Демон шосе

48

Останаха да прекарат нощта в Канзас и още преди осем сутринта бяха потеглили. Амбър гледаше как пейзажът израства и равната земя се издига на хълма, колкото по̀ на изток пътуваха. Минаха през Мисури и Илинойс и се върнаха в Индиана в пет следобед. Майло каза, че на следващия ден ще бъдат в Ню Йорк.

Намериха мотел, подобен на много други, в които бяха отсядали — под формата на буквата „Г“, а вратите на стаите гледаха директно към паркинга. Амбър получи стая в долната част на „Г“-то, Глен — в средата, а Майло — по-близо до ъгъла.

Хапнаха в близкото ресторантче и Майло и Глен се прибраха по стаите. Амбър взе със себе си айпада и използва MapQuest приложението, за да изчисли, че им остават още дванайсет часа път до Ню Йорк. Наистина, ама наистина се надяваше, че с това ще се сложи край на всичко. Не можеше да издържа повече.

В седем часа толкова се отегчи, че излезе да се разходи. Не знаеше името на града, но беше доста голям. Дори може би имаше статута на голям град. Взе си нещо за хапване от Макдоналдс, макар че не беше гладна. Яденето беше начин да убие малко време.

Когато приключи, изхвърли отпадъците си в кофата, мушна подноса в стойката и излетя на тротоара, където едва не се сблъска с хубавичко русокосо момиче. Двете си размениха усмивки, изпълниха онзи странен танц в опит да се разминат и момичето си продължи по пътя. Амбър се беше запътила в същата посока, но се забави малко, за да демонстрира, че не преследва девойката, след което тръгна подире ѝ.

Отпред имаше някакъв мъж в скапан костюм, който сърбаше смути. Наблюдаваше как се приближава русото момиче, после остави напитката върху коша за боклук и събра ръце, за да изръкопляска одобрително.

— Ето така се изпълва тениска — ухилено рече той и закрачи до момичето. — Ей, сладурче, как си днес?

Момичето не отговори и продължи да върви.

Амбър остана няколко крачки назад.

— Изглеждаш супер готино, принцесо. Накъде си тръгнала?

— Извинявай, бързам — отвърна момичето.

— И накъде си се забързала толкова? Защо не останеш да си поговорим малко?

Тя поклати глава и ускори крачка.

Той също.

— Аз съм готин човек, от добрите момчета. Питай, който искаш — ще ти каже — когато тя не отговори, той остави веселия тон. — Само се държа приятелски. Не може ли човек да се държи приятелски в наше време, а? Направих ти комплимент, да му се не види. Можеш поне да кажеш едно благодаря.

Думите излетяха от устата на Амбър, преди тя да осъзнае.

— Оставѝ я на мира.

Онзи се обърна рязко, сбърчил намръщено чело, докато русото момиче използва момента да се отдалечи бързо-бързо.

Той огледа Амбър от глава до пети и не беше впечатлен.

— К’во викаш?

Амбър вдигна очи към него и се опита да удържи треперенето в гласа си.

— Не ти е искала комплиментите. Правиш комплимент, обаче тя нито ти го е искала, нито е молила за него. Няма нужда да ти благодари и каквото и да било, щом не го е искала.

Мъжът се вторачи в нея и се разсмя.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? Това какво общо има с теб? Ние просто си говорехме — той се обърна, като очакваше момичето да е още там. — О, леле…

Обърна се отново към Амбър.

— Та какво викаше?

— Нищо — отвърна Амбър и го подмина.

Той тръгна след нея.

— Ревнуваш, нали? Бас ловя, че на теб никой не ти е подвиквал комплименти на улицата, а, така ли е? Не. И знаеш ли защо? Понеже си грозил. Гро-зил.

— Хубаво — отвърна Амбър.

Той спря да я следва, доволен, че е имал последната дума.

— Другия път си гледай скапаната работа, проклета тролоподобна кучко.

Трол. Това беше. Това беше думата, която използва и онзи във Файърбърд. Трол. Как му беше името? Брайън? Бен? Брандън.

Амбър се обърна. Онзи тъкмо беше понечил да са отдалечи, но като видя, че Амбър го гледа, спря с вдигнати вежди.

— Проблем ли имаме?

— Аз имам — каза тя. — Ниска съм. Може и да трябва да сваля някое кило. Не съм толкова хубава, колкото някои други момичета.

— И изглеждаш като трол.

Хората ги подминаваха и най-много хвърляха по един бърз поглед.

— Е, и? — попита Амбър. — Какво като изглеждам като трол? Аз лично не мисля, че е така, но да кажем, че е — какво от това? Това какво общо има с теб?

— Ей, ти го почна това — отвърна мъжът.

— Точно така — кимна тя. — Започнах го, когато ти започна да закачаш онова момиче.

— Направих ѝ комплимент! — възрази той. Почти го извика.

— Тя не искаше вниманието ти.

Мъжът направи голяма крачка към нея.

— Е, това е проблем значи, нали така? Правя комплимент на едно момиче, това е. Не е мой проблем, че тя го приема грешно.

