35

Усмивката на Глен угасна.

— Моля?

— Имаш следи от ухапано, миличък — каза Алтеа, потупвайки с пръсти яката си.

Глен се намръщи и ръката му машинално се залепи за шията му. Ококори се.

— Какво?

Скочи като ужилен и се завъртя така, че Амбър и Майло да видят следите.

Амбър се изправи и едва не залитна.

— О, по дяволите.

— Какво значи това? Какво значи? — викаше Глен. — О, Боже, вампир ли съм? Това значи ли, че съм вампир?

— Не си вампир — отвърна Майло. — Но си белязан.

— Не отново! Не може да бъде! Нали вече бях белязан веднъж! Носех Знака на смъртта! Не може пак да ме белязват!

— Какво означава белязан? — попита Амбър.

— Означава, че вампирът, който е ухапал Глен, може да го намери по всяко време, когато пожелае — отвърна Алтеа и вдигна рамене. — Подготвила съм си домашното.

— Аз съм белязан — промълви Глен с широко ококорени очи.

— Няма нужда да правиш от мухата слон — каза Майло, но Глен вече крачеше към входната врата.

— Трябва да се поразходя — рече той. — Трябва… трябва да се освободя!

След което си тръгна, а вратата остана отворена подире му.

— Какъв мелодраматичен младеж — каза Алтеа.

Но преди вратата да щракне, Глен влетя на бегом обратно вътре.

— Тук са! — извика, затръшна вратата и се втурна към прозореца.

Амбър се намръщи.

— Вампирите?

Глен се обърна към нея с истински ужас на лицето.

Родителите ти.

Тя беше на прозореца, преди да осъзнае какви ги върши, тъкмо навреме да види колата на родителите си, която изчезваше зад ъгъла. Цялата се вледени.

— Видяха ли те? — попита Майло, сграбчвайки Глен за яката. — Познават те по физиономия. Видяха ли те?

— Не — отвърна Глен. — Не ме видяха.

Майло се обърна към Алтеа.

— Колко изхода има от този град?

— Боя се, че са само два — отговори тя. — Пътят на изток и мостът на запад.

— Със сигурност са ги покрили. Двама на изходите, а другите двама претърсват града. Трябва да тръгваме.

— Чакай — спря го Амбър. Вече ѝ идваше твърде много. Твърде скоростно. Тя имаше нужда нещата да се забавят, да има възможност да помисли. — Те… те не знаят защо сме тук, нали така? Искам да кажа, може и да са ни проследили до града, но очевидно не са говорили с Шанкс. Не знаят нищо за Алтеа и за сина ѝ, нито пък за вампирите. След няколко часа Каскейд Фолс ще гъмжи от тези неща, нали така, Алтеа?

Алтеа кимна.

— Влошава се с всяка изминала вечер.

— Ето — каза Амбър. — Това ще им отвлича вниманието. Ние трябва само да си траем до сутринта, после просто да се промъкнем покрай тях. Алтеа, ще те вземем с нас. Ще опаковаме багажа ти, докато чакаме.

— Това е план — съгласи се Майло. — Но щом са ни проследили чак дотук, значи знаят с каква кола сме. Ще се наложи да я скрия.

— Има малък хамбар точно преди моста — каза Алтеа. — Празен е и винаги отключен.

— Това е, значи — кимна Майло. — Ще скрия колата и ще се върна веднага, щом мога. Не отваряйте на никого. Вампирите не могат да пристъпват в чужда собственост, ако не са поканени, прав ли съм, Алтеа?

— Да, така е, Майло.

Майло се обърна към Глен.

— Ами ти? Мога ли да ти имам доверие да не свършиш някоя глупост?

— Аз съм създание на нощта — прошепна Глен.

— Май ще трябва да свърши работа — рече Майло и излезе забързано.

Амбър заключи вратата.


Щом стегнаха багажа на Алтеа и го приготвиха в коридора, Амбър я заведе горе, за да си почине. Когато жената захърка леко, се върна долу и откри Глен да стои до прозореца и да гледа навън.

— Пак ли ги видя? — попита тя. — Глен? Глен.

Той се обърна изненадан.

— Какво? Извинявай, какво каза?

