Демон шосе

6

Амбър се отърсваше от дрямката, в която нямаше сънища, и се събуди, без да отваря очи. Сгуши се по-надълбоко във възглавницата, отнасяйки се отново бавно в съня, след което си спомни къде се намира, какво се беше случило и се изправи така рязко, че едва не падна от леглото.

Отново беше в спалнята в апартамента на Имелда. Завесите бяха вече отворени. Денят беше слънчев и топъл. Тя провери отражението си в огледалото на стената. Изглеждаше нормално. Косата ѝ беше кошер, но нямаше други поражения.

Всичко беше истинско. Знаеше, че е било истинско. Беше пуснала рога. Бяха пораснали от главата ѝ, кожата ѝ бе станала червена, а ноктите — черни, точно както преди да направи челюстта на Брандън на пух и прах с един удар. Беше ги пуснала точно както си ги пускаше Имелда. Точно както си ги пускаха родителите ѝ.

Но не. Това не можеше да е вярно. Трябваше да има някакво обяснение. Разумно, логично обяснение от реалния свят.

Изправи се. Беше напълно облечена с тениска и къси панталонки, с гуменките. Това беше приятно усещане. Излезе от спалнята. Мъжът с пушката седеше на дивана, кръстосал дългите си крака, и четеше някакво омачкано книжле. Майло Себастиан, спомни си тя. Погледна към нея и отново се зачете.

— Къде е Имелда? — попита Амбър.

— Излезе — отвърна той.

Тя почака, давайки му възможност да я осветли с повече информация, но той очевидно не беше от разговорливите.

— Излезе къде? — настоя тя.

— С другите.

Вълна на тревога изпълни вените на Амбър.

— С родителите ми? Какво прави с тях?

— Преструва се, че те търси — задържайки пръста си върху страницата, до която беше стигнал, той затвори книгата и вдигна очи. — Можеш да я изчакаш тук. Едва ли ще се бави много.

Амбър се поколеба, после направи няколко крачки навътре в стаята.

— Не ми се вярва да ме пуснеш, права ли съм?

— Няма къде да отидеш — отговори Майло. — Ченгетата не могат да ти помогнат. Директор Гилмор може да си позволи луксозния апартамент само благодарение на парите, които му плащат. Родителите ти и техните приятели са много влиятелни хора. Би трябвало да го знаеш.

Амбър не отговори. Не спомена лекотата, с която бяха постигнали уволнението на директорката ѝ.

Отиде до другия диван точно срещу мястото, където седеше Майло и приседна на крайчеца, събрала колене, с ръце в скута.

— Ти знаеш ли какво става?

— Не съм този, който трябва да говори по въпроса.

— Значи все пак знаеш. Знаеш, че са чудовища, нали? Знаеш, че Имелда е чудовище? И това не те притеснява?

— А теб притеснява ли те, че си съвсем като нея?

Амбър поклати глава.

— Не съм. Аз… Аз не знам какво стана, нито какво лекарство ми е дала, но не съм като нея. Не съм като тях. Те са чудовища. Аз съм нормална. Искам да кажа, мисля, че ще знам, ако съм чудовище, не е ли така?

Той я изгледа и не каза нищо.

— Защо имаш всичките тези оръжия? — попита тя.

— Родителите ти може да заподозрат, че Имелда не е съвсем честна с тях. Помоли ме да се уверя, че няма да бъдеш наранена.

— Тук си, за да ме защитаваш? — скочи внезапно Амбър. — Значи аз мога да си изляза оттук и ти не би могъл да ме спреш?

Майло отново отвори книжката, без да вдига врява и продължи да чете.

— Пробвай да видиш.

Какъвто и бунтовнически пламък да беше пламнал в нея, той изпращя и угасна от тона на гласа му, така че Амбър седна обратно на мястото си.

— Да знаеш къде ми е телефонът?

— Унищожен е.

Тя се облещи.

— Моля?

Той продължи да си чете.

— Това е най-лесният начин да те проследят.

— Ама това си беше моят телефон.

— Най-добре да не се обаждаш. Нито да пращаш мейли. Това са неща, които ще доведат родителите ти право при теб.

— И как очакваш да… да… да направя каквото и да било? Телефонът ми трябва, за Бога. Трябва… — гласът ѝ секна. Телефонът ѝ трябваше, за да влезе онлайн и да си говори с приятелите си. В момента имаше нужда от това повече от всякога.

