Демон шосе

19

Домът на шериф Рузвелт представляваше малка спретната къщичка на края на града. Предният двор бе покрит с чакъл, вместо трева, както и павирана пътечка. Госпожа Рузвелт — Ела Мей, беше симпатична жена, но на Амбър ѝ се стори, че само се преструва на съдържателка на къща за гости. Имаше нещо в нея: начинът, по който задаваше въпроси и получаваше отговори, предполагаше остър като бръснач ум, дори за напредналата ѝ възраст. Да ръководи къща за гости просто изглеждаше твърде уседнало занимание за човек като нея.

Къщата изглеждаше като картинка — идеална смесица от различни брошури за местен туризъм. Всичко беше красиво, с обран простонароден чар. Майло и Глен трябваше да делят двойни легла в двойна стая, но Амбър си имаше стая само за себе си. Имаше малък телевизор в ъгъла, нищо общо с плоския екран.

Вечерята беше в осем. Амбър взе вана, за да убие времето, и, докато се излежаваше сред балончетата, се опитваше да не поглежда към обратното броене, запечатано на китката ѝ.

В момента сочеше 438. Три дни от двайсет и един вече бяха изтекли. Имаше още много време. Сума ти време. Ако успеят да намерят Дейкър Шанкс.

Щом удари осем, вече беше облечена и гладна. Слезе долу, следвайки ароматите.

Теди седеше в единия край на масата. Амбър и Глен седнаха от дясната му страна, а Майло — от лявата. Глен държеше ръката си свита, прикривайки Знака на смъртта по същия начин, както Амбър използваше гривните за нейния белег. Когато Ела Мей приключи със сервирането, тя седна срещу съпруга си.

Теди сплете пръсти и затвори очи.

— Мили Боже, благодарим ти за храната, на която ще се насладим сега. Благодаря ти за нашите гости — след първоначалната хладност, те се доказаха като достатъчно добри хора, а и си платиха в аванс, което винаги е знак за добри обноски. Благодаря ти, че днес нямаше мъртви тела и никакви истински престъпления, ако трябва да сме честни. Благодаря ти за прекрасната ми съпруга, за чудесната ми дъщеря и за това, че градът ми все така тъне в благополучие. Амин.

— Амин — промърмори Амбър, заедно с Глен. Майло и Ела Мей премълчаха.

— Е, Майло — започна Теди, докато посягаше към картофите, — с какво си изкарваш хляба?

— Справям се някак.

— И толкова ли? Това ли правиш?

Майло се усмихна като нормален добродушен човек.

— Свързвам двата края, как ви се струва това?

Теди вдигна рамене.

— Става. Човек, който не желае да говори за работата си, не бива да говори за работа. А откъде си родом?

— От Кентъки — отговори Майло.

— Аха — рече Теди. — Щатът на тревата.

— Така го наричат.

— Фермер ли си, Майло?

— Да, господине.

— Прасета? Добитък?

— По малко — усмивката на Майло беше лека, а тонът — спокоен. Сякаш беше друг човек. — Ела Мей, тази вечеря е бомба.

Ела Мей се усмихна.

— О, благодаря ти, Майло. Бомба, казваш? Никой преди не е наричал гозбите ми така.

Майло искрено се засмя.

— От колко време сте женени вие двамата?

— Бях на деветнайсет — отвърна Ела Мей, — а той беше на двадесет и три. Оженихме се през лятото. Баща ми, който беше шериф, не можеше да позволи на зет си да пропилее естествените си заложби във фабриката за алуминий, така че го назначи за заместник и го насочи по пътя на добрия, почтен защитник на закона, окапан със сос по брадата, когото виждате пред себе си.

— По дяволите — изруга Теди, попивайки соса със салфетка.

— Бяхме толкова влюбени.

Теди смигна на Амбър.

— Беше опиянена от мен.

— Да, да — рече Ела Мей, — на мен ми беше паднало пердето. Аз бях тази, дето се изчервяваше и се препъваше, и падаше по храстите…

Теди насочи вилицата си към нея.