— Родителите ми — каза тя. — Пак ли ги видя?

— О — отвърна той. — Не. Не съм ги виждал.

Тя кимна и застана до него. Погледът му отново се зарея към града от другата страна на прозореца. Изглеждаше уморен. Изхабен. Първо Знака на смъртта, а сега това… Независимо от факта, че я вбесяваше, не можеше да не го съжалява.

Ето — обади се той. — Чу ли?

Тя потисна тревогата си за това, че родителите ѝ бяха тук, натика ги дълбоко в тъмна, тъмна дупка и се престори, че се заслушва внимателно.

— Ъ, не. Не мисля. Да чуя какво?

Той се намръщи.

— Нищо. Остави.

— Как се чувстваш? — нежно попита тя.

Той не я погледна.

— Чувстването е нещо, достъпно само за живите.

— Ами? — рече Амбър и го перна по рамото. — А това почувства ли го?

— Ауч! — той потърка ръката си. — Как може да удряш толкова силно с тези дребни ръчички? Боже!

Тя му се ухили.

— Не бъди толкова мелодраматичен.

— Мисля, че ми се полага да съм така, всъщност — отвърна той сърдито. — Ухапаният съм аз. Аз съм човекът със следи от вампир по кожата си.

По кожата, викаш? — подкачи го тя.

Той отново се загледа през прозореца.

— Не знаеш какво им е на хората като мен.

— На кои — на ирландците ли?

— На прокълнатите. На обречените. На тези, които носят целувката на вампира по устните си.

— Вампирът те е целунал?

— Това е метафора.

— Ами.

Очите му отново се окръглиха.

— Ето пак!

Амбър се намръщи.

— Какво пак?

— Шепот — каза той. — Или… не шепот, а зов. Но е… тих. Сигурна ли си, че не го чуваш?

— Доста сигурна. Откъде идва?

— Отвън — отговори той и прехапа устни. — Амбър, ще ми обещаеш ли нещо?

— Зависи…

— Нали… няма да ме оставиш да умра сам?

Той я погледна и цялата болка, която някога бе изпитвал, се намираше точно там — в очите му.

— Няма да умреш — каза тя. — Ухапан си. Това значи, че вампирът се е хранил от теб. Не си преобразен.

— Знам, знам това, но… ти няма да ме оставиш да умра сам, нали? Нали сме приятели?

— Да. Предполагам. Нещо такова.

— Е, дори нещо-като-приятелите не се оставят да умират сами, нали?

Тя въздъхна и го хвана за ръката.

— Не, не се оставят. Всичко ще бъде наред с теб, Глен. Ще изчакаме до сутринта, после ще си тръгнем. Проста работа.

— Да — отвърна Глен. — Да. Съжалявам. Никога не съм имал кой знае какво семейство, с изключение на татко. Беше като мен, разбираш ли? Чувствителен. Мама все го критикуваше за това. Направо му се подиграваше. После той си загуби работата и тя направо вече не спираше да го мъмри.

— Как умря? — попита меко Амбър.

Глен се поколеба.

— Сам — отвърна накрая.

— Имаш ли братя или сестри?

— Брат. Голям тъпак.

— И аз съм имала брат — каза Амбър. — Много, много отдавна. И сестра. Не ги познавам. Винаги съм искала да имам брат, когато растях. Брат, който да натупа всеки, който ми се присмива и ме нарича с обидни имена.

— Брат ми беше този, който ми се смееше — рече Глен. — Той ме засипваше с разни обиди.

— Не мисля, че моят брат щеше да е такъв — отвърна Амбър. — Мисля, че щеше да е добър. Защо не се върнеш в Ирландия? При майка ти?

Той се усмихна тъжно.

— Тя не ме иска. И май никога не ме е искала. Не бях най-щастливото дете и просто, как да го кажа… преструвах се, че съм? Много я дразнех. А ти беше ли щастлива като малка?

