Уязвимата империя

Тридесет и трета глава

РИЧАРД ЧУВАШЕ КАК ДЖЕНСЪН ДРАПА трескаво някъде зад него.

— Дженсън? Какво става? Какви ги вършиш?

Тя ревеше истерично, трепереше от ужас и се отдалечаваше към светлината.

— Дженсън! — извика Ричард. — Не тръгвай нататък! Остани при мен!

Както беше заклещен в теснината, му бе невъзможно да се обърне и да види къде е сестра му. Пропълзя още малко напред и извърна глава, за да се опита да погледне към нея. Тя се катереше пълзешком към светлината и не му обръщаше никакво внимание.

Калан се примъкна към него.

— Какво прави тя?

— Опитва се да излезе навън. Вижда процепа светлина и не ме чува.

Ричард бутна раниците напред и устремно си запроправя път към разширението отвъд теснината, където бе достатъчно широко, за да диша спокойно и да се изправи на колене.

Дженсън изпищя. Ричард я видя да драска като обезумяла по скалата, но не напредваше нито стъпка. Колкото и неистово да се мъчеше да се изтласка напред, не постигаше нищо; напротив — плъзгаше се все по-надолу по наклона и се заклещваше по-здраво в скалата.

Всяка усилна, яростна глътка въздух, която поемаше, я заклинваше все по-надълбоко.

Ричард я извика по име, опита се да привлече вниманието и, да я накара да се вслуша в думите му. В отчаянието си тя изобщо не го чуваше. Видяла светлината, се втурна с цялото си същество към нея и нищо друго нямаше значение.

Колкото се може по-бързо Ричард заобиколи стеснението и изведе Калан, Оуен, Кара и Том по единствения възможен път навън. Калан се държеше здраво за глезена му и по тежкото групово дишане по-назад той разбираше, че и останалите ги следват неотлъчно.

Дженсън изпищя от ужас. Мяташе се бясно, но не помръдваше нито милиметър. Заклещена в скалата, притисната отвсякъде от масивната скала, тя едва дишаше.

— Дженсън! Дишай бавно! Успокой се! — продължаваше да я напътства Ричард, докато се придвижваше към изхода. — Дишай бавно! Бавно!

Най-сетне стигна отвора. Показа се от дълбоката пукнатина и заслепен от ярката светлина, затвори очи. Застана на колене и се обърна, за да помогне на Калан да излезе. След нея навън изскочи Бети, която някак си бе успяла да изпревари другите. Щом Оуен и Кара също излязоха, Ричард свали меча си и го подаде на Калан.

Том се провикна, че щял да се върне и да се опита да стигне Дженсън.

Щом другарите му бяха навън и в безопасност, Ричард се шмугна обратно в процепа. Запълзя на колене и длани и потъна в тъмното. Забеляза, че така, както е подходил, Том няма никакъв изглед за успех.

— Аз ще я хвана, Том.

— Мога да я достигна — успя да промълви онзи, макар самият той вече да се бе заклещил.

— Напротив, няма как да успееш — отсече Ричард. — Не е достатъчно да го искаш. Ще останеш притиснат под скалата. Чуй ме. Върни се, иначе, какъвто си тежък, ще се сурнеш надолу и така ще заседнеш, че няма измъкване. Връщай се, докато все още имаш възможност. Хайде. Аз ще я хвана.

Том видя как Ричард го заобикаля, след което, макар и с неохота, заотстъпва назад в тъмното, където бе с няколко ценни милиметра по-широко.

Ричард се промъкна през стеснението и продължи по-надолу, за да може да се обърне и да не е надолу с главата, докато се опитва да помогне на Дженсън. Ако не внимаваше, щеше да се окаже в положението на Том. Долу в непрогледния мрак Дженсън надаваше отчаяни викове.

Ричард, прилепен плътно до пода, се извиваше като змия и напредваше стъпка по стъпка, като гледаше да държи курс наляво.

— Дишай, Дженсън! Идвам! Всичко е наред!

— Ричард! Моля те, не ме изоставяй! Ричард!

Говореше и със спокоен, уверен глас, като продължаваше да се приближава към нея в невъзможно тясната цепнатина.

— Няма да те изоставя. Ще се оправиш. Само ме изчакай.

— Ричард! Не мога да мръдна — едва пророни тя. — Не мога да дишам! Таванът ме притиска! Движи се — усещам, че пада все по-ниско. Притиска ме! Моля те, помогни ми! Не ме изоставяй, Ричард — моля те!

