Демон шосе

3

По ръцете ѝ имаше кръв.

Не в метафоричния смисъл, не в образния смисъл на думата, макар и това да го имаше, разбира се, а в съвсем буквалния, физически смисъл — имаше реална кръв върху реалните ѝ ръце, и се оказваше изненадващо трудно да я отмие. Амбър жулеше яростно, поглеждаше резултата и продължаваше да жули. Стори ѝ се, не за пръв път, че ръцете ѝ са съвсем дребни. Ако останалата част от тялото ѝ беше пропорционална на ръцете ѝ, тогава сигурно едва ли щеше да е такава мишена. Такива мисли я спохождаха, докато изтъркваше кръвта от себе си.

— Амбър? — Чу се гласът на майка ѝ от другата страна на вратата на банята.

Амбър се погледна в огледалото над мивката — с широко отворени паникьосани очи.

— Да? — отвърна, сдържайки гласа си с всички сили.

— Всичко наред ли е?

— Всичко е наред — отговори Амбър. — Ей сега излизам.

Амбър чу, че майка ѝ се поколеба, а после тръгна по коридора.

Спря крана и огледа ръцете си. За един нелеп миг ѝ се стори, че все още са целите в кръв, но после затвори очи и поклати глава. От бясното търкане бяха почервенели и нищо повече. Нямаше нужда въображението ѝ да преиграва по този въпрос. Имаше си достатъчно неща, за които да откача и без това.

Свали седалката на тоалетната и седна, поемайки дълбоки глътки въздух, докато обмисляше фактите. Да, тя сериозно беше наранила онзи младеж, но беше действала при самозащита и беше сама срещу двама. Наистина вярваше, че ченгетата биха застанали на нейна страна по този въпрос, само да не беше го наранявала толкова драматично.

Амбър се намръщи. Как му беше името? Името на момчето, чието лице беше съсипала?

Брандън, ето как. Тя се радваше, че го помни. По някаква причина ѝ се струваше важно, че помни името му, след онова, което му беше причинила.

Нямаше намерение да го прави и нямаше никаква представа какво се беше случило. Беше чувала разни истории за адреналина, за това какво може да накара човешкото тяло да направи. Майки, които вдигат коли от малки дечица и разни ей такива. Предполагаше, че е било възможно адреналинът да ѝ е влял достатъчно сила, за да троши кости само с един удар, но колко пък сила беше необходима наистина, за да отхапеш нечий пръст?

Самата мисъл я караше отново да ѝ се повдигне.

Изправи се, огледа се в огледалото. Кожата ѝ беше бледа и на петна, а косата ѝ представляваше заплетена, разрошена бъркотия. Очите — лешникови на цвят, със златни точици и единствената част от тялото, която не мразеше — бяха почервенели от плач.

Отиде в стаята си, смени изцапаната с кръв тениска с блузата, която продавачката в магазина твърдеше, че я разхубавява. Амбър не беше сигурна дали ѝ вярва, но блузата си беше хубава, макар и да не изглеждаше особено добре върху нейното тяло. Осъзна, че ръцете ѝ треперят.

Седна на ръба на леглото. Разбира се, че трепереха. Тя беше в шок. Имаше нужда от помощ. От съвет. От утеха.

За пръв път от детските си години имаше нужда от родителите си.

— Е, по дяволите — промърмори си тя. Струваше си да опита.

Чу ги в кухнята, докато приключваха с последните приготовления за вечерята. Амбър прекоси коридора, с тежка оловна крачка. Къщата ухаеше на патица, сготвена до съвършенство, и в обикновен ден щеше да накара стомаха ѝ да закъркори. Но единственото, което стомахът ѝ съдържаше в момента, беше цял рояк пърхащи пеперуди. Опита се да си спомни кога за последно беше говорила с родителите си за нещо важно. Или последния път, когато бе говорила с тях за каквото и да било.

Не можа да се сети.

С пресъхнала уста влезе в кухнята. Бил проверяваше патицата във фурната. Нито следа от Бети. Амбър усещаше как куражът ѝ се изпарява. Трябваше и двамата да са в помещението едновременно. Нямаше да се справи само с единия. Дали? Или беше условие, което сама си поставяше, само за да има претекст да се откаже?

И, просто ей така, куражът ѝ я изостави.

