Демон шосе

15

Плетеница шипкови клонки задраскаха по голата кожа на Амбър и тя се наведе да се почеше с гримаса на лице, след което продължи напред. Беше значително по-лесно да мине през тази малка част от гората като демон — червената кожа, дори и без люспите, бе доста по-здрава от обичайно бледата ѝ кожа.

Освен това сега чувстваше по-силно неприятната влажност на дрехите си, както чувстваше и неудобството от това един непознат да я види гола. И двете усещания се отмиха веднага, щом се сети какво бе сторила на жената в тоалетната. Можеше да я убие. И беше пожелала да убие Глен.

Амбър се насили да продължи.

Излезе от дърветата малко по-надолу от мястото, през което влезе и продължи по пътя обратно към бензиностанцията. Вървеше с наведена глава и ѝ се искаше да беше взела шапката си, когато бе изтичала към тоалетната.

Гърленото ръмжене от двигателя на Чарджъра я хвана неподготвена и тя се обърна, за да види как колата спира рязко зад нея.

Отвътре излезе Майло. Изглеждаше бесен. Тя отиде до вратата на навигаторското място, а той ѝ подхвърли бейзболната шапка.

— Открих това в тоалетната — каза той. — Точно до жената, която се кълнеше в живота си, че е била нападната от самия Дявол.

Амбър сложи шапката.

— Ъъм. Благодаря.

Изгледаха се над покрива на колата.

— Взех ти сандвич — рече той. — Можеш да ядеш, докато пътуваме.

— Вината не беше моя — започна Амбър, докато Майло понечваше да се качи в колата. — Промених се и тя влезе точно тогава. Извади ми нож, за Бога!

Майло се изправи.

— Тя е добре, впрочем.

Амбър присви очи.

— Няколко неприятни ожулвания. Извадено рамо. Може би счупена скула. Определено е със сътресение. Но пък загрижеността ти за нейното добруване е просто затрогваща.

— Разбрах те, ясно? Вече можеш да спреш. И без това се чувствам достатъчно виновна.

— Сигурен съм — отвърна Майло. — Но не е чак толкова лошо. Ще има страхотна история, която да разказва наляво и надясно, за онзи път, когато е била нападната от истински дявол в чист вид. Дявол с червена кожа и рога, не какво да е. Ще набере доста точки от това. Ченгетата вече са извикани, не го мислѝ.

Амбър зяпна.

— Просто исках да видя как изглеждам в огледалото. Толкова ли е лошо?

— Никак даже — продължи Майло. — Да си го правиш в спалнята зад заключената врата, никакъв проблем. Да се преобразяваш в тоалетната на бензиностанцията обаче…

— Може ли просто да тръгваме? Преди ченгетата да пристигнат?

— Разбира се — той се поколеба, после отново я погледна. — Но искам да разбереш нещо, Амбър. Това ще привлече вниманието на родителите ти.

Тя примига.

— Аз… Аз…

— Дори не си помислила за това, нали?

Тя се намръщи.

— Не. Но трябваше. И какво от това, по дяволите?

Лицето на Майло омекна.

— Какво ти каза Имелда? Демонската ти страна е по-уверена. Можеш да приемеш, че това значи по-арогантна. А това можеш да приемеш, че значи по-егоистична. Няма да мислиш твърде много за последиците от действията си, когато си с рогата на главата. Ето това го прави толкова опасно.

— Мислиш ли, че лично ще дойдат насам?

— Аз бих, ако бях на тяхно място — покрай тях мина един микробус. — Загубихме предимството си. До момента не знаеха накъде си потеглила; смятаха, че просто се криеш. Сега вече знаят и ще тръгнат след теб.

— Съжалявам — каза тя. — Страшно съжалявам.

Той вдигна рамене.

— Хайде, колкото по-бързо се махнем, толкова по-добре. Поне никой друг не знае накъде сме тръгнали.

Амбър присви болезнено очи и Майло замръзна.

— Какво? — попита.

По дяволите. По дяволите, по дяволите, по дяволите.

— Може и да има някой, който знае накъде сме тръгнали — призна тя.

Майло примига срещу ѝ.

— Не разбирам. Кого намери, че чак успя и да си говориш с него точно тук?

— Едно момче. Казва се Глен. Срещнах го в гората — отговори тя. После добави: — Той е ирландец.

— О, ирландец, значи — рече Майло. — Много хубаво, значи. Ирландците са известни с това, че знаят да си държат устата затворена. Какво е това, Амбър, дявол да го вземе?