— Нищо ти няма, Дженсън. Таванът не се движи. Просто си заклещена. Ей сега ще те измъкна.

Докато той пълзеше в тесния процеп и се опитваше да я достигне, тя продължаваше да прави безсмислени движения и да се опитва да се измъкне сама, като вместо това само допълнително утежняваше положението си — беше изключено да допълзи до светлината и да се измъкне. Движенията и само я приплъзваха още по-надолу по хълма и с всеки следващ отчаян дъх, който поемаше, тя се оказваше във все по-безпомощно положение. Ричард чуваше отчаяните и опити да си поеме дъх, да се освободи от неимоверната тежест на масивната скала.

Ричард най-сетне успя да я заобиколи и се запровира в посоката, накъдето се бе отдалечила тя. Беше потънала в тесен улей, който се забиваше под наклон в далечината напред, така че нямаше как да я измъкне странично. Щеше да се наложи да тръгне право след нея и да я издърпа обратно. Колкото по-навътре достигаше, толкова по-учестено и плитко ставаше дишането му.

От липсата на въздух и желанието да си поеме дълбоко дъх болката от отровата като че се обостряше и забиваше безмилостните си шипове между ребрата му. Прострял ръце напред, Ричард се изтласкваше от пръстите на краката си и полагаше всички усилия да заглуши собственото си чувство за паника. Опитваше се да се успокои с мисълта, че останалите знаят накъде е тръгнал, че не е сам. Подгонен от потискащото чувство, че гигантската планина ще го смаже, му бе трудно да мисли трезво, особено при положение, че тесният улей, в който беше попаднал, не му позволяваше да диша спокойно, а нямаше друг избор, освен да продължи напред и да се опита да измъкне Дженсън. Знаеше, че трябва да и помогне на всяка цена, защото иначе сестра му ще умре.

— Ричард! — крещеше тя. — Боли! Не мога да дишам. Заклещих се. Добри духове, не мога да дишам. Моля те, Ричард, толкова ме е страх.

Той протегна отчаяно ръка, за да се опита да я хване за глезена. Бе твърде далеч. Трябваше да завърти главата си, за да може да продължи още малко напред. Скалата, притискаща го и отгоре, и отдолу, остърга и двете му уши. Натисна с всички сили и се промъкна още малко напред, макар цялото му същество да крещеше, че вече достатъчно е загазил.

— Моля те, Дженсън, трябва и ти да ми помогнеш. Отблъсни се назад. Натисни с ръце и се отблъсни назад. Приплъзни се към мен.

— Не! Трябва да изляза! Почти стигнах!

— Напротив, изобщо не си стигнала. Оттам не може да се мине. Повярвай ми. Отблъсни се назад, Дженсън, за да те достигна.

Тялото и закриваше светлината и Ричард нямаше никаква представа дали го е послушала. С усилие се промуши още сантиметър напред, после още един. Главата му се заклини, повече нямаше накъде да помръдне. Трудно му бе да повярва, че Дженсън е стигнала толкова напред.

— Отблъсни се назад, Дженсън — промълви с усилие. Не можеше да си поеме достатъчно въздух, за да говори нормално.

Простря пръсти напред, заопипва, запротяга се. Дробовете му изгаряха за въздух. Единственото, което искаше, бе да си поеме дълбоко въздух. Отчаяно се нуждаеше от въздух. Липсата на въздух бе не само болезнена, но и плашеща. Сърцето пулсираше в ушите му.

На такава надморска височина въздухът и бездруго си беше достатъчно разреден и дишането им бе затруднено. Заради повърхностното дишане чувстваше главата си замаяна. Не съумееше ли да се измъкне от този капан в най-близко време, двамата с Дженсън щяха завинаги да останат вкопани в скалата.

Върховете на пръстите му докоснаха крайчеца на подметката на Дженсън. За жалост не можеше да я хване здраво.

— Отблъсни се назад — прошепна той в мрака. Това бе единственото, което можеше да стори, за да не се поддаде на паниката. — Послушай ме, Дженсън. Отблъсни се. Хайде.

Усети как кракът на Дженсън се намества в ръката му. Стисна я с все сила и без да губи нито миг, се оттласна назад. Напрегна цялото си същество, за да изтегли и сестра си след себе си. Тя или бе здравата заклещена, или се дърпаше напред.

— Отблъсни се — заповтаря отново. — Използвай ръцете си, Дженсън. Отблъсни се към мен. Хайде.

