Уязвимата империя

Девета глава

ПРИЗРАЧНИТЕ ВЪРХОВЕ ОКОЛО РИЧАРД СИЯЕХА под нежните милувки на захождащото слънце. В кехлибарената светлина, докато оглеждаше полите на внушителните планини, където нямаше и следа от живот, отънелите им сенки тъмнееха до синкаво черно. Островърхите червеникави скали се извисяваха като каменни стражи покрай пустите хълмове, сякаш заслушани в екота на стъпките му по виещите се чакълени пътеки.

Подтикнат от нуждата да остане сам, за да размисли на спокойствие, Ричард бе избързал напред да огледа района. Лавината от въпроси, с която го засипваха спътниците му, го разсейваше.

Чувстваше се объркан, понеже книгата по никакъв начин не предлагаше обяснение на странната гранична ивица, още по-малко на заглавието си, съвпадащо с името на онова място, наречено „Колони на Сътворението“, и на хората, родени без дарбата — като Дженсън. Книгата, поне в началните страници, които бе превел, представляваше нещо като историческа сводка, описваща появата на неочаквани събития и неща, като например „колони на Сътворението“, както бяха известни хората като Дженсън, а по-нататък ставаше въпрос и за неуспешните опити да бъдат „излекувани“ тези „нещастници“.

Ричард придобиваше все по-осезаемото усещане, че текстът внимателно наслагва по-ранни детайли, подготвящи почвата за бъдещи пагубни събития. Деликатният момент около предвиждането на всички възможни посоки на действие и тяхното подробно анализиране остави у него усещането, че авторът на книгата се е отнесъл с особено внимание към последователността на събитията.

За да не бави придвижването им, Ричард се опитваше да превежда, докато се вози в каруцата. Диалектът, на който бе написан текстът, леко се различаваше от онзи, на който бе свикнал да чете той, така че преводът вървеше бавно, особено като се има предвид, че подскачащата каруца не бе най-удобното място за такъв вид дейност. Нямаше как да знае дали впоследствие книгата ще предложи някакви отговори, ала посоката, в която се развиваха нещата, го изпълни с тягостно притеснение. Сигурно би прескочил напред, но от опит знаеше, че това често затрива повече време, отколкото спестява, понеже по този начин губиш представа за цялостната картина, което пък може да доведе до опасни и грешни заключения. Нямаше друг начин, освен да продължи да чете поред.

След цял ден упорита работа над текста вечерта получи ужасно главоболие. Имаше дни, в които се чувстваше съвсем добре, но последните няколко пъти болката се усилваше прогресивно. Не сподели с Калан тревогите си, че изобщо може да не стигне до Плъзгата в Танимура. Освен с превода мислите му бяха заети и с опитите да намери решение.

Макар да нямаше представа къде е разковничето на главоболията, причинени от дарбата, изпитваше натрапчивото усещане, че е някъде вътре в него. Опасяваше се, че е въпрос на равновесие, което не успява да постигне. Веднъж дори се усамоти, за да седне и да медитира, както го бяха учили Сестрите някога, за да се опита да се съсредоточи върху дарбата вътре в себе си. И това не помогна.

Скоро щеше да мръкне и трябваше да спрат за през нощта. Релефът вече бе по-различен и ставаше все по-трудно да разберат дали наоколо не ги дебне враг. Тук имаше места, където спокойно можеше да се спотаи цяла армия. Соколите продължаваха да ги следят, което означаваше, че и още някой знае точното им местонахождение. Освен, че имаше нужда спокойно да осмисли прочетеното и да потърси в себе си отговор на проблема с главоболията, Ричард искаше лично да огледа местността, в която навлизаха.

Спря за миг да проследи с поглед семейство пъдпъдъци с вече порасли малки, което претича през откритата площ. Те се клатушкаха по чакълестата земя под зоркия поглед на бащата, кацнал на един висок камък. Влязоха в храсталака и се изгубиха.

Тук-там из хълмовете, овразите и оголените каменисти склонове в полите на планината се мярваха дребни опърпани борчета. По-нависоко иглолистните гори се сгъстяваха. В закътаните падини се спотайваха кичести храсталаци. Из поляните се поклащаха отънели треви.

Ричард обърса потното си чело. Надяваше се залезът да донесе известна прохлада. Прекосяваше мочурливата долина между два хълма и тъкмо посегна да свали меха си, за да отпие жадна глътка, когато вниманието му бе привлечено от движение по отсрещния хълм.