Майло сякаш изобщо не го интересуваше. Отново се беше върнал към книгата си. Уестърн, съдейки по корицата. Амбър никога не беше чела уестърни. Не си представяше, че може да са кой знае колко интересни. Със сигурност имаше ограничен брой истории, които можеш да разкажеш за каубои, и за стрелба, и за коне, преди да стане скучно, дори за онези, които си падаха по такива неща. Колко пъти можеш да опишеш едно седло или кръчма, или пустинна равнина?

И все пак беше нещо. Той харесваше книгите и тя харесваше книгите. Имаше някаква обща тема.

— Чел ли си някога „В мрачните места“? — попита тя.

Майло не откъсна поглед от книгата.

— Не.

— Много добра поредица. Направиха я и на телевизионен сериал. Сега в момента са на трети сезон. Трябва да ги прочетеш. Във всичките става дума за забранена любов, между Балтазар и Темпест. Тя е Черна фея, а той е Безсмъртен. Това е, ъъ, тъй де, така ги наричат. Той има зъл брат, а нейните родители са куку, а тя самата тъкмо беше обладана от призрака на бившето ѝ гадже. Действието се развива в Монтана. Във филма понякога има и коне.

— Конете са супер — каза Майло с глас, от който личеше, че не ѝ обръща и капчица внимание.

Амбър се нацупи и спря да се опитва да води разговор.

Поседяха мълчаливо още десетина минути, след което телефонът на Майло избръмча. Той го провери и се изправи.

— Тя се върна — съобщи той, напъхвайки уестърна в задния си джоб и надигайки пушката. Излезе от апартамента, а Амбър веднага скочи, оглеждайки наоколо за изход за бягство.

След няколко мига просто седна обратно.

Чу лекото „зън“ от пристигането на асансьора, а после и тихите гласове на Имелда и Майло, които си размениха някакви любезности или каквото те смятаха за любезности. Тридесет секунди по-късно Имелда влезе.

Амбър се облегна на дивана, скръстила ръце.

— Съжалявам — беше първото, което излезе от устата на Имелда.

— Ти ме удари.

— Ти крещеше.

— Не и когато ме удари.

— Ако има някакво значение, бях сигурна, че и без това ще припаднеш.

— И защо тогава не ме остави да си припадна?

Имелда се поколеба.

— Май трябваше да те оставя да припаднеш. Съжалявам — очевидно с това се изчерпваше извинението ѝ, защото Имелда тръгна към кухнята. — Хапна ли нещо?

Амбър не отговори. Беше умряла от глад, беше жадна, но да отговори, означаваше, че е приела извинението, а тя още не беше готова да го стори.

Имелда започна да си прави капучино, без да се опитва отново да я въвлече в разговор. Когато приключи, се върна в дневната и седна на същото място, където седеше Майло преди малко. Отпи една глътка, постави изтънчената чашка на изтънчената чинийка на изтънчената масичка за кафе и се облегна назад.

— Трябва да хапнеш нещо — отбеляза. — Оттук чувам как ти къркори стомахът.

— Това не е глад. Това е бяс.

— Стомахът ти къркори, когато си ядосана? Не знаех това за теб.

— Има много неща, които не знаеш за мен.

— Е — отвърна Имелда, — това не е съвсем така.

— Ти почти не си говорила с мен.

— Това не означава, че не те познавам. Родителите ти ни държаха добре информирани — а те те познават много по-добре, отколкото предполагаш.

Амбър я загледа мълчаливо за миг.

— Какво ми направи по-рано? Кожата ми и… Какво беше това?

— Знаеш какво беше.

Амбър поклати глава.

— Не. Аз не съм като теб. Не съм чудовище като теб. Какво ми направи?

— Нищо не съм ти направила. Така си родена.

— Не съм била родена с червена кожа, Имелда. Не съм била родена със скапани рога.

— Не, но то беше вътре в теб.

Амбър зяпна.

— Покажи ми тогава. Хайде, давай. Промени се. Трансформирай се. Демонясай. Искам пак да видя.

— Амбър, не мисля…

— Давай, де — продължи Амбър. — Наистина не го очаквах първия път. Сега съм готова. Да те видим в пълния ти блясък.

Имелда въздъхна.

— Хубаво — рече и се изправи, кожата ѝ почервеня, чертите ѝ се изостриха, показаха се и рогата, а Амбър инстинктивно се дръпна назад.