Облекчението премахна сковаността от ставите ѝ, тя се отпусна и се измъкна назад, без Бил дори да разбере, че беше стояла зад него. Върна се в стаята си. Може би щеше да повдигне въпроса по време на вечерята, ако се отвореше някоя дупка в разговора. В двустранния разговор, разбира се, тъй като Амбър рядко изявяваше желание да даде своя принос с някакво мнение. Вероятно нямаше да се отвори дупка, обаче, но дори и да станеше, това едва ли беше подходяща тема за разговор. След вечеря, тогава, или по-късно вечерта, или…

Амбър влезе в стаята си, но Бети вече беше там, с кървавата тениска в ръце.

— Чия е тази кръв? — попита майка ѝ.

Амбър търсеше отговор, който така и не дойде.

Бети метна тениската на леглото, приближи се до Амбър и взе ръцете ѝ в своите.

— Ранена ли си? — попита. — Някой нарани ли те?

Амбър поклати глава.

— Какво стана? — попита Бети. — Кажи ми, Амбър.

— Добре съм — успя да продума Амбър.

Майка ѝ се взря дълбоко в очите ѝ, сякаш търсеше истината, заключена някъде вътре.

— Кръвта не е моя — тихо каза Амбър.

— А чия е?

— Във Файърбърд. Едни типове.

Бети я пусна и направи крачка назад.

— Колко бяха?

— Двама. Проследиха ме. Нападнаха ме.

Бети придоби странно изражение.

— Амбър, слънчице, ти какво направи?

— Нищо не съм направила — извика Амбър, а думите внезапно започнаха да се изливат. — Защитавах се. Не съм сторила нищо нередно. Те бяха нападателни клиенти. Изгонихме ги. Видях ги по път за вкъщи, а те тръгнаха след мен. Те ме нападнаха, Бети. Двама на един.

— Защитавала си се? Добре ли си?

— Аз… добре съм. Наистина.

— А те как са?

Амбър този път се смути.

— Ъъ, ами аз… не знам. Единият, мисля… мисля, че му счупих челюстта. И му отхапах пръста.

— Ухапала си му пръста?

— Отхапах му пръста.

— О, слънчице — рече Бети, прегръщайки Амбър. Амбър се смръзна. Не знаеше кога последно ръцете на майка ѝ я бяха прегръщали така. — И си сигурна, че нищо ти няма?

— Сигурна съм. Адреналинът просто… добре съм.

— Това случвало ли се е и преди? Този изблик на сила?

— Не — отвърна Амбър, докато се чудеше колко ли време трябва да стои така. — За пръв път.

— А как си, като изключим тази случка? Как се чувстваш? Имаш ли главоболие? Гадене?

— Ами… малко. Как разбра?

Бети отпусна прегръдката и погледна дъщеря си с истински сълзи в очите.

— Бети? — обади се Амбър. — Мамо? Добре ли се чувстваш?

Бети се засмя, нервен смях, който рязко прекрати.

— Добре съм, Амбър. Просто… Минала си през много травмиращо изпитание и съм… успокоих се, че си добре.

— Ще кажеш ли на Бил?

— Разбира се — след което Бети се усмихна — най-красивата усмивка, която Амбър бе виждала на лицето ѝ. — Не се тревожи изобщо. Той ще иска да му разкажеш подробно. Както и останалите.

Амбър се намръщи.

— Останалите? Бети, не, моля те, не искам никой да…

— Глупости — заяви Бети, отмятайки всички възражения на Амбър, махвайки с едната ръка, докато с другата изваждаше телефона от джоба си. Тънките ѝ пръсти танцуваха ефирно по бутоните и само след броени мигове беше изпратено групово съобщение до всички.

Седяха на леглото, докато чакаха другите да пристигнат. Бети разпита Амбър за училището, за приятелите ѝ, за работата ѝ във Файърбърд и слушаше, докато Амбър разказваше. Това беше ново усещане за Амбър, да говори за тези неща на собствената си майка. За пръв път, откакто можеше да си спомни, Бети изглеждаше истински заинтригувана от нея и от живота, който водеше. Кимаше и се усмихваше, задаваше нужните поясняващи въпроси на нужните места, и когато чуха първата кола да спира пред къщата, Бети се наведе и я целуна по челото.

— Толкова се гордея с теб — нежно каза тя.

Сълзи избиха в очите на Амбър, неканени, като крадец, който се вмъква в дома ѝ и това беше също толкова шокиращо.

