Уязвимата империя

Двадесет и четвърта глава

РИЧАРД ОСТАНА С РЪКА ВЪРХУ РАМОТО НА ОУЕН и заговори съчувствено:

— Разкажи ми какво се случи, Оуен. Разкажи ми със свои думи.

След всичко изговорено Калан не можеше да повярва, че Оуен всъщност е един от прокудените. Забеляза, че и Дженсън ги гледа зяпнала. Кара повдигна вежда.

Калан не пропусна факта, че Оуен възприема ръката на Ричард, поставена на рамото му, като един вид емоционален отдушник. Нещастникът се изправи, преглъщайки сълзите си. Избърса носа си с ръкав.

— Да ви разкажа цялата история? — погледна той Ричард. — От начало до край?

— Да. Ще ми се да я чуя — от самото начало.

Калан остана изумена от приликата, която откри в този момент между Ричард и дядо му Зед — може би поради факта, че Зед също винаги държеше да чуе всичко от начало до край.

— И така, живях щастливо с моя народ, с всички около мен. Когато бях малък, те ме люлееха в скута си. Чувствах се защитен в топлата им прегръдка. Познавах деца, наказани за пакостливото си поведение, но аз самият никога не се държах непристойно. Посветиха ме в просветления живот. Известно време служех на народа си като Мъдрец.

По-късно народът ми бе очарован от моя живот на просветлен, от обичта ми към тях, така че ме въздигнаха в говорител на нашия град. Пътувах до съседни градове, за да разпространявам сред хората вярванията на своите съграждани. Поради същата причина обиколих и великите градове на моята родина. Но най-щастлив се чувствах, когато се завръщах у дома, при своите близки.

Влюбих се в една жена от моя град на име Мерилий.

Оуен потъна в спомените си. Ричард не прояви нетърпение — напротив, остави го да продължи със собствения си ритъм.

— Бе пролет — една пролет преди близо две години, когато попаднахме в сладостните обятия на любовта. Двамата с Мерилий прекарвахме времето си в разговори, хванати за ръце, но винаги когато имахме възможност, се събирахме с всички останали. Но колкото и хора да имаше около нас, аз имах очи единствено за любимата си. Тя също виждаше само и единствено мен. Бяхме сред хората, но все едно бяхме сами на света. Той сякаш принадлежеше само нам, сякаш само ние прозирахме в дълбините на скритите му красоти. Грешно бе да се чувстваме по този начин, да оставаме сами в сърцата си бе проява на егоизъм, да смятаме, че само нашите очи виждат ясно, бе греховна горделивост, ала нямаше какво да сторим. Дърветата цъфтяха само за нас. Водата в потоците бълбукаше и пееше само в нашите уши. Луната изгряваше само и единствено за нас. — Оуен бавно поклати глава. — Нямате представа какво изживявахме… как се чувствахме.

— Разбирам те прекрасно — увери го кротко Ричард.

Оуен го погледна; после очите му се плъзнаха към Калан. Тя кимна, за да му покаже, че също разбира. Той повдигна чело в недоумение. В следващия миг извърна глава — както се стори на Калан — виновно.

— И така — продължи разказа си Оуен, — както ви казах, бях говорител на своя град. Бях човекът, който обявява решенията, взети от всички в града. Понякога, помагах на други хора да вземат правилното решение според изискванията на висшата ни култура. — Оуен щракна с пръсти. — Както ви казах, някога бях служил на народа си като Мъдрец, така че хората ми имаха доверие.

Ричард само кимна, без да го прекъсва, макар Калан да беше сигурна, че не е схванал достатъчно добре всичко казано — както самата тя не бе много наясно. Същината на разказа му обаче разбираха прекрасно.