— Мислех, че съм — отвърна Амбър. — Така де, знаех, че родителите ми са различни. Не ме държаха за ръка, не си играеха с мен… Смятах, че е заради нещо, което съм направила или нещо, което правех неправилно. Затова се опитвах да бъда повече като другите деца, но и това не свърши работа, опитах се да се държа повече като родителите ми, но и това нямаше ефект… Едва сега се обръщам назад и осъзнавам, че те просто не са забелязвали. Всичките ми дребни усилия да ги удовлетворя или да ги накарам да се гордеят, всяка промяна на поведението ми, за да ги накарам да реагират, те просто… не са ги забелязвали. Понеже не ги е било грижа.

— Значи и двамата сме били тъжни деца — каза Глен.

— Предполагам. Колкото повече ги мисля тези неща, толкова по-ясно ми става какъв живот съм имала.

— Страшничко, а?

— Така е.

Размениха си усмивки, тя го стисна за ръката и понечи да го пусне, но той се задържа за нея. Очите му намериха нейните, смекчиха се и той се приведе напред.

— Кълна се в Господ — рече тя, — да не си посмял да ме целунеш.

Той загуби кураж. Мина един миг, след което той гушна ръката ѝ и я пусна.

Мина още миг.

— Това беше супер странно — обади се Амбър.

— Тъкмо и аз това щях да кажа.

— Беше странно и притеснително.

Той кимна.

— Беше лош ход, вярно си е.

— Сериозно ли щеше да ме целунеш?

— Очевидно.

— Очите ти станаха странни.

— Чувал съм, че така става.

— Мислех си, че ме харесваш, само когато съм в демонски вид.

— Наистина ли смяташ, че съм толкова плитък?

— Да.

— Може и да си права — отвърна Глен. — Но не мислиш ли, че е вероятно да съм израснал като личност през последните няколко дни? След всичките ми близки срещи със смъртта и така нататък?

— Може — отвърна тя.

— Мисля, че е така — продължи той. — Вероятно осъзнавам, че когато става дума за красота — онова, което има значение, е отвътре. Или пък красотата е онова, което очите ми, сещаш се, съзират отвъд видимото? Мисля, че съм направил голяма крачка в отсяването кое е готино и кое не. Това е значим момент за мен. Но не съм искал да правя нещата между нас странни. Просто смятам, че наистина си невероятна и реших, че споделяме някакъв момент и се обърках. Съжалявам.

— Виж, Глен, искам да знаеш…

— И аз ценя приятелството ти.

— … че не ме привличаш по никакъв възможен начин.

Той примига.

— Моля?

Тя присви очи.

— Трябваше да кажа това, което ти каза, за приятелството, което ценя и тем подобни. По дяволите. Може ли да се върна назад и да си сменя отговора?

— Не мислиш, че съм сладък?

— Мисля, че си прилично симпатичен, да. Но това не означава, че ме привличаш.

— Защо не?

— Ами просто така.

— Сигурна ли си, че това е логично?

Тя го потупа по рамото.

— Ще ида да видя Алтеа. Може да е готова да поговори с мен за сина си вече. Като се върна, се надявам да се престорим, че нищо не е станало.

— Аха — отвърна той. — Хубаво.

Тя се качи горе, но се чувстваше странно.

Алтеа седеше на леглото си.

— Майло върна ли се вече? — попита тя.

— Не. Но не се тревожи за него — каза Амбър. — Майло може да се грижи за себе си. Ти как си?

Алтеа се усмихна.

— Аз съм стара и се нуждая от много почивка, но иначе съм си добре, както винаги. Или така предпочитам да мисля — тя се засмя. — Старостта има склонност да те връхлита, тъкмо когато не гледаш. Много е подла — облегна се назад с ръце върху корема си. — Искаше да разбереш нещо за Грегъри, нали така?

— Да — отвърна Амбър. — Ако ми кажеш. Той е още жив, нали?

Алтеа се усмихна тъжно.

— Доколкото знам. Не знам къде е, но може би има как да ти помогна да го откриеш. Колко знаеш?

— Знаем, че е сключил сделка с Дявола.

— Мнозина биха се затруднили да произнесат тези думи, но мисля, че ти си видяла повече от истината в живота, отколкото би искала. Права ли съм?

— Май да.

— Така си и помислих — каза Алтеа. — Грегъри… Така. Разбирам защо е направил, каквото направи, но това не значи, че е редно. Не и в очите на Бог.

