Демон шосе

11

Майло събуди Амбър преди пеш, изваждайки я от неспокоен сън. Беше сънувала демони и рога, и замъците на ада, и родителите си, които я преследваха. Беше сънувала себе си като чудовище, окъпано в кръв. Обърна се върху кушетката си и тихо заплака.

Когато се изкъпа и облече, отиде при Майло в кухнята. Беше си направил кафе, а на нея сипа сок. Пиха мълчаливо, заслушани в тихите звуци на хъркане, които се носеха от спалнята на Едгар. Беше си легнал като превъзбуден ученик, след като беше разпитал Амбър за всичко, което беше видяла и чула. Цялото ѝ преживяване вече беше на хартия, преразказано чрез налудничави драсканици и йероглифи, каквито представляваше почеркът на Едгар.

Всичко, с изключение на времевото ограничение — числото, което сега бе прогорено на китката ѝ. Нямаше намерение да потегля на път с Майло, който вече да гледа на нея като на пълен провал. Ако можеше да изгуби само едно нещо от цялата тази лудост, то щеше да е уважението на хората около нея.

Китката я болеше леко и тя погледна към нея. Цифрите сега показваха 500.

Четири часа вече си бяха отишли.

Амбър бързо издърпа надолу ръкава си да го прикрие, а междувременно Майло разстилаше картата, която използваше на плота.

— Уисконсин — рече, като потупваше с пръст върху старата омачкана хартия. — А точно тук е Спрингтън, старата ловна територия на Дейкър Шанкс. На около две хиляди и четиристотин километра оттук е. Ще поемем по шосе I-75 за част от пътя, но ще се опитаме да направим всичко възможно да стоим настрана от голямото движение. Родителите ти ще са минали вече през всички възможни спирки до момента и не искаме да бъдем забелязани от хората им.

— Колко време ще ни отнеме?

— Двайсет часа шофиране, може би двайсет и два, ако поемем по най-краткия маршрут. Но тъй като няма да го направим… не знам. Поне още шест часа отгоре му сложи. Двайсет и осем часа на път, шофиране по осем часа на ден, малко над три дни общо.

— Можем да караме повече от осем часа на ден — предложи Амбър. — Имам книжка, можем да се сменяме.

— Няма да се сменяме.

— Защо?

— Понеже аз съм шофьорът — отвърна Майло и тонът му подсказваше окончателност — и ще сме с моята кола, и отначало ще бъда в състояние да карам за по-дълго, но скоро ще се приближи до средно осем часа на ден шофиране. Няма нужда да знаеш защо. Просто трябва да си наясно, че това са правилата.

— Карай — измърмори тя. Три дни да стигнат до там, може би ден да открият Шанкс и да говорят с него, което ще ѝ остави седемнайсет дни да намери човека, когото търсеше и да го достави на Сияйния демон. Време — много.

— Ще трябва да сменим колата, преди да напуснем Маями, обаче — уточни Майло.

Амбър се намръщи.

— Смяташ, че родителите ми вече знаят с каква кола сме?

— Не е това — отвърна Майло, клатейки глава. — За подобно пътуване ни трябва специална кола — той взе празната ѝ чаша и я изми заедно с неговата от кафето в мивката. — Също така ще ми трябва аванс, между другото.

— Колко?

— Пет хилядарки трябва да свършат работа.

— Така значи…

Той се обърна към нея.

— Смяташ, че ще изчезна с тях ли?

— Не — бързо отговори тя. — Не, изобщо даже, просто…

— Не ме познаваш — обобщи Майло, докато слагаше двете чаши на сушилника. — Имелда — да, но ти — не. Не Знаеш дали съм човек, на който може да се има доверие.

— Тя ти вярва.

— Но ти — не. И защо би трябвало? Не съм направил нищо, с което да заслужа доверието ти. Да дадеш пет хилядарки на човек, с когото току-що си се запознала, би изглеждало страшна глупост.

— Значи не бива да ти давам парите?

— Не, трябва — отвърна той. — Просто посочвам ъгъла, в който беше натикана по неволя. Дали ми вярваш, или не, ще ми дадеш парите, понеже нямаш избор.

— Обърках се — призна Амбър. — Това някакъв житейски урок, който трябва да запомня ли е?

— Нещо такова.

— И предполагам, че няма да ми кажеш каква е поуката, така ли е?

— Никога няма да научиш урока, ако просто ти я кажа — отговори Майло. — Готова ли си да тръгваме?

— Ъъ, да, добре — каза тя. — Дали да се сбогуваме с Едгар?

Той се намръщи.

— Че защо?

— Ами защото така правят хората. Казват „добър ден“, „как си“, „довиждане“ и „благодаря за помощта“.

— Едгар няма нужда от тези неща — Майло сгъна картата, а Амбър я наблюдаваше как се смалява до спретнато малко пакетче. Никога не бе успявала да направи това толкова внимателно.

Беше спряло да вали. Качиха се в джипа и тя му подаде парите, навити на руло. Той прокара пръсти през парите, преброи пет хиляди и кимна. Тя легна на задната седалка и отново се покри с одеялото. Майло включи фаровете и се върнаха при отбивката. Пътищата все още бяха спокойни.

