Демон шосе

58

Амбър влетя тичешком в склада, хукна нагоре по стълбите, но се сети, че там горе ще се озове в капан, затова скочи обратно на долната площадка и прекоси склада. Нямаше къде да се скрие, освен зад двигателния блок.

Стигна до него и понечи да се скрие, но завари Едгар, който се спотайваше там. Той вдигна към нея очи, пълни със сълзи, а тя го удари и той се свлече. Приклекна до него и се заслуша в стъпките на родителите си.

— Не сме се побъркали — каза Бети, — нали, Бил?

— Никак даже — отвърна Бил.

— Доказа се — рече майка ѝ. — Впечатлени сме. Наистина. Хайде, излез, мила. Има много неща, за които да си поговорим.

Рамото на Амбър кървеше лошо. Не можеше да се бие с тях, не можеше да избяга. Бяха по-силни, по-бързи и по-добри. Имаше една-единствена възможност. Точно там, точно в този момент, имаше само един начин да избяга.

Тя бръкна в джоба си.

— Ще трябва да скроим план — продължи Бил. — Сияйния демон няма да е доволен от нито един от нас — най-вече от теб. Ще сме по-силни, ако сме заедно.

Амбър откъсна една клечка от кибрита, който беше взела от къщата на Едгар в Маями. Пусна клечката върху кръга, очертан с барут и се изправи.

Родителите ѝ се усмихнаха, Бил отвори уста да каже нещо, но Бети забеляза пламъците, сграбчи го и го изтика със себе си в кръга, точно преди пламъците да се срещнат и да посинеят.

И в този миг се озоваха в замъка на Сияйния демон, с петте арковидни врати, извратените гоблени и витражите.

Бил и Бети се въртяха объркани. По тяхно време призоваването беше означавало, че Демонът ще се яви пред тях. Амбър не си направи труда да им обясни, че вече не е така.

Дъхът ѝ кристализира, докато свикваше с новата среда.

Сега вече можеше да чуе далечните писъци и виждаше по-добре в мрака.

— Привет, Жокер — каза тя.

Родителите ѝ стояха заедно, докато гледаха как Жокера изниква от мрака. Тънки струйки пот размазваха пепелявия му грим, но режещата му усмивка беше по-свежа от всякога.

— Очаквах те — рече. — Тук ли е? Това там той ли е?

Опита се да види Едгар, който започна да се свестява, но Амбър му попречи. — Първо ми дай онова, което искам — каза тя.

Жокера поклати глава.

— Указанията на Господаря са ясни. Първо предаваш Грегъри Бъкстън и тогава ти давам това — извади от одеждата си стъкленичка с жълта течност.

Очите на Амбър се заковаха върху нея.

— Ами броячът?

— Изпий това — рече Жокера, — и белегът ще изчезне.

Тя не реагира веднага.

— Не, Жокер — твърдо каза тя, като че говореше на дете или на куче. — Не ти вярвам.

— Къде сме? — попита Бил.

Жокера го погледна и понечи да отговори.

— Господарят ти има работа с мен — сгълча го Амбър. — Забравѝ ги. Те са без значение. Трябва да се обръщаш към мен. Не ти вярвам, Жокер, така че няма да ти предам Грегъри Бъкстън, след като ми дадеш стъкленицата.

— Ама Господарят…

— Сияйния демон иска Бъкстън — прекъсна го Амбър, — а това може да стане само ако правиш това, което ти казвам.

Жокера облиза начервените си устни.

— Едновременно — каза. — Да, да, едновременно.

Тя не можеше да протака повече, така че сграбчи Едгар за яката и го изправи. Той изстена и едва не падна.

— Ето ти го — каза тя. — Това е Грегъри Бъкстън.

Жокера погледна към Едгар.

И кимна нетърпеливо.

Протегна с една ръка стъкленицата. С другата стисна метален нашийник, прикачен към верига.