Амбър спокойно го изгледа.

— Но имаш очи, нали? Нали видя колко бързо вървеше? Видя колко неудобно се почувства? Значи ако си имал намерение да бъдеш мил, трябваше да се оттеглиш, когато забеляза, че тя се чувства неловко заради теб.

— Значи един мъж вече няма право да направи комплимент на една жена, това ли казваш? С такива като теб не може да се говори, кълна се.

Той отстъпи назад, приключил с разговора, но тя нямаше да го остави толкова лесно. Просто не можеше.

Сграбчи го за ризата, сключи ръце пред гърдите му и го заизбутва напред. Той отначало загуби равновесие, твърде изненадан, за да реагира, а после започна да се смее. Забавляваше се и се остави да го изблъска в една тясна пряка, а после спря и се изви назад. Амбър го пусна, препъна се в крака му и падна на колене. Земята беше студена и мокра.

— Не съм съвсем сигурен какво, по дяволите, става — каза той — обаче ми се стори, че се опитваш да ми направиш нещо лошо. Което е смешно, да му се не види.

Амбър се изправи и срещна погледа му.

— Просто реших да ти дам това, което си търсиш.

— Ауу, имаш предвид с теб ли? Никакъв шанс, момиченце. Харесвам ги височки и надарени, ако се сещаш какво имам предвид?

— Сещам се — отвърна тя и се преобрази във висок, надарен демон с алена кожа. — Е, как ти се струвам сега?

Очите му щяха да изскочат, устата му се отвори, но преди да успее да извика, тя го сграбчи, вдигна го нагоре и го захвърли навътре в пряката. Той се претърколи през една локва, надигна се, а тя го изблъска обратно.

— Сега достатъчно хубава ли съм? — попита тя и се усмихна, демонстрирайки острите си зъби. — Достатъчно секси ли съм?

Удари го с обратната част на дланта си и той се завъртя около оста си, а тя не се отделяше от него.

— Цял живот съм искала да го направя, знаеш ли?

— Махни се от мен! — изпищя той.

Опита се да избяга, но тя го хвана, разбира се, че го хвана, и заби главата му в мръсните тръби, които се спускаха по стената. Той се олюля и падна, но ръцете му още действаха и започна да се влачи надалеч от нея.

Тя го вдигна от земята за глезена и го запрати в стената. Чу се отвратителен хрущящ звук и той падна тежко.

— Какво стана? — попита тя. — Да не ти свършиха комплиментите?

Ръката ѝ се впи в гърлото му, тя се изправи и го повлече след себе си. Държеше го с една ръка над земята с лекота и това ѝ доставяше удоволствие.

— Не го мислѝ — каза. — Няма да те убия. Ще те пусна. Но ти никога няма да забравиш това, нали? И щом видиш някое красиво момиче да крачи по улицата, а и да не е много красиво, ще трябва да се зачудиш — демон ли е? Защото, искаш ли да ти кажа една тайна? Има още много такива като мен там. Хиляди сме, но ти няма да знаеш кой кой е, докато не стане вече късно.

— Аз… съжалявам — изгъргори той.

— Шшт. Почти приключихме. Само искам да ти оставя нещо за спомен. — На ръката ѝ пораснаха дългите нокти. — Ще гравирам думичката „трол“ на челото ти.

Той зарита, замята се, но тя не му обърна внимание, а усмивката ѝ стана още по-широка, когато връхчето на нокътя ѝ се допря до кожата му. Тя го прокара надолу, той закрещя и този писък раздра нейното спокойствие така, сякаш го бе причинила сама на себе си.

Амбър усети тревога, пусна го и отстъпи назад, той се сви на кълбо и прилепи ръце към челото си. Кръвта се лееше свободно.

Тя погледна ръката си, видя как се прибраха ноктите и как кожата ѝ си върна нормалния цвят, и отново стана Амбър — момичето, човешкото същество, не демона, и отново мислите ѝ си бяха нейните и искаше само да повърне.

Но не повърна. Преглътна тежко и отстъпи. Побягна от пряката, навела ниско глава и почти на бегом се върна в хотела.

Амбър седеше на крайчеца на леглото си. След минути осъзна, че трепери. Взе си душ, обу си долнището на пижамата и тениска и отново седна на същото място.

— Какво, по дяволите? — прошепна тя на празната стая.

Включи малкия телевизор, за да отвлече мислите си към нещо друго и започна да сменя каналите. Подмина маратона с „Двама мъже и половина“ и намери някакъв стар сериал, в който някакъв човек с костюм, вратовръзка и маска се бореше с върколак. Не беше кой знае какво, но беше по-добре от „Двама мъже и половина“. Гледа, докато не се отегчи съвсем, после смени канала и хвана края на едно повторение на „Мрачни места“.

Усмивката ѝ угасна още преди да се е появила — за пръв път беше гледала този епизод вкъщи, с родителите си. Беше епизодът, в който трима ловци преследваха Балтазар из един празен град. Бил беше влязъл, тъкмо когато те обясняваха как са стигнали до него. Спомни си с голяма яснота изражението върху лицето на баща ѝ, докато удържаше желанието си да ѝ каже колко нелепо е това обяснение.