— Защо го е направил?

— О, не беше от алчност или похот, или желание за власт, ако мислиш, че е това. Синът ми не е идеален, но е добър човек. Разбираш ли, всичко стана заради внука ми. Грегъри сключи сделката от любов. А любовта е оръжието на Бог. Точно затова се моля всяка вечер той да намери пътя си обратно към Бог и се моля Бог да пожелае да го приеме. Ще добавя и теб към молитвите си, ако искаш.

— Благодаря ти — отвърна Амбър, странно затрогната. — Би било хубаво някой да се моли за мен. Как се казва внукът ти?

— Джейкъб — каза Алтеа. — Беше болен от рак от съвсем малък. Докато навърши десет, болничното легло беше неговият дом. Целият беше набоден с маркучи — навън и навътре, имаше нужда от помощ, за да диша, после започна да не вижда… Науката не му помогна. Направи всичко възможно, но не свърши работа. Молех се, всеки ден се молех, но изглежда плановете на Бог бяха да убие това момченце и да вземе душата му на небето. Хубав план, като цяло, макар никак да не разбирах защо Бог го подлага на такива болки. Наистина не виждах смисъла от това да мъчиш дете, което не е сторило нищо на никого. Ако Бог е имал нуждата да измъчи някого, защо да не бяха хората, които с всички сили се борят да стигнат до небесата, поне малко? Да ги накара да пострадат малко, за да си заслужат мястото в отвъдното? Но да напълниш телцето на това малко дете с всички тези тумори, е… Това ми се струваше просто жестоко.

— Но Дяволът, разбираш ли, Дяволът няма време за Божиите планове. Дяволът и онзи негов Сияен демон са тук, за да объркват нещата. Грегъри сключи сделката и аз се радвам, че го направи, понеже бедничкият Джейкъб не заслужаваше онова, което Бог му причиняваше. Радвам се, че синът ми направи това, което направи, макар че се обрече завинаги.

— Какво искаше Сияйния демон в замяна?

— Душѝ — отвърна Алтеа. — Какво иска обикновено? Душѝ, душѝ и още душѝ — колкото по-невинни, толкова по-добре. Но синът ми е по-хитър от Сияйния демон. Джейкъб се излекува, а Грегъри изчезна, без да му се налага да пролее и капка кръв. Сияйния демон не знае къде да го търси. Така че се съмнявам, че ще успееш да го откриеш, ако нямаш нищо против да ти го кажа.

— И нямаш никаква представа къде може да е?

— Нямам — отговори Алтеа. — Грегъри вероятно смята, че така е по-безопасно — за него и за мен.

— Ами внукът ти?

Алтеа поклати глава.

— Джейкъб не знае. Поне не мисля, че знае.

— Дали може да поговорим с него?

— Боя се, че нямам телефонния му номер. Живее в Крикет Хил, това е в Колорадо. Улица Бъркит, мисля. Може и да съм в грешка.

— Той не ти ли се обажда?

Алтеа се усмихна.

— Младите си имат свой живот, както добре знаеш. Никой не е длъжен да ми се обажда, нито да ми пише. Ти обаждаш ли се на твоите баба и дядо?

— Аз, ами аз никога не съм имала.

Алтеа я потупа по ръката.

— Срамота. Имам чувството, че щеше да си добра внучка. Ами приятелят ти?

— Глен? Не, и неговото семейство не си струва приказките.

— Ами тогава — рече Алтеа, — е много хубаво, че има теб и Майло, нали?

— Предполагам.

Алтеа се усмихна.

— Хайде, върви сега. Оставѝ старата женица да си почива.

Амбър излезе от стаята и леко затвори вратата. Мина през тоалетната, а после си направи сандвич в кухнята. Направи и на Глен и му го занесе. Дневната беше празна.

— Глен? — повика тя.

Претърси къщата, като се паникьосваше все повече и повече. Най-накрая се приближи до прозореца и погледна в посоката, в която той гледаше, когато му се причуваше шепотът. В пълния мрак в другия край на града ярко светеше една-единствена къща.

Амбър свали тежкото разпятие от стената на Алтеа и го последва в нощта.

Загрузка...