Демон шосе

39

Започнаха от стаята на най-горния етаж на хотела. Амбър подпря рамо на вратата. След три опита я разби. Стаята беше тъмна, прозорецът беше покрит отвътре. Вместо легло имаше ковчег. Около него — цветя и снимка в рамка на красиво русо момиче. Розали Мастърсън. Трябваше да е тя.

По сигнал на Майло, Амбър повдигна капака на ковчега. Розали лежеше вътре, деликатно положила глава върху сатенената възглавница. Идеалната кожа беше бяла. Устните — сочни и с формата на полумесец, бяха аленочервени. Гърдите ѝ не се повдигаха, не дишаше. На шията не се долавяше пулс. Изглеждаше мъртва и едновременно с това чудно, магически жива, сякаш щеше да се събуди всеки момент и да се усмихне.

Майло притисна връхчето на ко̀ла към сърцето ѝ. Повърхността му започна да кипи от допира с кожата ѝ, а Розали се намръщи в мъртвешкия си сън. Той надигна чука, но се поколеба. Амбър изпита нелогичен порив да скочи напред, да го спре да направи това, за което бяха дошли, но краката ѝ останаха като залепени за земята и можеше само да наблюдава как замахва с чука.

Колът прониза гърдите на Розали с внезапен изблик на кръв, очите ѝ се отвориха и тя изпищя. Погледът ѝ пламтеше от ненавист, а едновременно бе замъглен от объркване, тя се опита да сграбчи ко̀ла, да го издърпва от себе си, но Майло го заби още по-дълбоко и с това се приключи. Цялото напрежение изчезна от тялото на Розали, ръцете ѝ се отпуснаха покрай тялото, краката спряха да ритат, кожата ѝ се напука и се пръсна, а вонята на страшно разложение едва на събори Майло и почти накара Амбър да повърне. Когато се обърна, Амбър видя, че от красивото момиче не беше останало нищо повече от скелет, покрит със собствената му кръв.

Майло си взе ко̀ла, двамата излязоха и се насочиха към следващата стая. Минаваха от стая в стая, от ковчег на ковчег. Някои вампири се превръщаха в скелети, други в изгнили трупове, трети ставаха на прах. Всички умираха с изражение на изненада и ужас, обаче, с един и същ невярващ поглед.

Слънцето вече потъваше под хоризонта и тъкмо когато щяха да се откажат вече да търсят, Амбър видя малка врата, която се забелязваше трудно, в източния край на хотела. Ключът още беше в ключалката. Майло го завъртя и отвори вратата.

Глен лежеше на леглото вътре. Беше бял като труп, а очите му бяха затворени.

— Мъртъв ли е? — попита меко Амбър.

Майло пристъпи напред и опипа пулса.

— Още не — отвърна. — Слаб е, но е жив.

Облекчението избухна в гърдите ѝ, тя почти ахна, втурна се напред и грубо разтърси Глен. Той промърмори нещо насън, но не се събуди.

— Трябва да тръгваме веднага — каза Майло. — Ще го изнесем.

— Аз ще го направя — отвърна Амбър и повдигна Глен до седнало положение. Тя приклекна, като внимаваше да не го набоде с рогата си, а после се изправи, с Глен на раменете, като ловец с плячката си.

— Усмихваш се — констатира Майло.

— А ти не — отвърна Амбър, — но не се преструвай, че не си се тревожил за него. Влезе ти под кожата, нали?

Без да си прави труда да отговаря, Майло излезе от стаята, а Амбър чу гласа на рецепционистката Ингрид:

— Какво… какво правите?

Майло погледна към чука и ко̀ла в ръцете си, към опръсканите си с кръв дрехи, но преди да успее да отговори, Амбър излезе изотзад и се изправи до него.

Ингрид изруга, когато видя рогата и хукна да бяга. Дори с Глен на раменете, Амбър лесно я настигна. Изрита я по глезените и Ингрид изпищя и се претърколи. Падна на стълбите, започна да се търкаля и да се върти надолу, после отново полетя, докато не се просна във фоайето на партера. Левият ѝ крак изглежда бе счупен.

Амбър и Майло слязоха при нея. Ингрид пълзеше покрай рецепцията.

— Дори не си една от тях — каза Амбър. — Още си човек. Как можа?

Ингрид се обърна по гръб.

— Господарят ще ви убие! — изписка тя. — Господарят ще ви използва за…

Амбър я изрита в лицето и Ингрид се превъртя и замлъкна.

После я заля студенина, която се плъзна по гръбнака и погъделичка основата на черепа. Обърна се, както и Майло, и двамата видяха как Варга влиза в помещението. С няколко бързи крачки стигна до Майло, изби ко̀ла от ръцете му и го стовари върху една маса. После се обърна към Амбър със светещи очи.

— Кръвта на децата ми е по ръцете ти — каза той. В очите му гореше бяс. — Кръвта на моята Розали е по твоите ръце.