Сега имаше нещо в самата форма на Имелда — начинът, по който се извиваха рогата ѝ, начинът, по който лицето ѝ — преди симпатично, а сега — красиво, улавяше светлината, имаше нещо във всичко това, което предизвикваше тръпки по гърба на Амбър. Това беше формата, която приемаха кошмарите, дълбоко, дълбоко, в най-тъмните ъгълчета на подсъзнанието ѝ.

— И ти можеш да правиш това — каза Имелда. Зъбите ѝ бяха заострени. Беше по-висока. Раменете ѝ бяха по-широки. Дрехите бяха отеснели. Блузата се беше разпасала. — Просто решаваш, че искаш да се превърнеш и се превръщаш.

— Така ли го наричате?

— Превръщане, промяна, трансформация. Можеш да си измислиш свой термин, ако искаш.

— Не искам. Не искам да се превръщам. Не искам да бъда чудовище — Амбър осъзна, че трепери.

— Не е чак толкова зле — каза Имелда. — Ставаш могъщ. Ставаш по-силен и по-бърз и усещаш как нещо в теб просто… се променя. Сякаш се превръщаш в човека, който винаги е трябвало да бъдеш.

— Не човек. Чудовище.

Усмивката върху лицето на Имелда помръкна.

— Чудовище — повтори тя. — Да.

Върна си нормалния вид и оправи блузата си. Изглеждаше почти смутена, когато седна.

— Е, това е, всъщност. Така се прави. Ако си готова да слушаш, ще ти разкажа как започна всичко.

— Изглежда няма да ме оставиш да си тръгна, така че давай.

Имелда отпи още една глътка от чашата си.

— Познавам родителите ти откакто бях на твоята възраст.

— Знам — отбеляза Амбър.

— Не, не знаеш. Запознах се с родителите ти, когато бях на шестнайсет. Те вече се срещаха.

— Срещаха?

— Това беше думата за „излизаха“ едно време. Което пък сигурно е остаряла дума за както го наричате сега. Тримата пък се запознахме с Грант година по-късно. Бил се сприятели с Алистър в Харвард, а Кърсти влезе в групичката, след като Бил и Бети се ожениха.

— Бил не е ходил в Харвард.

— Мисля, че е разумно да се каже, че всъщност не познаваш родителите си. Как мислиш?

Странно чувство обзе Амбър — чувството, че се носи по течението, откъсната от всичко, което смяташе, че знае.

— Да — призна тя смирено.

— Казвам ти това, за да си наясно, че вече всички бяхме приятели, когато светът посрещна новата… хиляда осемстотин и деветдесета година.

— Моля?

— Аз съм на сто четиридесет и шест години, Амбър, а родителите ти са три години по-възрастни от мен.

Амбър нямаше какво да каже в отговор.

— Бил и Алистър се бяха запознали с някои интересни хора в Харвард — продължи Имелда. — Тогава имаше всякакви клубове и общества — любопитни хора, които търсеха как да разширят хоризонтите си. Започнаха с любителски заигравки с окултното, Бил и Алистър. И някак си успяха да привлекат и нас, останалите, в това.

— Какво имаш предвид под окултно? — попита Амбър. — Искаш да кажеш нещо като черна магия?

— Искам да кажа всякакъв вид магия. Или толкова магия, колкото можехме да направим, всъщност. Имаше ограничения в нивата, до които можехме да достигнем. Аз… Аз нямам извинение за нещата, които съм сторила. Позволих да бъда въвлечена в това, но Бил и Бети… Те мислеха само за това. Един ден Бил дойде с някаква история, която бе чул — за сделка със същество, наречено Сияйния демон. В замяна на приношение, този Демон давал власт, сила, магия и, ако се подчиняваш на правилата — вечен живот.

— Като превърне и вас в демони?

— Скачаш много напред — каза Имелда, — но да, точно така.

— Защо бихте пожелали да се превърнете в демони?

— Не чу ли какво казах? За властта, за силата, за вечния живот?

— Но това значи превръщане в чудовища.

Имелда се усмихна нежно.

— Погледни ме. Приличам ли ти на чудовище? Можем да се крием. Много сме добри в това. Но ти ме прекъсна. Бил дойде с тази история, която беше чул някъде. Всички проявихме интерес. Искахме да разберем дали е истина и ако е истина, дали самите ние можем да сключим такава сделка. Отне ни години да наредим пъзела от откъслечни улики, да проследим всяка нишка…

— И тогава срещнахте Сияйния демон.