Шмугна се зад една скална стена, която му осигуряваше добро прикритие. Надзърна предпазливо и забеляза човек, който слизаше бавно по сипея. Звукът от скърцащи под нозете му камъчета, затъркаляли се по нанадолнището, отекваше надалеч из скалистите каньони.

Ричард бе предвидил, че с напускането на мъртвата пустош ще започнат да срещат хора, така че накара спътниците си да свалят черните номадски одежди и да облекат обичайните си дрехи за път, които с нищо не биха привлекли чуждо внимание и не биха повдигнали подозрения. Самият той носеше непретенциозни черни панталони и обикновена риза, но за сметка на това мечът му едва ли можеше да остане незабелязан. Калан също бе избрала семпли дрехи, които да не бият много на очи — хората в Стария свят бяха доста обеднели, — но тя също трудно би останала незабелязана; човек трудно би останал безразличен към фигурата и косата на красивата жена, но всъщност онова, което впечатляваше най-много, бе излъчването и. Когото и да погледнеха зелените и очи, човекът обикновено бе готов да падне на колене и да и се поклони. Все едно с какви дрехи беше облечена.

Император Джаганг без съмнение бе разпространил описанието им надлъж и шир и бе обявил такава награда за залавянето им, че дори враговете му трудно биха устояли. За мнозина в Стария свят обаче цената на живота под бруталното владичество на Императорския орден беше прекалено висока. Въпреки наградата хората предпочитаха свободата и бяха готови да направят нужното, за да си я възвърнат.

Освен това оставаше и проблемът за връзката между Господаря Рал и народа на Д’Хара; чрез тази древна връзка, изкована от предците на Ричард, Д’Харанците можеха да определят местонахождението на своя Господар Рал. Императорският орден също би могъл да се възползва от тази връзка. Беше достатъчно да подложат някой Д’Харанец на изтезания, за да им каже къде е Ричард. Дори един да устои на мъченията, винаги можеха да опитат с друг и така докато получат нужната им информация.

Ричард проследи как самотният пътник се спусна по хълма и пое по чакълестите корита на дъното на скалните оврази. Вдясно от Ричард каруцата и конете вдигаха дълга опашка прахоляк. Непознатият явно се бе насочил натам.

От такова разстояние Ричард не можеше да бъде сигурен, но човекът не му заприлича на войник. Беше малко вероятно и да е патрул в собствената си страна, а и бяха далеч от огнищата на бунтове срещу Императорския орден. Ричард не виждаше причина в околността да бродят войници — тук беше прекалено безлюдно. Именно това го накара да избере този маршрут — вървеше се на изток до планините и чак след това се завиваше на север.

Не беше изключено обаче връзката да е разкрила местоположението му и сега към него да приближава цяла армия. Ако този човек беше войник, значи след него идваха още много — като мравки, плъпнали по хълмовете.

Ричард се покачи по задната страна на една скала и легна възнак, надничайки през ръба. Непознатият вече бе по-близо и се видя, че е слабоват млад мъж — вероятно под трийсетте, — който изобщо не беше облечен като войник. Често се препъваше, така че явно не познаваше терена, а може би изобщо не бе свикнал да пътува. Беше изморително да се движиш по разтрошени, остри, свличащи се камъни, особено под наклон, където по никакъв начин не можеше да се върви с равномерна крачка.

Мъжът спря и изпружи врат по посока на каруцата. Задъхан от слизането, прокара пръсти по русата си коса, като да я повчеше, приведе се от кръста и се подпря с ръка на коляното, докато се посъвземе.

След малко се изправи и пое по пресъхналото хрущящо чакълесто корито, а Ричард слезе от скалата. Възползва се от прикритието на пресечения терен на местността и групичките иглолистни дървета. От време на време спираше, заслушваше се в приближаващите стъпки и тежкото дишане и проверяваше къде е мъжът.

Притаи се зад един откъснат от хълма камък, висок цели двайсетина метра, и надникна да види къде е мъжът. Беше успял да се приближи, без онзи да заподозре присъствието му. Като се прикриваше зад дървета и камъни и прибягваше зад невисоки могили, Ричард най-сетне се озова на пътя на мъжа, на известно разстояние пред него.

Застанал неподвижно зад нащърбена кула от червеникави камъни, щръкнала от напуканата земя, Ричард се заслуша в скрибуцането на приближаващите стъпки, в шумното дишане на пътника, когато се налагаше да прескача паднали на пътеката по-големи камъни.

Щом онзи приближи на два-три метра разстояние, Ричард изскочи пред него.

