Демон шосе

16

— Това е много яко от ваша страна — обади се Глен от задната седалка за четвърти път.

Майло кимна, а Амбър усети как поглежда с крайчеца на окото си към нея. Тя си замълча. Не поместваше поглед от пътя, докато караха през безкрайни полета, пълни с памучни топчета, разпукали се като малки пухкави облачета насред цялата тази зеленина.

— Та Амбър ми каза, че си неин водач — продължи Глен. — Значи си пътувал по Демон шосе и преди, така ли?

— Опитваме се да не говорим за това — отвърна Майло.

— Да говорите за кое?

Майло въздъхна.

— Когато си на Демон шосе, обикновено не говориш за Демон шосе. Смята се за… тъпо. Можеш да го споменеш или да го обясниш, всичко това е о’кей… но просто не го коментираш. А и не го наричай така, освен това.

— Кое, Демон шосе ли?

— Да, опитай се да бъдеш, как да кажа… по-спокоен по този въпрос.

— О — рече Глен. — Да, хубаво. Да не предобряме манджата, нали? Да, да, няма проблем. Нещо като побут, побут, смиг, смиг, нали така? Щом се налага да питаш, значи не знаеш. Първо правило на Бойния клуб, нещо такова, нали? Ей, колко яко. Това го мога.

— Хубаво.

— Та колко време сте на него вече?

Амбър се извъртя на седалката си.

— Току-що ти каза да не говориш за това.

— Ама как се очаква да задавам въпроси, ако не ми е позволено да говоря за това?

— Ами недей да задаваш въпроси, просто.

— Ама как тогава се очаква да науча нещо?

Амбър се върна към това да зяпа през прозореца.

Майло отново въздъхна.

— Не съм карал по тези пътища от години.

— И защо не?

— Нямаше нужда.

— Добре ли ги познаваш? — попита Глен.

— Да. Едно време.

— Какво си ти, тогава?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами ето, Амбър може да се превръща в това красиво демонско момиче, аз умирам заради някакъв си зловещ Знак на смъртта… а ти как се озова тук? Какво направи или ти направиха?

Майло премълча.

Глен се наведе напред.

— Да не би да не ме чу?

— Игнорира те — намеси се Амбър.

— Защо? Какво казах?

— Разпитваш твърде много — обади се Майло. — Предпочитам да карам в тишина.

— И аз също — добави Амбър.

— И ти ли? — попита Глен. — Мразя да се возя и да е тихо. Винаги си пускам радиото, дори да е кънтри музика или нещо също толкова гадно. Леле, как мразя кънтри. Ама нямам предвид тази вашата в Америка, говоря за нашата в Ирландия. Кънтри певците звучат като да са прекарали няколко кръчмарски сбивания, сещате ли се? А вкъщи са просто някакви чичковци, дето се разхождат по вълнени плетки.

— Вълнени какво?

— Пуловери — поясни Майло.

— А — рече Амбър.

— Баща ми беше фен на кънтрито — каза Глен. — На погребението му пуснаха всичките му любими парчета. Беше ужас. Направо исках да си тръгна, сещате ли се? Само че не го направих, понеже, така де, не съм от тия, дето просто си тръгват отнякъде. Е, не точно, искам да кажа, все си тръгвам отнякъде, очевидно, иначе никога нямаше да мръдна от място, но не си тръгвам просто така заради принципа. Даже не мога да изляза от залата, като дават някой тъп филм. Баща ми викаше, че съм прекалено възпитан, дори за собствена сметка. Може и да е бил прав — той замълча за миг, в който жизнерадостното му настроение се поразсея, след което отново вдигна глава с нова усмивка на лицето. — Та значи, Майло, как се получи така, че стана водач? Какво те прави квалифициран за тази работа? Да нямаш някаква мрачна и страховита история, или нещо подобно? Да не би и ти да си демон? Каква е твоята работа?

— Ти да не би да пишеш книга? — попита Майло.

— О, не. Само се опитвам да водя разговор.

Всички изведнъж замълчаха, но това бе съвсем за кратко.

— Знаете ли на какво ми напомня тази кола? — попита Глен. — Чували ли сте за Магистралния призрак?

Майло беше приключил с приказките, така че Амбър пое ситуацията.

— Не — отвърна тя. — Никога.

— Ами това е един тип, който се е разкарвал насам-натам с колата си, преди години де, с изключени фарове — обясни Глен. — Кръстосвал е мрачните американски пътища нагоре и надолу, по нощите, в търсене на следващата жертва.

— Това е градска легенда — отвърна Амбър. — Ако някой се появял насреща и го осветял с фаровете си, той го избутвал от пътя. Всички сме го чували.

— Не, но това си е истина — рече Глен. — Или, добре де, може да е истина донякъде, обаче наистина е убил няколко човека през деветдесетте. Проверил съм го. Има много сайтове за него.