— Казаха ни за една книга. „Окървавения крал“ — така се казваше. Успяхме да я намерим у един магьосник в Бостън и я откраднахме. Окървавения крал е дявол, или Дяволът, или Кралят на демоните, или… нещо. Познат е под много имена. Та той си има свои Демони, които комуникират с хората тук на Земята — Демони с главно „Д“. Сияйния демон е един от тях. В книгата имаше подробно описание как може да се направи контактът.

— Как го направихте?

— Ритуал. Отне ни няколко месеца да го подготвим. Имаше толкова изисквания, които да покрием, толкова неща да уредим. Не трябваше да ядем няколко дни преди това. И не трябваше да пием нищо два дни. Беше тежко да организираш всичко. Почти невъзможно. Обаче го направихме. Успяхме. И установихме контакт.

— Като вас ли изглеждаше? — попита Амбър. — Така де, сещаш се, когато сте чудовища?

Имелда поклати глава.

— Беше… беше различен. Но в книгата се твърдеше, че едно от най-важните правила е да не го гледаш. Да отклоняваш очи. Откраднах само няколко погледа. Първото, което забелязах, беше миризмата. Бяхме в едно мазе. Тъмно. Студено. И изведнъж тази миризма на сяра. Ставаше все по-силна и по-силна, докато… В един миг бяхме там долу в мазето само шестимата, в следващия вече ни заслепяваше една ярка светлина, точно пред нас, а той сякаш поникна от тази светлина. Веднага всички отклонихме погледи.

— И не си хвърлила едно око?

— Единственото, което мога да ти кажа, е, че той сияеше. Блестеше — в очите на Имелда се четеше странен поглед. Почти замечтан.

— И той ви предложи сделка — подбутна разговора Амбър, малко по-високо, отколкото беше нужно.

Имелда се сепна от унеса си.

— Да, предложи ни мощ. Достатъчна за седем ду̀ши.

— Но нали сте били само шестима.

Имелда помълча за миг.

— Така е. Каза ни какво трябва да направим. Условията бяха… неочаквани. Половината от нас — Кърсти и Грант, и аз самата, искахме веднага да се махнем — на мига. Но ако го бяхме направили, щяхме да разкъсаме кръга и… така де. Той щеше да ни направи на парчета. Така че останахме. И го изслушахме. И накрая се съгласихме.

— На какво?

Тя прочисти гърлото си.

— Сияйния демон щеше да ни предостави сила, достатъчна за седмина. Така че двама от нас трябваше да имат дете. Това дете щеше да порасне, а силата му щеше да се прояви в някакъв момент около шестнадесетата му година. Щеше да стане силно, също като нас. Също като теб.

— Хубаво — каза Амбър. — И тогава щяхте да сте седмина. Какво му е лошото?

— Тъкмо това се очакваше в замяна, Амбър. Някои Демони искат душѝ. Колкото повече притежават, толкова по-силни стават. Колкото по-силни стават, толкова по-могъщ става Окървавения крал. Само че Сияйния демон не искаше от нас душѝ. Искаше стъкленица кръв от всеки един от нас. Нашата кръв, която вече имаше магия в себе си, подправена с… още магия.

— И как подправяхте кръвта си?

Имелда сключи поглед с този на Амбър.

Минаха секунди.

— Гледаш ме така, сякаш очакваш да го измисля — рече Амбър, — обаче си нямам и идея на какво се надяваш.

Имелда не сведе очи.

— Родителите ти имаха син.

Веждите на Амбър се вдигнаха нагоре.

— Имам брат? — беше мечтала да има брат или сестра, някой, с когото да си говори, да споделя, да облекчи това ужасно усещане за самота, което я полазваше, когато в къщата станеше твърде тихо.

— Родителите ти имаха син — повтори Имелда. С ударение на имаха. — Той навърши шестнадесет. Няколко месеца по-късно започна да страда от главоболия, да му прилошава, след което силата му се прояви.

— Да? И?

— И ние го убихме.

Амбър пребледня.

— Какво?

— Сияйния демон ни го обясни там в онова мазе. Каза ни как трябва да попием мощта на седмия, как това ще направи нашата кръв по-силна, как това ще бъде подходящото приношение.

— Убили сте брат ми?

— Убихме го — отвърна Имелда. — А после го изядохме.