Човекът ахна, стисна инстинктивно дрехата си под брадата и отстъпи назад.

Външно Ричард не показа никакви чувства, ала вътре в него силата на меча му закипя със застрашителната мощ на обуздавания му гняв. За секунда Ричард като че усети как силата му потръпва. Магията на меча отключваше усещането за опасност у Търсача, тъй че подобно колебание можеше да се дължи на факта, че по-дребният човек не представлява непосредствена опасност.

Дрехите на непознатия — кафяв панталон, ленена риза и оръфано памучно сетре — не бяха в най-добрата си форма. Явно пътуването му не е било от най-леките — но пък нали Ричард също се бе облякъл съвсем обикновено, за да не буди подозрение. В раницата на мъжа беше останал съвсем малко ценен товар. Двата меха, чиито ремъци бяха кръстосани на гърдите му и издуваха горната му дреха, бяха празни. Ричард не забеляза никакво оръжие — дори нож.

Мъжът застина в очакване, сякаш се боеше да се обади пръв.

— Май си тръгнал към приятелите ми — подхвана Ричард, като кимна с глава към златистата лента прахоляк, която блещукаше на слънчевата светлина над тъмнеещото поле. Даде на човека възможност да обясни присъствието си.

Отпуснал рамене и ококорил очи, онзи запрокарва пръсти през косата си. Ричард стоеше пред нещо като каменна колона, препречваща пътя му. Мъжът се огледа в двете посоки, сякаш за да провери дали има накъде да бяга, ако се наложи.

— Не искам да ти сторя нищо лошо — продължи Ричард. — Интересува ме само какво си си наумил.

— Какво да съм си наумил?

— Защо вървиш след каруцата?

Онзи потърси с поглед каруцата, която в момента не се виждаше, после мерна меча, докато накрая се втренчи в очите на Ричард.

— Имам… нужда от помощ — рече след малко.

— Помощ ли?

— Да. Търся човека, призван да се бие. Ричард килна глава на една страна.

— Имаш предвид някакъв войник ли?

— Да, точно така — отвърна онзи, притеснен от смръщеното лице на събеседника си.

— В Императорския орден има много войници — продължи Ричард. — Сигурен съм, че ако си достатъчно упорит, все ще намериш някой.

Мъжът поклати глава.

— Не. Търся един определен човек, който идва от много далече — от далечния север. Онзи, който дари свободата на много угнетени народи от Стария свят. Онзи, който дарява всички ни с надеждата, че Императорският орден — нека Създателят им прости за заблудите — ще бъде изхвърлен от живота ни и ние отново ще намерим покой.

— Съжалявам — отвърна Ричард, — но не съм срещал такъв човек.

Онзи не изглеждаше разочарован от отговора. По-скоро като че не му повярва. Симпатичното му лице излъчваше добронамереност, въпреки че явно не бе убеден в думите му.

— Дали бих могъл да ви помоля… — колебливо повдигна ръка мъжът — … за глътка вода?

Ричард се поотпусна.

— Разбира се.

Свали ремъка от рамото си и подаде меха на мъжа. Онзи го хвана като безценна стъклена ваза, която се боеше да не изпусне. Трескаво задърпа запушалката, най-накрая успя да я освободи и се нахвърли жадно на водата. Изведнъж се сепна и свали съда от устните си.

— Извинете, нямах намерение да ви изпия всичката вода.

— Не се безпокойте. — Ричард му посочи меха. — Имаме вода в каруцата. Вие явно имате нужда от още.

Докато Ричард сваляше ръката си, за да закачи пръсти на колана си, мъжът кимна в знак на благодарност и надигна повторно меха, отпивайки голяма глътка.

— И къде сте чували за този човек, дето се биел за свобода? — попита Ричард.

Другият пак свали меха и без да откъсва поглед от очите на благодетеля си, пое дълбоко дъх.

— Мнозина говорят за него. Свободата, която благодарение на него плъзна из Стария свят, донесе надежда на всички ни.

Ричард вътрешно се усмихна, доволен, че искрата на надеждата за свобода гори чак в мрачното сърце на Стария свят. Навсякъде по света имаше хора, споделящи общи стремежи в живота — да изживеят живота си свободно и да добруват благодарение на собствения си труд.

В небето, в просеката между два скални зъбера, се плъзна чернопер сокол с широко разперени криле. Ричард не си носеше лъка, пък и птицата и бездруго не му беше в обсега.

При вида на грабливата птица непознатият трепна като заек, мярнал ястреб.