— Попитах Мерилий дали би станала моя жена, дали би се омъжила за мен и за никого другиго. Тя отвърна, че това е най-щастливият ден в живота и — денят, в който и правя предложение за женитба, понеже и казах, че желая нея и само нея. Беше най-щастливият ден и в моя живот, понеже тя отвърна, че ще стане моя съпруга. Всички се радваха. Всички ни обичаха и дълго време ни демонстрираха обичта и радостта си. В компанията на своите близки ние обсъждахме подробностите около венчавката, споделяхме колко се радваме, че двамата с Мерилий ще станем съпруг и съпруга и че ще дарим народа ни с още синове и дъщери.

Оуен се зарея в мислите си. В един миг сякаш бе забравил, че не се изразява на глас.

— Е, вдигнахте ли голяма сватба? — подкани го най-накрая Ричард.

Оуен продължаваше да мълчи.

— И тогава се появи Императорският орден. Тогава за пръв път осъзнахме, че преградата, предпазвала народа ни от незапомнени времена, се е сринала. Че вече няма граница, която да ни защитава.

Империята ни бе изложена на нашествията на диваците и варварите. Уязвима.

Калан знаеше, че тя е отговорна за падането на границата, в резултат на което тези хора се бяха оказали без защита. Беше наясно, че е нямала друг избор, но от това не и ставаше по-леко.

— Нахлуха в нашия град, на който аз бях говорител. Нашият град, както и останалите, е ограден със стена. Тези, които ни дадоха името — Бандакар, — постановиха, че градовете ни трябва да се строят така: защитени зад високи стени. Колко мъдро от тяхна страна. Стените ни защитават от горските зверове, вдъхват ни сигурност, без да се налага да нараняваме бедните твари.

Войниците на Ордена се разположиха извън градските стени. В града нямаше как да се поберат — не разполагаме с условия да приемем голям брой хора, понеже в града ни никога не идват толкова много външни посетители. Не само това — не се чувствах спокоен да приема под покрива ни толкова свирепи на вид хора. Грешно е да се изпитва такъв страх; това бе слабост от моя страна, но какво да се прави — беше ме страх.

Понеже бях говорител на своя град, се отправих към бивака им с храна и дарове. Изпълваше ме греховното чувство на страх от тях. Бяха едри мъжаги, повечето с дълги, тъмни, мазни, рошави коси, някои с бръснати глави, с мръсни четинести бради — никой не бе със светла, слънчево руса коса като нашия народ. За мен бе истински шок да ги видя облечени с животински кожи, кожени нагръдници, омотани във вериги и метал, с ремъци с шипове. На коланите си бяха увесили зловещи атрибути, каквито никога не бях предполагал, че съществуват. Както по-късно разбрах, това били оръжията им.

Казах на тези тъй странни на вид хора, че са добре дошли да споделят трапезата ни, че за нас ще бъде чест да ги посрещнем. Поканих ги да седнат с нас, за да споделят словата си с народа ни.

Всички застинаха в очакване, докато по лицето на Оуен се стичаха сълзи, които покапаха по брадичката му.

— Войниците на Ордена не седнаха с нас. Не споделиха словата си с народа ни. Макар да разговарях с тях, те се държаха с мен така, сякаш не бях достоен за вниманието им, вместо да ме приемат с широки усмивки и открити сърца. Постарах се да успокоя страховете им, понеже знам, че враждебността е причинена от страх от другия. Уверих ги, че сме миролюбиви и нямаме намерение да им причиним нищо лошо. Казах им, че ще направим всичко възможно, за да се чувстват добре сред нас. Тогава към мен се обърна техният говорител, когото наричаха командир. Представи се като Лучан. В раменете бе два пъти по-широк от мен, макар на ръст да не ме надвишаваше. Та този човек, Лучан, каза, че не ми вярва. Думите му ме ужасиха. Според него моят народ бил враждебно настроен към неговия. Искали сме да ги убием. Бях потресен, че си е помислил такова нещо за нас, особено след като го бях уверил в откритите си и топли намерения спрямо тях. Бях потресен да разбера, че съм сторил нещо, с което да го накарам да почувства, че сме заплаха за него и хората му. Уверих го в нашата добронамереност към хората му. Тогава Лучан се усмихна насреща ми — но усмивката му не изразяваше щастие, бе усмивка, каквато никога преди не бях виждал. Каза, че възнамерявали да опожарят града ни и да избият всички до крак, за да не ги нападнем, докато спят. Умолявах го да повярва в мирните ни намерения, да седнем един до друг и той да сподели тревогите си, за да можем да сторим нужното, за да разсеем съмненията и страховете му, да му демонстрираме любовта си и радостта от срещата с него и хората му. Тогава Лучан каза, че няма да опожари града и да избие населението му при едно условие, както го нарече. Предложи да му дам съпругата си като знак на искреността и добрите си намерения — тогава щял да повярва в това, което му казвам. Ако обаче откажа да му я изпратя, съм щял да нося цялата отговорност за онова, което ще сполети града — защото щяло да излезе, че не се отнасям към тях искрено и добронамерено.