Тя скимтеше и хленчеше неразбираемо. Ричард напъна отново и дръпна с цялата останала му сила. Ръката му се разтрепери от усилието. Успя да я придърпа съвсем мъничко назад.

Отстъпи още малко и дръпна за пореден път. С отчаяно усилие на волята започна да я изтегля сантиметър по сантиметър от задънения улей, в който се бе озовала в паническия си порив към светлината.

Дори сега от време на време продължаваше да се дърпа напред. Но Ричард, притиснат в здравата хватка на скалата, не изпускаше обувката и и отчаяно я дърпаше към себе си, за да не и позволи да изгуби спечеленото с толкова мъка разстояние.

Не можеше да извърти главата си в правилната позиция. Така му беше по-трудно да се движи и да дърпа и двама им към по-широкото. Опрял буза в студената скала, протегна лявата си ръка и слепешката напипа подходяща хватка някъде отгоре. Стисна я и с нейна помощ се отблъсна още малко назад. Дясната му ръка стискаше Дженсън и я изтегляше сантиметър по сантиметър.

Докато се протягаше да напипа следваща удобна хватка, с периферното си зрение мярна нещо по-надолу по хълма, вляво, заклинено в тесния улей. Отначало го взе за камък. Докато се мъчеше да изтегли Дженсън, не откъсваше поглед от заклещения в скалата предмет. Протегна се и го докосна. Беше гладък и на пипане доста се различаваше от гранита.

Продължи да отстъпва заедно с Дженсън, като в същото време успя да хване здраво предмета. Издърпа го към себе си, без да спира.

Най-сетне с огромно облекчение установи, че се намира на изходна позиция и диша почти безпроблемно. Остана да лежи известно време, докато се поокопити. Желанието му да излезе от това място бе не по-малко силно от жаждата му за въздух.

Не спираше да говори на Дженсън, за да отклонява вниманието и, макар тя да се вслушваше в напътствията му само частично; все пак успя да я издърпа назад и да я насочи леко вдясно, където имаше повече място. Най-сетне успя да я придърпа до себе си и я прегърна през кръста. Притисна я към себе си и започна да я тегли обратно нагоре, където ставаше все по-тъмно, към стеснението, което бе единственият правилен път към изхода. Успокоена от присъствието му до себе си, тя като че откликваше на наставленията му по-адекватно. Ричард през цялото време продължаваше да я успокоява.

— Натам сме, Дженсън. Това е единственият изход. Няма да те изоставя. Ще те измъкна оттук. Движим се в правилната посока. Дръж се за мен и след броени минути ще сме навън.

Щом стигнаха до стеснението, тя започна да се дърпа както предния път и отново понечи да хукне към светлината, но Ричард не и позволи. Той не се отлепяше от нея и двамата лека-полека продължиха напред. Успокоителните му слова и здравата ръка около кръста и вдъхваха увереност и и даваха сили да продължи напред. Нямаше да я пусне и този път.

Щом усетиха, че таванът се е поиздигнал, Дженсън се разплака от радост. Чувството му бе познато. Установил, че тялото му се движи по-свободно, се втурна колкото му позволяваха силите, за да я изведе по-бързо на дневната светлина.

Другите ги чакаха на самия изход, готови да им помогнат и да ги изтеглят навън. Ричард стискаше предмета, който бе намерил, под лявата си ръка, докато с другата избута Дженсън нагоре. Тя се хвърли в обятията на Том, но само докато от дупката не изпълзя брат и. В следващия миг се разрида и потъна в прегръдката му, като го стискаше така, сякаш от това зависи животът му.

— Толкова съжалявам — успя да пророни, хлипайки. — Наистина съжалявам, Ричард, толкова ме беше страх.

— Знам — успокои я той и я притисна до себе си.

Беше му се случвало да е заклещен на място, от което бе помислил, че няма излизане, така че наистина я разбираше. При подобни екстремни обстоятелства, когато се страхуваш, че всеки миг може да се разделиш с живота си, е лесно да се поддадеш на слепия порив да побегнеш — да се вкопчиш в живота.

— Чувствам се толкова объркана.

— И аз не си падам по затворени пространства — пророни Ричард. — Разбирам те.

— Аз обаче не разбирам. Никога не съм се страхувала от такива места. Откакто се помня, все се крия из тесни и тъмни дупки. И винаги досега съм се чувствала сигурна, понеже на такова място никой не може да ме открие и залови. Когато цял живот си бягал и си се крил от човек като Мрачния Рал, започваш да оценяваш малките, скътани и мрачни ъгълчета.