— Иди да посрещнеш другите — заръча Бети. — Аз ще помогна на Бил с вечерята. Хубаво, че избрахме по-голяма патица днес.

Амбър изчака Бети да излезе, преди да потърка очи. Кокалчетата на ръцете ѝ се навлажниха. Усещаше непонятно стягане в гърдите, от което дишаше странно. Изправи се и изчака един момент да се успокои. Не можеше да е сигурна, но подозираше, че това означава да имаш любящ родител. Всъщност се оказа, че това е леко притеснително преживяване.

На вратата се звънна и тя отвори. Двама от най-близките приятели на родителите ѝ — Грант и Кърсти Ван дер Валк, които живееха на пет минути от тях, така че не беше изненадана, че пристигнаха първи. Онова, което я изненада, обаче, беше усмивката на лицето на Грант — широка почти колкото гръдния му кош.

— Привет, хлапе — поздрави той Амбър и я прегърна. Никога не я бе наричал хлапе преди. Нито пък някога я беше прегръщал. Ухаеше на скъп афтършейв, използван в умерени количества.

Той отстъпи назад, все така усмихнат. Имаше прическа, която винаги бе напомняла на Амбър за Елвис Пресли в късните му години, само бакенбардите не бяха толкова смехотворни.

— Как мина днес с онази твоя директорка? Татко ти ми каза, че си я пощадила. По-добър човек си от мен, да знаеш!

— Това никога не е било под въпрос — обади се и Кърсти, която също даде прегръдка. Ако Грант беше Елвис, то Кърсти бе Присила — красива, червенокоса и толкова чудесно жизнерадостна. А днес цялата ѝ жизнерадост бе насочена само и единствено към Амбър. — Как си? — попита тя нежно, сякаш това бе разговор, предназначен само за тях двете. — Добре ли се чувстваш? От колко време продължават мигрените?

— Не от твърде дълго — измънка Амбър, като вече започваше леко да се плаши от цялата тази работа. Да нямаше мозъчен тумор, за който всички вече бяха наясно?

Тогава Кърсти се ококори.

— Мили Боже, ухае разкошно. Ти ли им помогна да сготвят?

Амбър се пробва с усмивка.

— Не ме пускат да доближавам фурната — отвърна и ги въведе в дневната, където не след дълго към тях се присъедини Бил. Докато си разговаряха на общи теми, той стоеше до Амбър, обгърнал с ръка рамото ѝ, както правеха гордите родители по телевизията.

Тогава на вратата отново се звънна и Амбър се извини. Никой от родителите ѝ си нямаше роднини, така че тази малка групичка приятели отдавна запълваше липсата на семейство. Предполагаше, че при това положение, те представляваха нейни чичовци и лели, макар те да се бяха отнасяли с нея със същата хладна незаинтересованост, с която беше свикнала.

Тя отвори вратата и буквално беше пометена.

— Привет, хубавице! — изръмжа Алистър.

Амбър направо не знаеше как да реагира на това. Краката ѝ увиснаха във въздуха. Алистър се разсмя и я постави обратно на земята. Също като родителите ѝ и семейство Ван дер Валк, Алистър Модин беше по-възрастен, отколкото изглеждаше. Зад цялото валмо косми се криеше приятно, усмихнато лице, беше по-семпъл от останалите — предпочиташе дънки пред костюми и навити ръкави пред закопчана яка и вратовръзка.

— Чух, че си имала неприятности в училище — прошепна той, сякаш беше някаква тайна. — Знаех си аз, че си калпазанка, още от първия миг, в който те видях. Беше само на няколко часа, но аз бях сигурен. Знаех си — за момент се загледа в нея. — С всеки изминал ден все повече заприличваш на майка си.

Амбър се усмихна вежливо, макар да знаеше, че това си е опашата лъжа. Бети беше красива. Амбър беше обикновена. Бети беше като статуетка. Амбър — не. С това беше наясно.

Третата последна кола спря пред къщата.

— Другите са в дневната — каза тя.

Алистър хвърли един поглед назад към колата, после отново се усмихна на Амбър и влезе при останалите.

Амбър стоеше на прага и наблюдаваше как Имелда се приближава към вратата под започващия дъжд. Русата ѝ коса беше с прическа и изглеждаше безукорно. Дрехите бяха идеално подбрани. Гримът — безупречен. Всичко това беше очаквано. Имелда Монтгомъри беше живият, дишащ пример за жена, която си има всичко в пълен комплект. Всичко, с изключение на усмивка. Имелда имаше красиво лице, което се молеше за усмивка и все пак Амбър никога не я бе виждала искрено щастлива. Дори докато беше омъжена за Алистър.

