Демон шосе

17

Потеглиха рано на следващата сутрин. Майло отново изглеждаше здрав и силен, а вероятно беше станал доста рано, защото Чарджъра блестеше от чистота, когато се качиха в него. Глен им разказа всичко за това как бе минала нощта му. Не беше особено интересно.

Когато осъзна, че никой не му отговаря, Глен подремна за час на задната седалка, преди да провери местонахождението им на телефона си.

— Ооо! — възкликна. — Ще минем през Нешвил! Може ли да спрем?

— Не — в един глас отсякоха Амбър и Майло.

Глен изглеждаше обиден.

— Ама… ама това може да е последната ми възможност да го видя. Умирам, нали не сте забравили?

— Не си го споменавал — отвърна Майло, което беше втората шега, която казваше, откак го познаваше Амбър.

— Не може ли поне само да минем през него? — замоли Глен. — Дори няма да се налага да забавяш ход. Хайде де, моля ви? Елвис е започнал в Нешвил — там е записал първата си плоча! Елвис!

— Това го е направил в Мемфис — обясни Майло.

Глен се намръщи.

— Ама Нешвил не е ли в Мемфис?

— И Нешвил, и Мемфис са в Тенеси. Където се намираме и ние.

— О. А ще минаваме ли през Мемфис?

— Не.

— Ама аз умирам. Защо бързате чак толкова, между другото? Не е ли време да ми кажете какво всъщност става? Ние сме приятели. Пътуваме заедно. А това свързва хората, нали се сещате. Сега сме свързани. Неразделни. Не бива да имаме тайни един от друг. Аз нямам тайни от вас. Разказах ви всичко за чудовището, което ме нападна и ми предаде Знака на смъртта и за приключението ми в търсене на Тъмната стълба. А каква е вашата мисия?

— Не го наричай мисия.

— Ама какво е всъщност?

Амбър се обърна към него.

— Караме те до Уисконсин. Само до там си с нас. Повярвай ми, за теб е по-безопасно да не знаеш нищо повече от това.

Той примига насреща ѝ.

— Ама… ние сме неразделни.

Амбър се обърна отново напред.

— Не колкото ти си мислиш.

Глен притихна. След няколко минути отново щракаше на телефона си.

Закикоти се.

— В Охайо имат Толедо — рече. — Ей, мислите ли, че оттам идва лафът „Свето Толедо“? А? Ехо?

— И в Испания има Толедо — заяви Майло с потиснато раздразнение. — Градът е свещен.

— Значи оттам идвало?

— Не знам, Глен.

— Ама те кара да се замислиш, нали?

— Сигурно.

Глен кимна и продължи да си щрака.

Намериха магазин от веригата Уолмарт в Ноксвил и спряха отпред.

— Какво ще правим тук? — попита Глен.

— Трябва да си купя малко дрехи — отвърна Амбър.

— Помощ искаш ли?

Тя му се намръщи.

— Не.

Тя игнорира разочарованата му физиономия и слезе от колата. Нахлупи ниско шапката и извърна лице от охранителните камери, докато се приближаваше към входа. Щом влезе, огледа табелите за отдела с дрехите и си избра няколко тоалетни принадлежности, докато се насочваше натам. Добави и малко чисто ново бельо в кошницата, следвано от чифт дънки — малко по-дълги от обичайния ѝ размер. Взе един колан, нова блуза, няколко евтини гривни и тръгна да търси по-леко яке. Когато намери всичко, което ѝ трябваше, отиде до пробните.

Щом влезе в кабинката, изпробва дрехите, наниза колана на дънките и се обърна към огледалото. Дънките бяха удобни на кръста, но се събираха около глезените. Приличаше на малко момиченце, навлякло дрехите на кака си. После се преобрази и срещу нея се появи широко усмихнатото ѝ великолепно червенокожо отражение. Тя пристегна колана, отбелязвайки си как дънките вече са точният размер, как тениската сега е по-свободна около коремчето и по-запълнена в бюста. Добави якето, обърна се и се наслади на самата себе си, като за миг си представи как минава в този вид през Уолмарт-а и се позачуди дали виещите аларми ще имат някакъв ефект върху самочувствието ѝ. Съмняваше се.