Затова не мога да си обясня какво стана с мен сега. Беше направо невероятно. В главата ми просто започнаха да нахлуват мисли, мисли… Повярвах, че не мога да изляза, че не мога да дишам, че ще умра. Обзеха ме непознати за мен чувства. Стовариха ми се ей така, изневиделица. Никога преди не съм се държала по подобен начин.

— Още ли се чувстваш така особено?

— Да — проплака Дженсън. — Но нещата като че се поуталожват.

Другите се бяха отдръпнали по-встрани, за да и оставят възможност да се окопити и да дойде на себе си. Бяха приседнали на един дънер наблизо.

Ричард не се опитваше да я пришпорва. Просто я държеше в прегръдката си, за да се почувства тя в безопасност.

— Съжалявам, Ричард. Чувствам се като пълен идиот.

— Не е нужно. Всичко свърши.

— Ти удържа обещанието си — изхлипа през сълзи тя.

Той се усмихна, доволен, че наистина бе успял. Пребледнял от притеснение, Оуен явно не можеше да изтърпи повече да не зададе въпроса, който го гризеше.

— Дженсън? — попита той и пристъпи към нея. — Защо не използва магията, за да си помогнеш?

— Аз мога да използвам магия точно колкото и ти.

Той потърка длани в хълбоците си.

— Можеш, ако се отпуснеш. Ти си способна да докосваш магията.

— Възможно е някои хора да го правят. Не и аз. Аз съм лишена от такива способности.

— Онова, което според някои хора е магия, всъщност е нещо, което мами сетивата им и скрива от погледа им истинската магия. Нашите очи ни заслепяват, сетивата ни залъгват — знам го от опит. Само човек, който никога не е видял магията, който никога не е използвал или усещал магията, който няма никакъв усет и способности, за да се ползва от нея, може да я разбере, следователно само такъв човек може да ползва истинската магия. Магията е изцяло въпрос на вяра — ако търсим истинската магия. Повярваш ли, наистина ще видиш. Ти си човек, който наистина е способен да използва магията.

Ричард и Дженсън се бяха втренчили в него.

— Ричард! — прекъсна мислите му Калан, преди той да е успял да отвърне каквото и да било на Оуен. — Какво е това?

Той примигна насреща и.

— Кое?

— Ей, това, дето го стискаш под мишницата си — посочи тя.

— А, да, намерих го заклещено в скалата близо до Дженсън. В тъмното така и не успях да видя какво е, разбрах само, че не е част от скалата.

Той вдигна предмета. Беше статуя.

Статуя с неговите черти, облечена в униформата му на магьосник воин. Плащът му бе развян встрани, така че основата на фигурката изглеждаше по-широка от горната и част.

Статуята не беше изцяло кехлибарена като Калановата. Някъде от кръста нагоре, там, където се процеждаше пясъкът, прозрачният кехлибар бе започнал да потъмнява.

Най-отгоре, при главата и раменете, фигурката беше черна като нощен камък.

Нощният камък беше от отвъдния свят и Ричард прекрасно си спомняше как изглежда този злокобен предмет. Горната част на статуята сякаш бе направена от същия отвъден материал — идеално гладък и лъскав, и толкова черен, че сякаш поглъщаше цялата дневна светлина.

Сърцето на Ричард потъна в петите, щом се видя изобразен по такъв начин — като талисман, докоснат от смъртта.

— Тя го е направила — Оуен размаха заканително пръст към Дженсън, която все още не се отделяше от Ричард. — Направила го е с магия. Нали ви казах. Несъзнателно го е изтъкала от зловеща магия, докато беше в онази прокълната дупка. Магията я е победила и е излязла от тялото и, докато мисълта и не е била заета с внушенията, че не умее да борави с магия.

Оуен нямаше никаква представа за какво говори. Статуята не беше дело на Дженсън.

Това беше вторият предупредителен маяк, предназначен за онзи, който е способен да възстанови щита.

— Господарю Рал…

Ричард вдигна глава. Беше гласът на Кара.

Стоеше встрани от другите, гърбом, загледана в малък къс небе, проправил си път сред короните на дърветата. Дженсън се обърна, за да види каква е причината за особения тон на Кара. Без да пуска сестра си, Ричард пристъпи зад Морещицата и надзърна между дърветата, в посоката, в която гледаше тя.

Над върховете на боровете се провиждаше част от прохода, пресичащ планината. На фона на оловносивите облаци, които застилаха небето, изпъкваше нещо, направено от човешка ръка.

Приличаше на огромна статуя, кацнала над прохода.