Демон шосе

59

На Амбър ѝ отне секунда да осъзнае къде се намира, да приеме онова, което ѝ каза Сияйния демон, след което се обърна, Бил се хвърли към нея, а в този миг се чу гласът на Майло:

— Спри.

Бил замръзна, макар че тялото му буквално кипеше от потискана агресия. Майло и Бъкстън стояха над Грант и Кърсти, които лежаха в безсъзнание. Майло си беше върнал нормалния вид, а пистолетът му беше насочен право в лицето на Грант.

— Ще ти платим десетократно повече от Имелда — започна Бил. — Само се махни, господин Себастиан. И на теб ще платим, господин Бъкстън. Това са семейни неща.

— Точно така — отвърна Майло и не помръдна.

Амбър наблюдаваше как пространството между двамата мъже се зарежда с напрежение и тогава се намеси Бети, като постави длан върху ръката на Бил.

— Трябва да тръгваме — каза тя. — Трябва да потеглим веднага.

— Не забравяйте приятелчетата си — обади се Бъкстън.

С бавни движения баща ѝ се приближи към Грант, а майка ѝ отиде при Кърсти. Амбър само стоеше и чакаше да погледнат към нея. Баща ѝ вдигна Грант за яката на ризата. На нея не обърнаха никакво внимание. Щяха да си излязат и да си тръгнат, а за нея — нула внимание.

— Извинете се! — изкрещя тя.

Всички се вторачиха в нея.

— Моля? — попита Бил.

— Извинете се — повтори Амбър, като се опитваше да контролира гласа си. Нямаше да заплаче. Не и пред тях. Никога повече. — След всичко, което ми причинихте, най-малкото можете да…

— Ти развали всичко — каза майка ѝ.

От тези думи Амбър онемя.

— Ние ти дадохме живот — намеси се баща ѝ. — Шестнайсет години нямаше нещо, което да ти липсва. Осигурявахме те, пазехме те, оставихме те да имаш приятели, да ходиш на училище… А можехме да не го правим. Можехме да те заключим на тавана. Само че ние ти позволихме да си поживееш. А ето… ето как ни се отплащаш.

Гърлото ѝ се беше свило.

— Искахте да ме убиете — отвърна.

— Нещата винаги приключваха така — заяви Бил. — Знаехме, че имаш само шестнайсет години и решихме да те оставим да ги прекараш както желаеш. Позволихме ти да си щастлива, Амбър.

— Вие мислите… че съм била щастлива?

— Това беше най-доброто. А ние сме добри родители.

Бил кимна.

— Бяхме много добри родители. Някога да сме ти викали? Да сме те наказвали? Оставихме те да си живееш живота, както си искаш. Да не мислиш, че е наша вината, задето нямаше нито един приятел в истинския живот? Нас ли обвиняваш за това? Не че се оплакваме. Едничкото хубаво нещо на социопата — никой нямаше да рови много в изчезването ти. Бяхме чудесни родители и се опитвахме само да ти дадем един хубав живот.

Амбър се намръщи — това звучеше просто невероятно.

— Смятате, че сте ми правили услуга?

— Всяка минута — отвърна Бети, — всяка секунда от шестнайсетте ти години беше възможна, защото искахме да захраниш силата си. Това е предназначението ти, Амбър. Винаги е било. Не си била създадена за друго, също както брат и сестра ти не бяха създадени за друго, освен да поддържат нас, да можем да продължим. Не става дума за теб. Това не е твоята история, Амбър, това си е нашата история. Няма да предадем юздите на младото поколение, не и когато сме по-добрите, по-бързите, по-умните, по-смелите. Заслужаваме си нашата сила и нашия живот, понеже сами сме си ги изковали. А ти? Твоето поколение? Очаквате всичко наготово. Никога не ви се е налагало да работите, да работите наистина, за каквото и да било. И какво сте заслужили? Наистина, какво сте заслужили?

— Възможност — отвърна Амбър.

— Ти пропиля своята — каза Бил. Преметна Грант през рамото си. — Ти провали всичко за всички. Имелда умря заради теб. Уби Алистър. А сега ние трябва да бягаме, а ти… Представа си нямаш какво те чака.

Той излезе, а Бети захвана Кърсти за ръцете.

— Просто трябваше да ни оставиш да те убием — каза Бети и последва съпруга си, влачейки подире си Кърсти.