— Съжалявам, доволен ли си? Просто не мислех.

— Някакъв случаен тип в гората?

— Не е случаен — отвърна тя, малко по-разпалено. — Той е като нас. Той, така де… прокълнат е от мрака.

Майло искрено се разсмя.

— Той е какво?

— Това са негови думи — озъби се тя. — И не са твърде далеч от онова, което каза ти за черните пътища, които свързвали мрачни места, каквото и да означава това, да му се не види. И, знаеш ли, той всъщност умира. Глен. Носи Знака на смъртта.

— Какво е Знака на смъртта?

— Аз… мислех си, че ще знаеш.

— Едгар е експертът по окултното, не аз.

— Е, Знака на смъртта е едно нещо, което си има, и то го убива, а той също е на Демон шосе. Иска да види някое друго истинско американско чудовище, преди да умре.

Майло потърка лице с ръка.

— Ще има тази възможност.

— Какво искаш да кажеш?

Майло скръсти ръце върху капака на колата и се опря на него.

— Хората, пътуващи по черните пътища, успяват да се срещнат, Амбър. Казах ти го. Дали се привличат от някакъв подсъзнателен радар или всичко се дължи на някакво повтарящо се съвпадение, или на някаква грандиозна схема от ада, факт е, че пътуващите все попадат един на друг. Затова съм и толкова уверен в това, че ще намерим Дейкър Шанкс. Но помисли, кой още ще бъде по черните пътища. Ако родителите ти се появят тук, а те ще го направят, и твоето приятелче все още се навърта из квартала, има шанс да го срещнат. А щом той знае накъде сме тръгнали…

— Тогава… какво ще правим?

Майло клюмна.

— Имаме две възможности.

Тя се ококори.

— Първата е да го убием, нали? Няма да го направим. Няма да убиваме никого, само защото аз направих грешка и казах нещо, което не биваше. Каква е втората възможност?

— Да го убедим да дойде с нас — отвърна Майло. — Иди го доведи. Ще го закараме до Спрингтън и ще го пуснем да си ходи там. Ако се наложи да го вържем и да го хвърлим на задната седалка, и това ще направим.

— Не мисля, че ще е трудно да го убедим — рече Амбър. Тя се обърна и отново се запъти към гората.

— Имаш пет минути — инструктира я Майло. Амбър не отговори.

Тя се върна по стъпките си, докато не го откри. Седеше на същия пън, на който и тя по-рано, с лакти на коленете и набедена глава.

— Глен?

Той бързо вдигна очи, но обнадеждената усмивка угасна.

— Откъде знаеш името ми?

Тя направи няколко крачки напред, след което свали шапката си. Той я огледа подозрително. Минаха няколко мига. Той се намръщи повече, след което веждите му едва не подскочиха нагоре.

— Ти?

— Казвам се Амбър.

Той скочи.

— Ама… къде е… какво е станало с теб?

— Казах ти, че кожата и рогата са новост за мен. Ето така изглеждам без тях.

Той не можеше да откъсне очи от нея, но този път по съвсем различни причини.

— Но какво стана? — попита той. Изражението на лицето му беше на пълно смайване.

Амбър се изчерви от неудобство и болка.

— Върнах си нормалния вид — обясни тя, докато отново поставяше шапката на главата си. — Няма значение. Ако искаш да дойдеш с нас, може.

Ако го беше попитала, докато бе висока и червена и красива, знаеше, че той щеше да подскочи от радост на това предложение. А излезе…

— Къде отивате? — попита той със съмнение.

— Спрингтън, Уисконсин — отвърна тя. — Нали ти казах вече.

Той вдигна рамене.

— Много съм зле с географията. Забравих го в мига, в който ми го каза. Нямаше да се сетя и под дулото на пистолет.

Амбър се вторачи в него.

— Наистина?

— Но втори път няма да забравя. Спрингтън, Уисконсин. Спрингтън, Уисконсин. Хубаво, вече е в главата ми. Та за какво отиваш там?

Ядът се разпени.

— Защото така, ясно? Ние сме на Демон шосе, ти си на Демон шосе, Демон шосе ни отвежда в Уисконсин и решихме да бъдем любезни и да ти предложим превоз дотам. Но хубаво, щом си заринат с предложения…

Тя се врътна и закрачи решително обратно, а след миг дочу след себе си тичащите стъпки, които бързаха да я настигнат.