Демон шосе

32

Амбър изпищя, дръпна глава, а Варга профуча покрай прозореца ѝ.

Тя бързо го затвори, отскочи назад, след което излезе от стаята и побягна към тази на Майло.

Заудря с юмрук по вратата.

— Майло, отвори! Майло!

Глен излезе от неговата стая.

— Амбър? Какво става?

— Трябва да се махаме. Варга е… Не знам какво е. Но има и други като него и трябва да се разкараме оттук преди да… направят нещо.

Глен кимна.

— Не говориш много смислено, да ти кажа.

Амбър не му обърна внимание и завъртя дръжката на вратата на Майло. За нейна изненада беше отворено и тя влетя вътре. Стаята беше празна. Леглото беше недокоснато.

Пръстите на Амбър се заровиха в косата ѝ.

— Виждал ли си го?

— Кого? — попита Глен.

— Майло! Кого другиго? Виждал ли си го?

— След вечеря? Не. А ти?

— Видях го да идва насам с нея.

— С коя нея?

— Онази жена — Вероника.

Глен изглеждаше смаян.

— Тя е тръгнала с Майло? О, леле майко. А цяла вечер ми хвърляше погледи.

— Едва те погледна.

— На това му се вика дискретност.

Амбър го избута и изтича обратно към стаята си. Глен се опита да влезе при нея, но тя го избута навън.

— Ще се преобличам — каза. — Ти чакай тук. Кажи ми, ако видиш някого.

Хлопна вратата, направо разкъса пижамата си и се намъкна в дрехите си. Когато приключи, излезе от стаята и побърза надолу по стълбите.

— Може ли да ми кажеш, ако обичаш, какво става? — попита Глен, подтичвайки зад нея.

Амбър постави пръст на устните си, той се нацупи и млъкна.

Тя запристъпва тихо, забелязвайки за пръв път колко тихо бе станало внезапно, сякаш хотелът сдържаше въздух. На рецепцията нямаше никой. Тя се обърна, за да се спогледа с Глен, но той абсолютно нямаше представа колко зловещо е всичко.

— Сега вече мога ли да говоря? — попита той.

Тя изсъска и го фрасна, а той отново се нацупи и потърка ръката си.

Тя го поведе към задната част на хотела. Сега вече и Глен беше забелязал колко неестествено тихо бе станало.

— Къде са всички? — прошепна.

Амбър не отговори.

Стигнаха до малката вратичка, която водеше към паркинга в задния двор. Няколкото слаби лампи отвън не помагаха особено да разсеят нарастващата тъма, но Амбър просто нямаше друг избор. Преброи до три, после изскочи тичешком от хотела. За щастие, нищо не я нападна. Стигна на бегом до оградата и спря, а изпод краката ѝ се изстреля струя дребни камъчета. Глен едва не се блъсна в нея.

— Опа, извинявай — каза той. — Какво има? Защо… Ей, къде е колата?

— Няма го — меко каза Амбър.

Глен отиде до средата на двора, сякаш можеше да погледне от друг ъгъл, през който щеше да види липсващия Чарджър.

— Къде? Къде е отишъл? Мислиш ли, че Вероника е с него? Трябва да си установим правило за в бъдеще. Правилото „Аз я видях пръв“. Знаеш ли, можеше да съм аз, но съм твърде голям джентълмен, за да направя такава крачка толкова бързо.

Над главите им се чу пърхане.

Амбър вдигна очи. Светлините в двора превръщаха тъмнината отгоре в непроницаем покров от беззвездно черно.

Тя обърна глава, следвайки пърхането, което се движеше от дясно наляво. После още, отпред назад. Още пърхане, все по-близо и по-близо, а после се издигна и се отдалечи. Пърхането не беше от пера, нито от криле, а от дрехи.

— Глен — прошепна Амбър.

Глен стоеше с ръце на кръста.

— Майло знаеше, че я харесвам. Беше очевидно. Може и да е нещо ирландско, но мъжете не си правим такива номера. Това не е готино.

— Глен.

— Когато се върне, ще трябва да си поговорим. По мъжки.

— Глен, влизай вътре — нареди Амбър с равен глас. Отгоре се чу кикотене.

Глен се огледа.

— Чу ли това?

— Влизай вътре, Глен.

Той я наблюдаваше намръщен как се промъква заднишком към вратата. Мракът около тях беше жив. От всички страни се носеше ужасяваш шепот, ликуващ и подигравателен, а отгоре — пърхането. Все същото пърхане.