Но, както обикновено, дискретността бе на първо място, така че тя откопча колана и върна първоначалния си облик, при което дънките се набраха при глезените, а коремчето ѝ се изду до нормалните си размери. С въздишка облече отново старите си дрехи, а всичко останало натрупа в кошницата, след което излезе от кабинката отново с ниско нахлупена шапка.

Изчака на опашката зад една жена, която миришеше наистина неприятно, а след като жената си тръгна, латино момчето на касата ѝ се усмихна.

— Здрасти — каза.

— Здрасти — отвърна тя.

Той започна да минава покупките ѝ през скенера — бавно, една по една.

— Харесвам очите ти — рече.

Амбър примига насреща му.

— Какво?

— Очите ти — повтори той. — Харесват ми.

Тя мигна.

— Тези ли?

Той се разсмя.

— Да не би да имаш други, за които трябва да знам?

— Не — отвърна тя и се изчерви. Не беше най-красивото момче на света, но не беше лош и притежаваше увереност, с която тя можеше да се оправя само в демонския си вид. Беше привлекателно. Доста. Табелката на гърдите му го идентифицираше като Еухенио.

— Тук на това място трябва да ми кажеш, че и ти харесваш моите очи — подкани я той с шеговит шепот.

— О, извинявай — каза Амбър. — И на мен ми харесват твоите очи — и така си беше. Наистина. Бяха като шоколад.

— Колко мило, че ми го казваш — отвърна той и отново ѝ се усмихна. — Та, има ли едно такова приятно момиче като теб гадже? Питам само защото, ако кажеш „да“, ще се затъркалям надолу в бездънната яма на отчаянието и самотата, а ти не бе искала това да стане, нали?

— Не, не бих — увери го тя. — И нямам, ъ-ъ-ъ, сещаш се… гадже.

— Това ми се вижда силно неправдоподобно. Сигурна ли си?

Преди да се усети какво прави, тя се изкиска. Мили Боже, тя се изкиска!

— Сигурна съм — отвърна.

— Ами тогава какво ще кажеш да се видим по-късно, когато си свободна? Някъде наблизо ли живееш?

— О, съжалявам, не. Просто минавам оттук.

— О, не — каза Еухенио, докато усмивката изгасваше на лицето му, а очите се разширяваха. Ако не друго, от това ставаше още по-сладък. — Значи повече никога няма да те срещна? Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Вероятно.

Последното нещо за сканиране беше чифт чорапи. Той ги притисна към гърдите си.

— Значи в момента, в който мина тези и ти платиш, просто ще си излезеш оттук, ще напуснеш живота ми и никога няма да се огледаш? Ами ако не сканирам чорапите? Ще останеш ли?

— Боя се, че не — отвърна Амбър, прибирайки останалия багаж в тънка найлонова торбичка. — Просто ще се наложи да карам без чорапи.

Той ахна.

— Но как ще караш без чорапи? Те са неразделна част от всяко цивилизовано общество. Човек без чорапи не е човек, както винаги е твърдял баща ми.

— Винаги ли?

— Не е много умел събеседник.

Амбър се разсмя.

— Ей, Хуан — обади се някакъв небръснат тип зад Амбър, — ще спреш ли да флиртуваш с грозотиите и да си вършиш проклетата работа?

Амбър изстина от унижение, още докато лицето ѝ се обагряше в яркочервено. Еухенио загуби доброто си настроение на мига.

— Не се казвам Хуан — отвърна — и си мерете приказките по отношение на дамите, господине. Не бихте желали да ставате груб.

Небръснатият имаше невероятно мека на вид коса в абсолютен противовес на твърдостта на лицето му.

— Искаш ли да знаеш какво е грубост, Педро? Да караш клиентите с парите си да стоят на опашка, докато ти се опитваш да се навреш в гащите на това момиче.

Еухенио стисна зъби. Откъсна очи от мъжа, едва когато Амбър му подаде парите.

— Моля да ме извините — каза ѝ той.

— Няма защо — тихо отвърна тя.

Той ѝ подаде рестото. Грубиянинът вече не ѝ обръщаше внимание и стоварваше последните от покупките си на лентата. Амбър си събра нещата и се отдалечи, а очите ѝ, твърдо съсредоточени върху пода, се наливаха със сълзи.

Докато стигне до Чарджъра, вече се беше овладяла. Наниза гривните върху цифрите на китката си, за да ги скрие, след което прибра торбите в багажника и се качи.