— Съжалявам, но не мога да ви помогна — каза Ричард, щом соколът се скри от погледа им. Погледна назад към хълма, зад който се бе скрила каруцата. — Пътувам със съпругата и семейството си, търсим си работа и място, където да си се занимаваме с нея спокойно.

Работата на Ричард бе революцията — ако искаше да има шанс планът му да проработи — и мнозина бяха нетърпеливи той да им даде знак. Но първо трябваше да се погрижи за някои неотложни неща.

— Но, Господарю Рал, народът ми… Ричард се извърна рязко.

— Защо ме нарече така?

— Съжалявам, наистина. — Мъжът преглътна. — Не исках да ви ядосам.

— Защо мислиш, че съм този Господар Рал?

Мъжът плъзна ръка пред Ричард и запелтечи, търсейки точните думи.

— Ами…, ами, вие просто сте Господарят Рал. Не знам какво… какво друго искате да ви кажа. Съжалявам, ако съм ви засегнал с прямотата си, Господарю Рал.

Кара надникна иззад една купчина камъни.

— Какво става тук?

При вида и мъжът ахна от изненада и отстъпи още крачка назад, притискайки меха към гърдите си като предпазен щит.

Том, стиснал в ръка сребърния си нож, изскочи от едно дере зад непознатия, за да му пресече пътя, в случай че онзи реши да търси път за отстъпление.

Човекът се обърна и го видя зад себе си. Когато се завъртя обратно към Ричард и видя до него и Калан, ахна още веднъж. Всички бяха прашни от пътя, но Ричард си помисли, че изобщо не приличат на обикновени пътници, които си търсят работа.

— Моля ви — пророни мъжът, — не идвам с лоши намерения.

— Спокойно — отвърна Ричард и погледна косо Кара. Думите му бяха отправени колкото към непознатия, толкова и към Морещицата. — Сам ли си? — попита.

— Да, Господарю Рал. Както ви казах, моят народ ме изпрати на мисия. Враждебното ви отношение към мен не ме обижда — не бих и очаквал друго. Но искам да знаете, че не тая лоши чувства — ни най-малко.

— Защо мисли, че ти си Господарят Рал? — обърна се Кара към Ричард с тон, който звучеше повече като обвинение, отколкото като въпрос.

— Чувал съм да ви описват. — Мъжът все още притискаше меха към гърдите си, с другата ръка посочи: — Освен това и мечът. Чувал съм за меча на Господаря Рал. — Погледът му предпазливо се премести върху Калан. — И, разбира се, за Майката Изповедник — додаде той и сведе глава.

— Разбира се — повтори Ричард.

Беше си казвал, че ще трябва да крие меча си пред непознати, но сега вече беше убеден, че това е особено важно, когато минаваха през населени райони. Нямаше да е кой знае колко трудно да го скрие. Но на Калан нямаше да и е толкова лесно. Помисли си дали да не я покрият с дрипи и да казват, че е прокажена.

Мъжът внимателно се поклони, протегна ръка и подаде на Ричард меха.

— Благодаря ви, Господарю Рал.

Ричард отпи голяма глътка от ужасната на вкус вода, след което подаде меха на Калан. Тя му посочи своя и отказа с леко тръсване на главата. Ричард отпи още веднъж, после сложи запушалката и пъхна ремъка през главата си.

— Как се казваш?

— Оуен.

— Слушай, Оуен, защо не пренощуваш при нас в бивака. Ако не друго, поне ще ти напълним меховете с вода, а на сутринта ще си продължиш по пътя.

Кара, която едва се сдържаше, му скръцна със зъби.

— Защо не ме оставиш да се справя…

— Мисля, че Оуен има проблеми, каквито бихме могли да разберем. Тревожи се за близките и приятелите си. На сутринта всеки ще си продължи по пътя — и ние, и той.

Ричард не искаше този човек да обикаля наоколо в тъмното, където няма да могат да го държат под око. А на сутринта нямаше да е проблем да се уверят, че не ги следва. Кара най-сетне разбра какво има предвид Ричард и се отпусна. Той знаеше, че няма да изпусне от погледа си непознат, който е в бивака, докато двамата с Калан спят.

Неотлъчно следван от Калан, Ричард тръгна към каруцата. Непознатият също не се забави, като преди това огледа внимателно Кара и Том от двете си страни.

Тъй като така или иначе бяха тръгнали към каруцата, Ричард допи остатъка от водата в меха си, докато Оуен му благодареше за поканата и обещаваше да не му създава проблеми.

Ричард възнамеряваше да се погрижи Оуен да удържи обещанието си.