Амбър влезе в хотела гърбом, придържайки вратата отворена за Глен, който я следваше. Мръщеше се, докато вървеше и не спираше да върти глава. Мракът над него се надипли. Тя забеляза движение на форми. Шепотът се усили. И още. Сега вече се чуваше смях — жесток и злокобен смях. Глен спря да се оглежда и забоде поглед в Амбър. Беше препариран от ужас. Лицето му трепереше, сякаш сдържаше писъка си, сякаш се приготвяше да скочи.

От двете му страни, от сенките пристъпиха хора. Старец с бяла коса. Жена на средна възраст с перлена огърлица. Млад мъж с акне. Още и още. Всички имаха еднакви усмивки.

После сенките се раздвижиха, нещо се пресегна изотгоре, а Амбър сграбчи Глен и го дръпна вътре, тръшна вратата и притисна гръб в нея.

Мигновена тишина.

С изключение на Глен.

— Олеле, Боже! Майко мила! Погледни ми ръцете! Виждаш ли как съм настръхнал? Какво беше това, по дяволите? Беше зловещо! Пълен бляк, нали се сещаш!

Той потри ръцете си и тила си и се засмя.

— Това място те хваща за гушата в някакъв момент, а?

Амбър се вторачи в него.

— Не ги ли видя?

— Кого да видя?

— Хората.

— Къде?

— Там навън! Бяхме заобиколени!

— Ъ, Амбър, бяхме само ние двамата…

— Тъкмо щяха да те хванат!

— Кой бе?

— Хората! Чу ги!

— Това беше вятърът. Беше много зловещо и призрачно, и страшно, и нали се сещаш… този вятър.

— Това бяха гласове. Това бяха хора, които шепнеха и се смееха.

— Вярно, че звучеше като смях.

— Ами хората, които летяха?

— Летяха ли? Какво?

— Щяха да те грабнат!

Глен постави ръце на раменете ѝ и каза с вбесяващо успокоителен тон:

— Амбър, ти направо откачи. Хотелът е празен, а Майло се е чупил и нямаме никаква представа какво се случва, но ще трябва да запазим спокойствие. Ако оставим на въображението си да се отнесе, сме…

— Майната ти — каза Амбър и тръгна.

— Нямах нищо лошо предвид — започна Глен, докато я следваше по петите. — Къде отиваш?

— В стаята си. Ще барикадирам вратата и ще чакам сутринта.

— А, да, хубавият сън вероятно е най-доброто нещо.

— Млъквай, Глен.

Тя тръгна нагоре по стълбите.

— Ей, разбирам — каза той. — Изплашена си. Разбирам, и аз съм така. Може би ако се промениш в твоето, така де, сещаш се, в другото ти аз, може да не изтрещяваш толкова много. Може да успееш да се успокоиш.

— Не е добра идея да се успокояваш, когато си в опасност. Трябва да си останем изплашени и под тревога.

— Съгласен съм — каза Глен. — И ти вярвам. Вярвам, че сме в опасност. Така че мисля, че трябва да отидем в твоята стая, да се барикадираме, а ти да се промениш в другото си аз и да чакаме до сутринта.

Амбър го изгледа.

— Ние?

— Нали и аз съм в опасност?

Тя въздъхна.

— Мда.

— Ами хайде тогава — рече той и влезе в стаята ѝ.

Тя стисна зъби и го последва, след което заключи вратата.

— Ще поема първата смяна, ако искаш — каза Глен и отиде до отворения прозорец. — Можеш да се промениш, когато решиш.

Амбър почувства как кръвта се отдръпва от лицето ѝ.

— Затворих го, преди да изляза — прошепна тя.

Глен постави ръце на перваза.

— Ей — каза, — виждам къщата на Алтеа оттук.

След което го отнесоха.

Амбър се разкрещя и се намери с червената кожа, преди да осъзнае какво става. Изтича до прозореца, погледна навън, но не видя нищо, само чу смеха. Отново затвори прозореца, увери се, че резето е добре залостено и дръпна пердетата. Избута гардероба пред вратата. Най-накрая извлачи завивките в ъгъла, седна и се зави до брадичката с одеялото.

Нещо стържеше по вратата ѝ. Нокти.

Някой шепнеше в ключалката.

Амбър зачака утрото.