— Еей. Паднах само върху един храст.

— Ама беше големичък.

— Едва не си строших врата тогава — промърмори Теди.

— Кълна се, че съпругът ми е по-умен, отколкото показва.

— Налага ми се — каза Теди.

— Баща ви беше ли шериф, когато Дейкър Шанкс е убивал хора? — попита Глен Ела Мей.

Усмивката на Майло се изпари.

— Глен, по дяволите!

— Какво?

— Човече, ти трябва да си най-нетактичният човек, който съм срещал някога и който не съм фраснал още — обади се Теди.

Глен доби объркан вид.

— Ама нали си говорехме за ченгета и за шерифи, и за такива работи. Реших, че ще е естествен преход към, нали се сещате…

— Не говорим за този човек на масата — каза Ела Мей.

— А, да. Ъъ, съжалявам.

Тя кимна. Теди налапа още една хапка в устата си и задъвка. Майло изглеждаше бесен. Минаха трийсет секунди, през които никой не се обади. Китката на Амбър гореше. Тя раздели гривничките и хвърли отново поглед: 436 часа.

— Търсим го — тихо продума тя.

— Кого търсите? — попита Ела Мей.

— Шанкс — отговори тя. — Трябва да го намерим.

Майло я наблюдаваше, но си мълчеше. Глен ѝ хвърли яростен поглед и я срита под масата. Тя му отвърна с по-голяма сила.

— Ауч! Божке ле!

— Излъгахме ви — продължи тя. Теди постави на масата ножа и вилицата си и започна да слуша. — Животът ми е в опасност. Няма да ви кажа как или защо, или кой ме гони, защото, съжалявам, но за вас е по-безопасно да не знаете. И аз съм в по-голяма безопасност, ако не знаете. Излъгахме ви. Не сме семейство. Дори не се познавахме до преди няколко дни.

— Не съм ѝ братовчед — намеси се Глен, докато разтриваше глезена си.

— Това не ги интересува — рече Майло.

— Но аз наистина умирам — добави Глен. — Само че не от лупус. Дори не съм сигурен какво е. Имам Знака на смъртта и…

— И това също не ги интересува — каза Майло.

— Дейкър Шанкс е мъртъв — отсече Теди. — Лично го застрелях. Аз и още трима заместници. Един от куршумите го уцели в главата. Дори не си направихме труда да проверим, кой го е изстрелял. Но беше отнесъл половината му череп.

— Знаем, че е мъртъв — отвърна предпазливо Амбър. — Но също така знаем, че има нещо повече от това.

— Май сте слушали прекалено много истории за призраци — каза Ела Мей и стана от масата.

— Не — каза Амбър, — виждала съм твърде много чудовища.

Амбър си легна и сънува кошмар. Демонското ѝ аз беше приклекнало над мъртвото тяло на Ела Мей, а тя късаше от вътрешностите на жената и ги ядеше. Зад нея стояха родителите ѝ и късаха от самата Амбър — от зееща дупка на гърба ѝ.

Тя се събуди и поплака малко. Когато спря, чу поскърцване — бавно и ритмично. Тя стана, надникна през прозореца и забеляза светлинка като от въгленче в мрака. Обу си дънките и облече тениската, след което излезе в задния двор.

— Събудих ли те? — попита Теди от люлеещия се стол.

Тя поклати глава.

— Не спя много добре, това е. Не познавам друг, който да пуши лула.

Той се усмихна.

— Аз не пушех. Прихванах този навик след четиридесетте, когато косата ми взе да побелява. Мислех, че ще изглеждам по-мъдър и някак по-изтънчен. Получава ли се?

— Донякъде.

Той кимна и издиша дим.

— Съжалявам за неприятните настроения, които създадохме — рече Амбър.

— Е, изглежда много ти се е струпало напоследък, така че няма да ти търся сметка. Нито пък Ела Мей, въпреки мълчанието ѝ по-рано. Този човек беше напаст за семейството ни, така че е нормално, че не обичаме много да си говорим за него на масата за вечеря.