— Гладна съм — обяви лаконично от страх, че в противен случай другите ще чуят как гласът ѝ трепери. Темата за храната отпрати Глен по някаква произволна тангента. Амбър не го слушаше. Проиграваше сцената в главата си, само че този път се преобразяваше там на опашката — рогата изникваха от главата ѝ, ноктите ѝ порастваха и в мислите си наблюдаваше как разкъсва лицето на грубиянина.

Прекосиха границата и навлязоха в Кентъки, а по времето, когато спряха в някакъв крайпътен ресторант със смайваща гледка към Националния горски парк „Даниъл Буун“, срамът ѝ вече бе прераснал в гняв. А гневът утихваше по-бързо от срама. Слезе от Чарджъра и затвори очи срещу ветреца. Все още беше горещо, но въздухът тук беше по-приятен. Движеше се сред парчетата тучна гора от двете страни на пътя и носеше със себе си цялата свежест на зеленината.

— Големи дървета — изкоментира Глен и нямаше как да не се съгласи с него. Наистина си бяха големи.

В ресторанта свежестта бе заменена от миризмата на мазнина от кюфтета. В ъгъла стоеше счупен джубокс, които въртеше непрекъснато „Here I Go Again“ на Уайтснейк. Седнаха на една маса, застлана с мушама и Амбър прокара пръст по нея в очакване да остави следа в слой от мазнина. Фактът, че беше идеално почистена, малко я разочарова.

Изядоха бургерите си без много приказки. Беше наясно, че тишината побърква Глен, което ѝ достави някакво тихо удоволствие. Той беше взел няколко брошурки от купчината до касата и ги разглеждаше, докато се хранеха.

— Знаехте ли, че тази гора е известна с най-голямата концентрация на пещери в света? — попита той.

— Да — отвърна Амбър, макар изобщо да не бе наясно с този факт. А и беше заинтересована от него дори още по-малко.

Глен остави настрана брошурата и взе друга.

— Ей, тук е бил измислен Кентъки Фрайд Чикен! В Корбин, де, не в този ресторант. Трябва да си вземем хапване от KFC! Искате ли?

Амбър обожаваше KFC.

— Мразя KFC — заяви.

Глен се начумери. Амбър сияеше вътрешно.

Амбър и Майло си поделиха сметката, а Глен изглеждаше смутен. Тя всъщност му съчувстваше донякъде, като го гледаше как стои жалък и благодарен. Тъкмо се накани да му каже нещо приятно, когато той вдигна рамене, погледна нагоре и каза с весел тон:

— Хайде, аз отивам да пишкам!

Направо се изстреля към тоалетните.

— Любопитно хлапе — промърмори Майло.

Той я поведе навън, тананикайки си песента на Уайтснейк, която вече се беше загнездила упорито и в главата на Амбър. Не беше въодушевена от още половин ден на пътя. Нямаше да има против да останат тук още малко, да гледат гората, да се наслаждават на въздуха. Освен всичко останало, харесваше това, че в Кентъки има планини. Флорида изведнъж се оказа твърде равна за вкуса ѝ.

Една кола спря от другата страна на някакъв очукан камион и Амбър зърна хората вътре.

Ужасът сграбчи сърцето ѝ и тя буквално се гмурна зад Чарджъра.

Майло се вцепени. Пистолетът изведнъж се озова извън кобура му, до бедрото.

Амбър чу как се отварят и затварят врати. Бибипването от централното заключване. Стъпки по редкия чакъл.

А после гласът на майка ѝ:

— Извинете, търсим дъщеря си. Да сте виждали това момиче?

Шофьорът на камиона. Можеше да си го представи в мислите си. Латино. Тапичка. Облечен в дънки и тениска. Хранеше се на бара, докато те поръчваха. Дали беше вдигнал поглед? Дали я беше забелязал?

— Съжалявам — чу го тя. — Не мога да ви помогна.

Камионът запали, направи задна маневра покрай Чарджъра и се получи така, че шофьорът погледна към нея. Тя поклати глава и промълви безгласно „не, моля ви“.

Той се поколеба, след което излезе на пътя и отпътува.

— Здравейте — чу тя баща си от другата страна на колата.

— Привет — отвърна Майло. Прибра пистолета.