Глен се плъзна от раменете на Амбър и се свлече на земята в безсъзнателна купчина. В гърлото ѝ се оформиха поредици от безсмислени думи, но се задръстиха в гърлото ѝ и не излезе нито звук. Искаше да се извинява, да заплашва, да се моли, да крещи; искаше да вдига шум и да мълчи.

Вместо това, успя само да надигне разпятието. Устните на Варга се опънаха над дългите, остри зъби.

— Свали това — нареди той, а Амбър усети властта в гласа му и неистово пожела да се подчини. И все пак все още мислеше достатъчно ясно, за да задържи треперещата си ръка вдигната.

— Този град е мой — каза Варга. — Идваш тук и убиваш децата ми, моята Розали, омърсяваш дома ми, като внасяш това нещо — той изсумтя, докато го казваше, а очите му не се откъсваха от кръста в ръката на Амбър — през прага ми. Оскърби ме многократно, глупаво създание. Наистина ли очакваш да си тръгнеш оттук жива?

— Ти нападна приятеля ми — насили се да продума Амбър.

— Не съм докоснал и косъм от главата му — каза Варга. — В интерес на истината, не знам кой го направи. Твърде много сме. Най-добре сме, когато сме малцина.

— Тогава… сме ти направили услуга. Ние…

— Вие избихте децата ми! — изрева Варга, а Амбър се препъна назад.

— Тези в хотела са си моите — каза той с отново спокоен тон. — Онези вън са… свободни неща, не са били предвидени. Работа на хлапака. Но при все това са мои деца.

Амбър толкова се беше съсредоточила върху Варга, че не забеляза как Майло тича към него. Варга обаче го беше видял и се извъртя, за да избегне ко̀ла, насочен към гърба му.

— Бягай! — извика Майло.

Тя хукна. Не мислеше, че ще го направи, но го направи. Избяга и остави Майло да се изправи сам срещу Варга. В мига, в който се озова във фоайето обаче, страхът се изпари, тя спря и погледна назад. Какви ги върши, по дяволите?

Обърна се и видя как Майло се размазва в стената. Падна в несвяст, а колът и чукът издрънчаха до него.

А после познат глас.

— Мразя вампири.

Страхът отново се събуди, но този път не беше свръхестественият ужас, който излъчваше всяка пора на Варга, беше страх, много по-близък до сърцето ѝ. Гласът на баща ѝ. Дори демонската ѝ форма не успяваше да заличи този страх. Сега наистина искаше да бяга. Да хукне и да не спира.

Застави се да отиде до ъгъла и да надникне.

Бил и Бети въвеждаха демоните във фоайето — високи и великолепни с червената си кожа и рога. Алистър беше най-едър — наложи се да се наведе, минавайки през вратата, а рогата му застъргаха върха на каменната арка. Гранд пък беше най-широкоплещест — якето му беше опънато по гърдите, а червената коса на Кърсти беше потъмняла в тон с кожата ѝ. Имелда влезе последна с присвити очи, съсредоточени върху Варга.

— Още мелези — каза Варга, а отвращението се четеше по извивката на устните му. — Не сте добре дошли тук.

Бил се усмихна.

— За разлика от теб, нямаме нужда от покана, за да влизаме където и да било. Това винаги ви е бил проблемът на вашата порода, знаеш ли, твърде възпитани сте.

— Аа — отвърна Варга. — Мислиш, че си срещал такива като мен и преди.

— Да, срещали сме.

— Не. Ако бяхте, сега щяхте да тичате през глава. Но аз нямам работа с вас. Напуснете и ще ви опростя престъпленията срещу семейството ми.

— Семейство? — попита Кристи. — И, имаш предвид всички онези противни дребни вампирчета, които цял ден влачим на слънце? Това семейство ли? Ама че голямо семейство. Сигурно си доста зает.

Варга я наблюдаваше без да продума, докато те бавно и съвсем нехайно го обкръжаваха.

— Ще си тръгнем — каза Бети. — Ще си тръгнем в секундата, в която ни кажеш каквото искаме да разберем. Търсим едно момиче на име Амбър. Трябва да е пристигнала с една черна кола. Познаваш ли я?

— Виждал съм момичето.

— Така ли? Колко хубаво. Къде е тя?

Амбър се приготви да бяга, но Варга се усмихна и не каза нищо.

Демоните надигнаха кръстовете, а Варга засъска.

— Къде е тя? — попита Бил и се приближи.

Варга се опита да се дръпне, но кръгът около него бе твърде тесен. Кожата му започна да пуши.

— Всички, пролели кръвта на семейството ми, са мои, аз ще ги убивам — продума той, а гласът му беше изпълнен с болка. — Момичето. Нейният придружител. И всички вие.

Алистър се разсмя.

— Ще ми се да те видя как пробваш, кръвопийче.

Варга каза нещо, което Амбър не успя да долови, и се обърна към Алистър, сключвайки поглед с неговия. Алистър се олюля леко и ръката му се отпусна.

Варга само това чакаше.