Върнах се, за да изслушам мнението на съгражданите си. Всички бяха единодушни, че трябва да го направя — че трябва да изпратя Мерилий в Ордена, за да не опожарят града и да не избият всички ни до крак. Помолих ги да не прибързват с решението си, предложих да затворим градските порти, за да не позволим на новодошлите да ни нападнат и да ни причинят зло. Хората ми обаче казаха, че войници като онези биха намерили начин да проникнат отвъд стената, след което биха избили всичко живо, задето сме им затворили портата и сме ги унижили с тесногръдието си. Всички бяха на мнение, че съм длъжен да демонстрирам добрата си воля и мирни намерения пред Лучан и да разсея страховете му от нас.

Никога не се бях чувствал толкова самотен сред близките си. Нямаше как да се опълча на общото мнение, понеже са ни учили, че само обединеният единен глас на всички е достатъчно мъдър, за да познае правилния път. Ако си сам, няма как да знаеш кое е право и кое криво. Единственият път към истината е консенсусът.

Изправих се пред Мерилий с разтреперани колене. Чух се да я питам дали би желала да постъпя според волята на народа ни. Казах и, че съм готов да избягам с нея, стига тя да го пожелае. Тя се разрида и каза, че не иска да слуша такива скверни слова, понеже те водят до смъртта на всички в нашия град.

Обяви, че е готова да отиде при мъжете от Ордена, за да укроти нещата, защото в противен случай те ще дойдат с насилие. Каза ми, че ще им разкаже колко сме миролюбиви и така ще се опита да ги настрои положително спрямо нас.

Гордеех се с Мерилий, задето се уповаваше на най-висшите ценности на народа ни. Щеше ми се да умра, задето се гордея с нещо, което щеше да ми я отнеме.

Целунах я за последен път, но не можах да скрия сълзите си. Взех я в обятията си и заридахме заедно.

След това я заведох при техния командир — Лучан. Той имаше гъста черна брада, бръсната глава и халка на носа и ноздрата. Каза, че съм направил правилния избор. Загорелите му ръчища бяха дебели едва ли не колкото кръстчето на Мерилий. Той я сграбчи с огромната си мръсна ръка и я отведе, а на мен ми каза да се върна при хората си в града. Войниците избухнаха в смях, докато гледаха как се отдалечавам по пътя.

Орденът остави на мира нашия град. Бях откупил свободата и живота ни с Мерилий.

За сърцето ми обаче нямаше покой.

Известно време мъжете от Ордена изчезнаха от погледа ни. Един следобед обаче се върнаха и ме повикаха. Попитах Лучан за Мерилий — дали е добре, дали е щастлива. Той извърна глава и се изплю, после отвърна, че няма представа, че никога не я е питал. Разтревожих се и го попитах дали тя им е разказвала за нашите идеи за мирен живот, дали го е уверявала, че се отнасяме добронамерено към тях. Той ми отговори, че когато е с жена, не му е много до приказки и не разговорите го привличат в жените.