— Търсим това момиче — обясни Бил. — Дали, случайно, не сте я виждали?

Гласът му се носеше покрай колата. Майло отвори вратата, скривайки Амбър от поглед, стъпил неподвижно на краката си, за да прикрие нейните. Свали якето си и го метна вътре.

Чу как Бил и Бети внезапно спряха да говорят. За миг си помисли, че са я забелязали.

— Хубаво оръжие — рече Бил. — Какво е, Глок?

— Глок 21 — отговори Майло. — Да не сте ченгета? Имам си редовно разрешително.

В гласа на Бети се долавяше усмивка.

— Не, не сме от полицията. Ние просто търсим дъщеря си. Виждали ли сте я?

Последва момент, в който показваха на Майло снимката ѝ.

— Съжалявам — рече Майло. — Не мисля, че…

Вратата на заведението се отвори и отвътре се появи Глен. Очите му минаха бързо над Амбър и се спряха на родителите ѝ.

— Здрасти — каза той, прекъсвайки тишината. — Нещо лошо ли сме направили?

Бети се засмя учтиво и с точната доза тъга.

— Не, не сме полицаи. Просто търсим това момиче. Да си я виждал?

Глен изчезна от погледа на Амбър. Тя се притисна към Чарджъра. Ако трябваше да разчита на актьорското майсторство на Глен, нямаше да се крие още дълго. Приготви се да се преобрази. Ако го направеше преди тях, може би щеше да успее да им избяга в гората.

— Аа, да — рече Глен, — виждал съм я.

Амбър стисна очи. Не, кретен такъв!

— Така ли? — развълнувано попита Бети.

— Така ли? — попита и Майло. — Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен — отвърна Глен. — Те бяха на масата зад нас, като дойдохме. Ще трябва да извините Майло — не обръща внимание на нищо, когато слуша Уайтснейк. Аз съм мозъкът на операцията. Казвам се Глен. Приятно ми е.

— Здравей, Глен — каза Бети. — Аз съм Бети, а това е Бил. Видял си дъщеря ни, така ли? Сигурен ли си, че беше тя?

— Така мисля — отговори Глен. — Не я огледах добре в лицето, но съм почти убеден. Беше с една жена — дребничка, със сива коса. Бяха извадили една карта на масата.

— Кога беше това?

— Майло? — попита Глен. — Кога стигнахме тук?

— Преди около час — отвърна Майло, очевидно отхвърляйки ролята си в цялата тази пародия.

— Споменаха ли накъде са тръгнали? — попита Бил.

Глен се поколеба.

— Ъъ, вижте, сигурен съм, че сте свестни хора, но щом дъщеря ви е избягала, сигурно си е имала причини за това. Не се обиждайте, но аз откъде да знам дали няма да я натикате в някое мазе или нещо такова.

— Ние обичаме дъщеря си — каза Бети. — Искаме само да е в безопасност. Тази жена, с която си я видял — тя е член на секта. Трябва да си я върнем, преди да сме я загубили завинаги.

— Секта? — повтори Глен. — О, леле. Ами да, абсолютно. Братовчед ми също си тръгна и влезе в една секта преди години, така че знам за какво говорите. Беше култ към НЛО. Надявам се, че дъщеря ви не е с тях — тези са най-лошите. Чух жената да казва, че отиват към Толедо. Обикновено съм много зле с имената на разни места, обаче това го помня заради, нали се сещате, заради фразата „Свето Толедо“. Ей, мислите ли, че изразът произлиза оттам?

— Или оттам, или от свещения град Толедо в Испания — отвърна Бил. — Дали случайно не си забелязал с каква кола се придвижват?

— Бял микробус — отговори Глен — с отчайваща нужда от автомивка. Не забелязах да има лепенки с НЛО или нещо такова, така че може и да имате късмет. Както казах, тръгнаха си преди около час.

— Благодаря ти, Глен — каза Бети, а Амбър се заслуша в отдалечаващите се стъпки.

— Дано я намерите — извика Глен.

Колата им бибипна и те се качиха вътре, а Амбър залази на крака и длани до предната част на Чарджъра, докато родителите ѝ излизаха на пътя и ускоряваха ход.

Тя се изправи.

— Тъй значи — обади се Глен, — туй са родителите ти, а?