— Амбър — продума Имелда, когато влезе вътре.

— Здравей — отвърна Амбър и това беше целият им разговор. Точно както очакваше Амбър. В сравнение с Имелда, дори родителите ѝ изглеждаха любвеобилни.

Преместиха се в трапезарията и Амбър седна да вечеря с родителите си и техните приятели. Пиха вино, тя пи ко̀ла. Последният път, когато се беше хранила с тях, беше преди три месеца, на шестнадесетия ѝ рожден ден. До тази вечер не ги беше виждала в толкова добро настроение. Е, освен Имелда, която всъщност изглеждаше още по-мрачна от обикновено. Но това си беше Имелда. Специален случай.

Амбър не беше поканила никой от приятелите си на рождения си ден. Верните ѝ приятели, истинските ѝ приятели и без това бяха онлайн, в чатовете на фен сайтовете и във форумите. Не искаше да се среща с никой от тях на живо. Онлайн можеше да се преструва на популярна и на забавна, и на интересна, не ѝ се налагаше да се тревожи, че ще разочарова някого, когато усмивката ѝ не успяваше да освети стаята. Онлайн никой не се интересуваше от каратите на усмивките.

Изтърпя всички въпроси за възможностите за гаджета и обичайната гадост в училище и тъкмо бе започнала да се забавлява, когато изведнъж си припомни за вкуса на онова момче в устата си. Апетитът ѝ се изпари внезапно и докато тя ровеше из чинията си, останалите продължаваха да си говорят. Въпреки онова, което бе споменала Бети по-рано, никой не обсъждаше изблика на насилие, който беше помрачил деня на Амбър. И тя бе благодарна за това.

— Изглеждаш изморена — каза Бети, пресягайки се към нея.

Амбър кимна.

— Мисля, че ще си легна по-раничко, ако няма проблем.

— Разбира се, че няма — отвърна Бил. — Остави си чинията — ние ще вдигнем масата. Отивай да си легнеш, днес беше голям ден за теб.

— Най-големият — добави Грант.

Останалите кимнаха и се усмихнаха разбиращо, само Имелда изглеждаше ядосана. Повече от ядосана, всъщност. Направо бясна.

Амбър беше твърде изморена, за да се занимава с това точно сега. Изправи се, като за пръв път забеляза, че никой не беше дори докоснал храната си, усмихна се и каза:

— Лека нощ.

Надигна се хор от сърдечни пожелания за лека нощ и тя се прибра в стаята си, като затвори вратата зад себе си.

Дъждът барабанеше по стъклото като куршуми от картечница. Навън беше горещо и влажно, но вътре беше прохладно от климатика, точно както обичаше. Искаше да се мушне директно под завивките, макар да не беше много след десет часа, но също така имаше нужда да си поговори с някой за случилото се през деня. Влезе в чата на „В мрачните места“.

Амбър излезе от чата и си легна на леглото. Беше твърде голямо усилие да си свали дрехите. Да си измие зъбите пък изглеждаше като нелепо хабене на енергия. Едва успяваше да задържи очите си отворени. Чу, че родителите ѝ и другите си говореха, но не различаваше думите. Чуваше се смях. Вълнение.

Телефонът ѝ звънна, вибрирайки на хълбока. С изтръпнали пръсти го измъкна от джоба си и го приближи до ухото си.

— Аз съм — чу се гласът на Сали. — Току-що ми се обади Франк. Две ченгета са идвали във Файърбърд преди десетина минути и са питали за теб.

Слаби сирени забиха в главата на Амбър.

— Какво биха могли да искат? — уморено попита тя.

— Теб — отвърна Сали. — Казали, че си нападнала онези типове от следобед. Нападна ли ги? Казали, че единият от тях бил в болница.

Амбър се изправи със стон.

— Франк казал ли им е името ми?

— Разбира се, че го е казал, Амбър. Те са ченгета. Какво стана?

На вратата се позвъни. Амбър затвори и мушна телефона в джоба си, докато се изправяше. Стаята за миг се завъртя около нея. Когато се увери, че няма да се строполи на пода, стигна с франкенщайнска походка до прозореца. На алеята пред къщата имаше патрулна кола.