— То за всичко има сайтове.

— Е, да, предполагам. Обаче е карал точно седемдесетарска суперкола, това го помня много добре. И също черна. Май беше Чарджър. Или Чалънджър. Толкова яко. Това Чарджър ли е?

Погледът на Амбър отново се зарея отвъд прозореца.

— Да — отвърна, с надеждата, че най-сетне ще си затвори устата.

— Имало е няколко оцелели, понеже той, такова, изглежда, че не му се излизало от колата да ги довършва или нещо такова. Интересувал се само от това да ги изблъска от пътя. Макар че е прегазил няколко, но ако питаш мене, всеки, който смята, че ще тича по-бързо от кола, направо си заслужава да го прегазят, нали? Откак съм чул за Магистралния призрак, искам да имам такава кола. И сега се возя в нея!

— Сбъдната мечта — промърмори Амбър.

— Само да се возиш в нещо толкова яко… Нямаме нищо толкова готино в Ирландия. Има няколко автоманиаци, дето вкарват по някой и друг Мустанг или там някакво такова, обаче не могат да си се разкарват в него без хората да почнат с разни приказки като „Ама този какво смята, че прави?“ — сещате се, нали? А тук може да си караш една такава кола и хората няма да си помислят автоматично, че си някакъв гъзар. Хората тук са по-приемащи, нали се сещате? Обаче в полицейските доклади, по думите на самите жертви, като са описвали какво било да ги преследва такава ужасяваща кола-звяр… В един момент си караш по пътя, всичко точно, пътят — непрогледно черен зад гърба ти, а в следващия момент червените фарове грейват изведнъж в огледалото за обратно виждане…

Амбър спря да гледа през прозореца и взе да хвърля странични погледи на Майло. Изражението му си оставаше спокойно, но ръцете му стискаха волана с такава сила, че кокалчетата му бяха побелели. Тя внезапно почувства топка в стомаха си.

— Ей заради такива точно неща стана, сещате ли се? — продължи Глен, без да забелязва нищо. — Ей такива неща ме накараха да се влюбя в Америка. Държава толкова голяма, че да можеш да правиш нещо толкова откачено като хоби и никога да не те хванат… еха. Не че казвам, че искам да правя нещо подобно, но оценявам факта, че бих могъл. Земята на свободата, нали така? Домът на смелите.

Глен се облегна назад, изгубен в заливащото го собствено усещане на почуда, а Майло не се обади още два часа.

Докато дойде време да спрат в мотела Бъджет Ин в Джаспър, Джорджия, Майло изглеждаше значително по-блед, отколкото трябва. Лицето му бе измъчено, очите — далечни. Бавно слезе от Чарджъра, сякаш колата не желаеше да го пусне, и чак след като се поотдалечиха от паркинга, започна да си връща малко от предишния дух. Каза на Глен да млъкне три пъти, докато се регистрираха на рецепцията.

По някакви си понятни само на него причини, Глен опита да говори с някакъв американски акцент, който звучеше като кръстоска между Джон Уейн и брата-идиот на Джон Уейн. Амбър мислеше, че жената на рецепцията може да поиска доказателство за възрастта ѝ, но жената въобще не се интересуваше от каквото и да било. Амбър отиде в стаята си с малката чанта, в която имаше само най-необходими неща, сандвич от автомата и кутийка топла като чай ко̀ла. Мина сума време докато водата в банята се затопли, но накрая тя се изправи под струята на душа и затвори очи. Втри цялото мини-шишенце шампоан и балсам в косата си, която се беше вкоравила и оплела на възли след топването в реката, а когато приключи, се изправи гола пред огледалото в банята.

Не беше впечатлена от онова, което виждаше и с усилие удържа порива да се преобрази. Не виждаше смисъл да се чувства още по-зле по отношение на себе си.

Включи телевизора. По всеки втори канал даваха по някой проповедник в скъпарски костюм, който да говори за Господ и за Дявола. Тя погледа малко, с празната надежда да чуе някоя утешителна дума, но в замяна получи само страх и алчност. Прехвърли канала на някакъв филм на ужасите, но и той не успя да я разсее, затова просто изключи телевизора и всички лампи и се мушна в леглото. Възглавниците бяха прекалено тънки и прекалено меки едновременно. Тя лежеше в мрака. През стените се чуваха гласове. Телевизори. Пускане на тоалетни казанчета.

Размишляваше за Майло и за Глен, и за Имелда, за жената шофьор и за Брандън. Мислеше за Магистралния призрак и за родителите си, и за това как вероятно и в момента са по петите ѝ, докато тя си лежи тук на леглото.

Стана, придърпа един стол пред вратата и го подпря под дръжката, както бе виждала по филмите.

Върна се леглото. Дълго чака съня да дойде.