Амбър избута Едгар от кръга, отскубвайки същевременно стъкленицата от ръката на Жокера, а Жокера щракна нашийника около врата на Едгар с отиграно движение.

Едгар се изправи на мига.

— Какво? Какво става?

— Какво наистина става? — попита и Бил. — Създание, какво даде на дъщеря ни? Какво е това?

— Подправчица — рече Жокера и се изкикоти. — Ще превърне кръвта ѝ в отрова.

Бил се пресегна към стъкленицата, но Амбър се отдръпна. Бети застана зад нея.

— Дай ми я — нареди Бил. — Веднага ми я дай, госпожичке.

Амбър се озъби.

— Майната ти, тате.

Той се хвърли към нея, тя го задържа с една ръка, докато с палеца на другата отпушваше стъкленицата. Майка ѝ посягаше отзад, като се опитваше да отскубне съда. Успяха да задържат китката ѝ, затова тя се наведе, хвана гърлото на стъкленицата между зъбите си и отметна глава назад. Жълтата течност се разля по гърлото ѝ и запари. Стигна до стомаха и запрати остри стрели от болка, а родителите ѝ отстъпиха назад, докато тя се свличаше на колене. Пред погледа ѝ потъмня. Не усещаше пръстите на ръцете и на краката си. Кръвта кипеше във вените ѝ. През замъглените очи виждаше как цифрите на китката постепенно изчезват.

И тогава, просто така, те изчезнаха, тя изохка, примига и вдигна поглед, за да види как Жокера ядосано дърпа Едгар за веригата.

— Ти си Грегъри Бъкстън! — крещеше. — Знам, че си! Само се опитваш да ме объркаш!

— Грегъри Бъкстън е на шейсет и пет и е чернокож! — извика Едгар. — Аз съм на четирийсет и шест и съм бял!

Жокера се намръщи и се опули насреща му.

— Всичките сте ми еднакви — промърмори.

В един от коридорите се появи все усилващо се сияние. Родителите на Амбър веднага извърнаха очи, а Едгар закри лицето си с ръце. Амбър стисна очи, когато по каменния под прогърмяха стъпки — толкова тежки, че усещаше вибрацията с подметките си.

— Как смееш да мамиш точно мен? — изрева Сияйния демон. Струящата от него светлина беше заслепяваща, дори през затворените очи, а гласът му се донасяше някъде отгоре. Беше се надвесил над нея, над всички тях. — Идваш в моя замък и се опитваш да измамиш мен?

Краката на Амбър се тресяха, тя отчаяно искаше да се свие на кълбо и да заплаче, но се насили да остане изправена.

Много дълго време не се чуваше друг звук. Дори далечните писъци бяха замлъкнали.

После Сияйния демон омекна.

— Погледни ме — каза.

Няколко секунди Амбър не помръдна. И определено не си отвори очите.

Но когато светлината започна да се оттегля и когато спря да боли, Амбър се осмели да погледне. За миг си помисли, че вижда същество с ужасяващи пропорции и невъзможни израстъци, но когато присвитите ѝ очи се нагласиха и с изчезването на светлината, сега виждаше, че фигурата беше нормална на ръст и не беше онова чудовищно нещо, което видя първоначално. Сияйния демон искреше с яростна светлина отвътре. Татуировки покриваха прозрачната му кожа като архипелази и черни острови сред море от горяща оранжевина. Лицето му беше спокойно. Имаше черни очи.

— Господарю Астарот — обади се Едгар, приклякайки на едно коляно, — херцог на Ада, когото ние смъртните зовем Сияйния демон, моля те само да ме преобразиш, господарю. До този момент не успявах да заслужа вниманието ти, но ето, най-сетне предизвиках любопитството ти като донесох едно момиче…

Сияйния демон го изгледа така, сякаш е нещо, в което е стъпил по грешка.

— Ти? Ти нищо не си ми донесъл.

