигаше нагоре.

Бъкстън я пусна, инерцията я понесе през въздуха, а ръцете и краката ѝ махаха безпомощно. Тя докосна земята и се сви на кълбо, претърколи се и накрая спря чудно болезнено.

Полежа за момент — приятен дълъг момент, след което вдигна глава и видя родителите си, които идваха за нея.