Под одеялото беше топло. Амбър се прозя, затвори очи. Нямаше да спи. Сънят означаваше кошмари. Сънят означаваше чудовища. Но когато отвори очи и се изправи, тъкмо спираха пред една тъмна къща някъде в покрайнините, небето едва беше започнало да просветлява, а птичи песни пронизваха свежия въздух.

— Вземи си нещата — нареди Майло.

Слязоха и си взеха чантите от багажника. Амбър стоеше и държеше багажа си, докато наблюдаваше как Майло заобикаля до навигаторското място. Отвори жабката, извади пистолет и закопча кобура на колана си. После затвори вратата, натисна дистанционното, а джипът избипка и се заключи.

— Да не си ченге или нещо подобно? — попита тя.

— Не — отговори той.

Тръгна през тъмнината между две къщи. Не ѝ каза дали да го последва, или да чака, така че тя метна чантата през рамо и тръгна след него. Стигнаха до страничната врата на един гараж. Майло извади портфейла си, поразрови из него малко и извади ключ. Отвори вратата и влезе вътре. Амбър почака няколко секунди, след което го последва.

Той затвори вратата след нея и я заключи. Амбър стоеше сред пълен мрак. Прозорецът беше закован с дъски. Майло се движеше край нея.

— Тук има ли светлина? — попита тя.

— Не — отвърна той.

Тя бръкна в късите си панталони и намери кибрита, който Едгар ѝ беше дал. Драсна една клечка и лумна светлина.

Върху дългата маса покрай едната стена имаше наредени всякакви инструменти и части от двигател. Тя внезапно усети миризмата на масло, сякаш странно сладкият аромат се беше сдържал, докато тя не можеше да вижда какво помирисва. По-голямата част от гаража бе заета от автомобил, покрит с брезент.

— Взела си му кибрита, а? — констатира Майло, поставяйки чантата си на масата.

— О. Ъъ, да. Забравих да му го върна. Не мисля, че е кой знае какъв проблем.

— Не го мислѝ — рече Майло. — Аз пък му взех кесията с прашеца.

Тя се ококори.

— Той е платил доста за нея. Няма ли да се ядоса, когато разбере?

— Не виждам за какво има да се ядосва — рече Майло, издърпвайки брезента. — Върши работа само на теб, а и на теб ще ти потрябва отново, с малко повече късмет. Защо ще се ядосва?

— Понеже не е моя.

— Едгар не се вълнува от неща като собственост. Той дори не притежава апартамента, в който живее.

— Под наем ли е?

— Не, открадна го.

Амбър се смръщи.

— Как можеш да откраднеш апартамент?

— Като се представяш за сина на възрастната собственичка, така че да можеш да я отпратиш в старчески дом.

Тя зяпна.

— Ама това е ужасно!

— Не съвсем — отвърна Майло. — Собственичката беше медицинска сестра, която се отнасяше зле с пациентите си. Едгар се погрижи и всички в дома да разберат за това.

— Леле — рече Амбър. — Е, изглежда всичко е наред, тогава.

Майло издърпа брезента, разкривайки отдолу черен автомобил, стар модел, от онези, които Амбър бе виждала по филмите, с продълговат капак и полегата задница.

— Готино — каза.

Той я изгледа остро.

— Готино?

Тя се поколеба.

— Красив е. Какъв е?

— Додж Чарджър от 1970-та, и освен това е тя.

— Ясно — отвърна Амбър. — Много е хубава, значи.

Майло заобиколи колата, като я наблюдаваше любовно.

— Причината да можем да пътуваме само по осем часа на ден — продължи Амбър, — е, защото колата ти ще се разпадне, ако удължим времето ли?

— Да видя някъде ръжда? — попита Майло, без да захапе кукичката. — Да съхраняваш стар автомобил в тази влага обикновено не е много добра идея, не и за твърде дълго, да не говорим за дванайсет години. Но тя е различна. Тя е недосегаема. Тук, под капака, има шест цилиндъра 440, три двукамерни карбуратора и 390 коня. Тя е звяр.

— Аха. Думи. Яко.

Ръката му се рееше над покрива, сякаш не беше сигурен дали всъщност трябва да я докосне. После го направи, а очите му се затвориха и Амбър се чудеше дали да го остави така.

— Ами ти, ъъ, май наистина обичаш тази кола, а?

— Тя беше моят живот — отвърна меко той.

— Аха. Това става все по-странно.

Той отвори вратата, поспря, после се вмъкна вътре. Седнал зад волана, с лице, скрито в сянка, за миг заприлича просто на част от колата. Тя чу подрънкването на ключове и се дръпна от капака. Ако наистина не беше палена през последните дванайсет години, Амбър се съмняваше да се случи нещо, но не искаше да е наблизо, ако внезапно избухнеше.

И все пак, когато Майло завъртя ключа, гаражът се изпълни с дълбоко и гърлено ръмжене, което сякаш изникваше изпод краката на Амбър и ускоряваше пулса ѝ. Беше впечатляващо, трябваше да признае.

Майло пусна предните фарове и те просветнаха в кърваво червено за миг, след което избледняха до ярко жълто.

— Яко — прошепна тя и този път го мислеше наистина.