В негова защита обаче, беше си задържал мнението за себе си. Но той винаги правеше така, според нея. Опита се да си припомни някой случай, когато бе коментирал любима книга или филм и не се изненада, когато не се сети за нито един. По някакъв много особен начин той всъщност бе добър баща.

Амбър изключи телевизора. Вече беше тъмно, почти единайсет часа. Трябваше да поспи или поне да се опита. Вместо това взе айпада и влезе във форума на „Мрачни места“. Никой от тези, които харесваше, не беше вътре, така че тя пропусна разговорите и гиф-овете. Гледаше небесносините очи на Балтазар и намери късче от онази утеха, старото чувство за близост. Очите ѝ започнаха да се насълзяват и тя се засмя на себе си, но в този смях нямаше веселие. Пусна айпада на леглото, отиде до прозореца и допря чело в стъклото. Видя как някакъв мъж се насочва към улицата от една от стаите.

Бил беше прав, разбира се. Скептичното му изражение беше напълно оправдано. Начинът, по който ловците бяха стигнали до Балтазар, наистина беше глупав. Тя беше благодарна, че родителите ѝ нямаха такова нещо като подкожни локатори. Единственият начин, по който можеха да я проследят, беше да търсят Чарджъра — но да намериш една конкретна кола из цяла Америка беше почти невъзможна задача, дори при техните възможности. И все пак, колата беше възможност, независимо колко малко вероятна, само че хората от колата бяха почти като призраци — Амбър не беше пращала мейли, не беше поствала нищо, което можеше да даде следи към нея, Майло не използваше кредитната си карта, а Глен дори нямаше кредитна карта.

Мъжът навлезе в една тъмна част от паркинга и тя чакаше да се появи от другата страна. Когато не се случи, тя се вгледа по-внимателно, като се опитваше да го различи в мрака. Фаровете на случайно преминаващ автобус осветиха мястото и се видя, че мястото е празно. Тя се улови, че поглежда нагоре, сякаш човекът бе вампир, който вече се е издигнал нагоре и е полетял, вместо да е завил на ляво или на дясно, или да е тръгнал по някоя пряка, която не беше в полезрението на Амбър. Ето докъде беше стигнала — да вижда свръхестествено там, където трябваше да вижда обикновени неща. А в тази посока чакаше лудостта.

Разбира се, имаше един начин, по който някой изобщо би могъл да ги проследи — според Алтеа Бъкстън, и то беше ако някой от вампирите, ухапали Глен, решеше да тръгне подире му, но защо, по дяволите, би го направил? Защо точно подир Глен от всички възможни хора? Какво толкова важно имаше в него? Единствената причина, която можеше да измисли буйното ѝ въображение, беше че родителите ѝ може да бяха забелязали, че е ухапан. Тогава умният ход щеше да е да принудят вампира, който го е направил да ги заведе при него и, съответно, при нея. Това щеше да е много умен ход. Щеше да е много хитро, неочаквано, за което вероятно щяха да се досетят.

Амбър отдръпна глава от стъклото, докато цялото ѝ тяло се вледеняваше. Почувства се зле, почувства се слаба и не искаше да помръдне, отиде до багажа си и извади разпятието. Ръцете ѝ трепереха.

Отвори вратата и пристъпи навън. Паркингът беше полупразен и спокоен, осветен от една улична лампа, която стърчеше насред мижава цветна леха покрай тротоара. По улицата минаваха коли, но не много. Нощта беше тъмна и тиха. Таеше нещо скришно.

Амбър излезе на бос крак от стаята си, подмина прозорец и врата, прозорец и врата, прозорец и врата.

Беше я обзела параноя. Разбира се. Оставяше се на въображението си да я подвежда. Беше естествено. Щеше да почука на вратата на Глен, той щеше да отговори и тя ще му подаде разпятието и на другата сутрин той щеше да настоява, че се е разхождала насън, че е бил неустоим за нея, а тя щеше да го игнорира и щяха да си продължат пътя и край.

Амбър стигна до стаята му. Вратата беше отворена. Тя влезе.

Вътре беше тъмно. Глен лежеше напряко на леглото по боксерки. От врата му се точеше кръв, а очите му бяха отворени, но невиждащи.

Амбър изпусна разпятието и двете ѝ ръце се стрелнаха към устата, докато коленете ѝ поддаваха и тя се свлече по стената. От устните ѝ се откъсна стон, който тя набързо преглътна, преди да се превърне в писък.

Той си мислеше, че им се е измъкнал. Всички го мислеха. Но онези бяха убили Глен още през първата нощ в Каскейд Фолс — просто беше отнело повече време, за да се установи.

Тя застана на колене, с подпрени на земята ръце и не можеше да диша. Трябваше да се махне. Да намери Майло. Да се качат в колата и да карат. Вампирът ги беше открил, а щом той беше тук…

Вдигна поглед. Оттам, където седеше, през отворената врата се виждаше добре целия паркинг, както и мястото, където бяха застанали родителите ѝ и техните приятели.