Спусна се към Алистър невероятно, невъзможно бързо, и го избута назад, отваряйки кръга. След това го хвърли, сякаш беше бебе, и го заби с такава сила в Грант и Имелда, че и тримата се озоваха на пода. Кърсти се хвърли към него с разпятието напред, а Варга се превърна в дим, който се разпръсна, щом кръстът мина през него.

Кърсти се завъртя, в очите ѝ се появи внезапен страх, а по кожата ѝ плъзнаха черни люспи, докато димът се въртеше и усукваше около нея. Ръката на Варга с дългите си пръсти се сключи около задната част на врата ѝ и я блъсна с лице в стената.

Обърна се, когато Бил и Бети застанаха близо един до друг, вдигнали високо разпятията в ръце.

— Вие, вампирите, и магическите ви номерца — каза Бети. — Пушеци, прилепи, хипноза… Като долнопробен водевилен фокусник. Липсва ти само цилиндърът и отегчената асистентка, а ето те тук — занимаваш с особата си добри и свестни хора като нас.

— Къде е дъщеря ни? — попита Бил.

— Ти ще умреш първи — отговори Варга. — А половинката ти ще наблюдава и ще плаче за теб, и чак след като мъката превземе сърцето ѝ, ще сложа край на нейния живот.

— Отегчаваш ме — заяви Бил.

— А аз си имам име — обади се Бети.

— За мен сте просто едни буболечки — каза Варга.

— Колко грубо — отвърна Бети и в този миг Амбър видя нещо в другата ѝ ръка — бутилка с вода, която майка ѝ отвори, поливайки Варга. Водата закипя по лицето му като киселина.

Той се дръпна рязко назад, съскайки от болка, а Бил на мига се озова върху му. Удари го с покрития с черни люспи юмрук, който стискаше разпятието — дясно кроше, което запрати Варга назад и той се препъна в спящия Глен. Бил се спусна към него, удари го отново, а после се включи и Бети, притискайки кръста към главата на Варга. Работеха в екип, поделяйки си гнева на вампира, не го оставяха да се концентрира и непрекъснато го отблъскваха. Бети изля остатъците от бутилката право в лицето му, Варга зави с ръце върху очите си, а Бил пусна ноктите си и разпори врата му.

Този замах вероятно щеше да откъсне главата му, ако не се беше превърнал в дим преди да падне на земята.

Варга отново доби плътна форма зад гърбовете им, кожата му вече беше оздравяла от ефекта на светената вода, а очите му горяха с омраза.

Хвана Бил и скочи нагоре толкова бързо, че видимо беше само размазано петно. Главата на Бил се удари в тавана и той полетя към земята, докато Варга си остана горе. Бети веднага хукна към съпруга си, като за пръв път на лицето ѝ не се четеше спокойна самоувереност. Беше вдигнала кръста, а Амбър с отвращение осъзна, че майка ѝ никога не бе проявявала този защитен инстинкт спрямо нея.

Варга прекоси пространството под тавана и Амбър го изгуби от поглед, но успяваше да следи посоката му по движенията на разпятието в ръцете на Бети. Щом Бети свали кръста, Амбър разбра, че Варга се е спуснал долу. Но, когато тя го снижи още по-ниско, вече не схващаше какво става, докато не чу ръмжене.

Амбър се приближи леко, търсейки източника на звука. Каквото и да беше това куче, откъдето и да беше дошло, беше грамадно и така беше стреснало Бети, че тя почти беше отстъпила. Но да избяга и да изостави мъжа си — Бети не беше готова на такова нещо.

Амбър се приближи още малко — така, че да вижда животното. Беше сгрешила. Не беше куче. Беше вълк. Огромен и сив, бавно се приближаваше към Бети, ръмжеше с настръхнала козина и оголени зъби.

Излая веднъж, остро, Амбър се сви от звука и видя как майка ѝ преглъща и хваща по-здраво разпятието, когато вълкът внезапно скочи. Превърна се в дим преди да се блъсне в кръста, от дима се протегнаха две ръце, които избиха разпятието от пръстите на Бети. Тя се завъртя, но димът се превърна във Варга, той я сграбчи и я запрати в стената.

Тя се препъна назад и пусна ноктите си, но Варга се движеше толкова бързо, че те бяха безсилни срещу него. Удари я с мързеливо замахване през ребрата, тя извика, а той я стисна за гърлото. Бети се вкопчи в китката му, докато той стягаше примката. Тя се свлече на колене, без да може да диша.

Ако Варга убиеше Бети, щеше да избие и останалите, също толкова бързо. Щеше да убие Майло и Глен, а след това щеше да погне и Амбър. Нямаше никакъв шанс да го спре. Единствената възможност беше да избяга сега, веднага, докато той беше зает с друго. Родителите ѝ щяха да умрат. Майло и Глен щяха да умрат, но тя щеше да се измъкне. Да се освободи.

Всичко си пасваше. Беше логично. Практично. Но не заради логиката тя пропълзя напред, нито заради това вдигна чука и ко̀ла. Не беше логика онова, което изгаряше всяка клетка на съществото ѝ. Беше бяс. Беше ярост.

Той нараняваше нейната майка.