— Познавахте ли го? — попита тя.

Теди кимна.

— Всички го познаваха. Никой, обаче, добре. Вероятно затова толкова време не беше разкрит.

— А как разбрахте, че е той? Как открихте какво прави?

Теди потупа дръжката на лулата си в стола и я постави обратно в устата си.

— Ние не — отвърна. — Ела Мей го направи. Аз съм достатъчно умен. Бях добър заместник-шериф и съм добър шериф. Но Ела Мей е тайното ми оръжие. Тя обръща внимание на дреболиите, на детайлите. Просто събра две и две. Направи си своите справки. И всичко това под прикритие. Баща ѝ не заподозря дори за миг, че онова, което прави, е да събира доказателства.

— А после баща ѝ почина. Нищо драматично. Не беше убит по време на изпълнение на дълга си или нещо подобно. Сърцето му просто сдаде багажа в един слънчев следобед, докато пътуваше към управлението. Беше спрял край пътя, беше получил инфаркт и беше починал. Отговорен до последния си дъх. Човекът, който застана на мястото му, не беше особено интелигентен. Заведох Ела Мей при него и тя му даде всички доказателства, с които разполагаше, сподели му заключенията си, а той просто не обърна внимание на нищо от това. Не искаше да си представи, че в градче като Спрингтън може да съществува такъв ужас. Дейкър Шанс беше зловещо, малко човече в зловещо, малко магазинче за играчки. На шериф Гънтър — така се казваше, това му бе достатъчно. Зловещото не беше нищо особено. Той можеше да го разбере. Но сериен убиец? Ето това беше отвъд разбиранията му.

— Така че аз започнах неофициално разследване. Колегите ми полицаи ми имаха доверие и имаха доверие на Ела Мей. Цялата работа, която беше свършила, означаваше, че трябва веднага да хванем бика за рогата. Бързо събрахме достатъчно информация, за да извикаме Федералните. Гънтър разбра, не беше много доволен и заплаши да уволни всички ни. Извика ФБР и има каза, че всичко било голямо недоразумение. Същата нощ дойде информация, че още един човек е изчезнал — момче, чийто профил съвпадаше с другите жертви на Шанкс. Убедихме съдията да ни издаде заповед за обиск — без помощта на Гънтър, и обискирахме магазина за играчки.

— Спасихте ли момчето? — попита Амбър.

— Не, не успяхме — Теди запуши от лулата с кратки вдишвания, но тя вече беше изгаснала. Той като че не забеляза. — Влетяхме, тъкмо когато Шанкс се беше надвесил над него, обаче. И четиримата открихме огън. Останалото го знаеш. Гънтър загуби работата си след това, а аз бях избран на неговото място. Поради някаква причина, оттогава хората от града все избират мен за шериф. Не мисля, че постъпват много разумно.

— А какво стана после? Имало е още убийства, нали? Десет години по-късно, нещо такова?

— Федералните дойдоха да разследват. Мислеха, че имат работа с имитатор. Но в момента, в който се появиха, убийствата вече бяха спрели.

— Дъщеря ви има ли нещо общо с това?

Теди драсна една клечка и отново запали лулата си. Дръпна няколко пъти.

— Светът е пълен с лоши мъже, Амбър. С лоши жени също. Предполагам. Някои се крият на най-видното място, други — не. Някои носят маски, а други — усмивки. Мислех, че съм видял всички степени на злото, когато заловихме Дейкър Шанкс. Излезе, че греша. Има и друго зло, цял друг пласт на злото, за който съм чел само в Библията. Вярвам, че си наясно за какво говоря.

Тя кимна.

— Имал съм възможност да зърна невъзможни неща — каза Теди. — Не съм ги видял изцяло, защото, честно казано, не мисля, че е възможно. Но съм видял достатъчно, за да знам, че какъвто и път да си хванала, не е нещо, в което бих могъл да ти помогна.

— Разбирам.

— Отивай да спиш сега, Амбър. И да сънуваш хубави сънища, чу ли? Светът и без това е предостатъчно пълен с останалото.