— Но… но аз мога да ти предложа всичко — възрази Едгар и сведе глава. — Предлагам ти душата си, господарю. Всичко, което съм искал през нещастния си живот, е силата, която даряваш на смъртни като мен. Предлагам ти плътта си, за да я преработиш така, както намериш за добре. Предлагам ти душата си — да я оформиш както пожелаеш и съзнанието си — да го измениш, и…

— Не ми предлагаш нищо, което да не притежавам вече — отвърна Сияйния демон. — Та ти си извън кръга, дребно насекомо. Нямаш нищо, за което да преговаряш. Душата ти вече е моя.

Жокера се изкикоти и дръпна веригата. Едгар падна.

— Не! — извика той. — Чакайте, не трябваше да става така! Искам само сила! Моля те, само…

Още едно дръпване и думите му заглъхнаха. Жокера тръгна към един от коридорите и повлече подире си Едгар, който риташе и се противеше бурно. Протегна ръце към Амбър, но тя не помръдна от мястото си, от другата страна на сините пламъци и само го гледаше, докато не изчезна от поглед.

Амбър се обърна отново към Сияйния демон, за да види, че е насочил поглед към родителите ѝ, които все така бяха извърнали очи.

— Погледнете ме — нареди той и този път те се подчиниха. — Двама от групата ви са мъртви, както и моят представител на земята. А не съм получил нищо в замяна.

— Ние… ще се реваншираме — отвърна Бил. — Можем да…

— Не успяхте да изпълните своята част от сделката — продължи Демонът. — По-добре да побързате и да бягате.

Бил и Бети си стискаха ръцете.

Сияйния демон отново насочи взор към Амбър.

— И последно — ти. Ти ме измами, глупаво, глупаво момиченце. Мислиш, че след като Бъкстън е успял да ме заблуди, ти също имаш този шанс? Бъкстън е специалист по езотеричните дела. Ти можеш ли да се похвалиш със същото?

Амбър преглътна.

— Не — каза тя. — Но аз го открих за по-малко от три седмици, а ти го издирваш вече петнайсет години. Затова ми се струва, че не се справяш добре с откриването на който и да е, тъпако.

Сияйния демон зяпна.

— Не ми пука какви извинения имаш — продължи тя, докато значителната част от мозъка ѝ крещеше неистово срещу нея да си затвори устата, по дяволите. — Не ми пука дали възприемаш времето по различен начин, дали имаш безкрайно търпение и прочие простотии. Петнайсет години са си петнайсет години. Имал си предостатъчно време, за да се научиш да ровиш из Гугъл, вместо да седиш и да чакаш да се появи на демонския радар. Хайде стига, бе? Може да си светъл, но май не си от светлите умове, а?

— Ще те накарам да си платиш за всяко оскърбление.

— Сигурен ли си, че можеш да преброиш до толкова, скапаняко прост? Майната ти. Не ме е страх от теб. Хайде, тръгни след мен. Изпратѝ още някой от твоите представители подире ми и ще му видя сметката, както на последния.

Тя реши, че това вече ще го накара да избухне. Само че той се усмихна. Което беше по-лошо.

— Амбър — рече, — ти си смело момиче. Дори, по свой собствен начин, си доста умно момиче. Мога да накарам родителите ти да те избутат от кръга и тогава щеше да си моя играчка за цяла вечност. Но си има определен начин да правим нещата. Сделки. Преговори. Събиране на задължения. Отмъщение. Всички тези неща ги правя век след век. Технологиите не значат нищо за мен. Ако те пожелая, ще те имам. Тялото ти може да изчезне, но душата ти ще свети все тъй ярко.

— И все пак ти ме измами и ме оскърби. Не прощавам лесно наглостта. Родителите ще бягат, както и трябва — Сияйния демон се усмихна. — Но ти ще трябва да бягаш още по-бързо, защото Хрътките на ада ще дойдат за теб.

Сините пламъци затрептяха и угаснаха, а те внезапно се озоваха отново в склада.