Смигна ми. Макар никога по-рано да не бях виждал подобно намигване, разбрах смисъла му.

Уплаших се за Мерилий, но си казах, че нищо на света не е истинско и че не мога да съдя за нещата по чутото. Това, което чувах, беше версията на този човек за нещата, неговата гледна точка, следователно знаех, че по този начин ми се разкрива само един аспект на света. Не може да се опознае действителността през един чифт очи и уши.

Тогава Лучан каза, че ако не искаме да си помислят, че имаме враждебни намерения към тях, трябва да отворим градските порти. Не го ли направим, щял да изсипе отгоре ни вълна от насилие.

Върнах се и предадох думите му на хората, които се бяха събрали около мен. Всички те издигнаха един общ глас и казаха, че трябва да отворим портите и да ги поканим в града, за да им докажем, че не сме враждебни или предубедени спрямо тях.

Мъжете от Ордена нахлуха през широко отворените порти и се нахвърлиха върху жените ни — отвлякоха всички, от дъщерите до майките ни. Аз и другите мъже ги умолявахме да оставят жените ни на мира, да оставят града ни на мира. Напомних им, че сме изпълнили желанията им, за да им докажем, че не храним лоши чувства към тях, но напразно. Не искаха и да чуят.

Тогава казах на Лучан, че съм изпратил Мерилий като залог за мир. Споменах, че е въпрос на чест да спазват споразумението ни. Той и хората му само се изсмяха.

Не мога да кажа дали онова, което видях, бе истина. Действителността е в сферата на съдбата, а ние, живеейки в своето пространство, което смятаме за свой свят, не знаем дали можем да я опознаем. Онзи ден съдбата се стовари върху хората ми; ние нямахме право на глас. Знаем, че срещу съдбата не можеш да се бориш, понеже всичко е предопределено от истинската реалност, която е невидима за нашите очи.

Гледах как похитяват жените ни. Гледах и не можех да сторя нищо, докато те крещяха имената ни, докато протягаха ръце към нас, а в същото време безмилостните едри ръчища на онези мъже ги откъсваха от нас. Никога не бях чувал такива крясъци, каквито чух онзи ден.

Облаците бяха толкова ниско, че сякаш всеки миг щяха да обършат короните на дърветата. В надвисналата тишина Калан чу да пее птичка. Оуен бе сам, потънал в самотния си свят от тягостни спомени. Ричард се изправи със скръстени ръце, гледаше втренчено Оуен, но не каза нищо.

— Посетих няколко града — продължи най-накрая Оуен, — където бе минал Орденът. Там онези зверове бяха сторили същото, както при нас; бяха похитили жените. Имаше места, където бяха изнасилвани дори мъже.

После отидох в градове, където Орденът все още не бе нахлул. Като говорител на своя град им разказах за случилото се и ги подканих да сторят нещо. Те се разгневиха и казаха, че е грешно да се опълчваш, че да се опълчваш означава да се поддадеш на насилието, да се превърнеш в дивак като тях. Поискаха от мен да се отрека от казаното и да се вслушам в мъдростта на общия глас на народа ни, донесъл ни просветлението и хиляди години мир. Обвиниха ме, че гледам на събитията през егоистичния поглед на един тесногръд човек, а не се вслушвам в разумния глас на общността.

Така се озовах в един от главните ни градове и отново им казах, че преградата на прохода е паднала, че Императорският орден нахлува в земите ни и нещо трябва да се направи. Подканях ги да се вслушат в моя глас и да размислят какво може да се направи за спасението на народа ни.

Заради необузданата ми настоятелност те решиха да ме изправят пред Мъдреца на града, който да ме посъветва как да постъпя. Голяма чест е Мъдрецът да те удостои със словата си. Той ми каза, че трябва да простя на войниците от Ордена за стореното, защото това е единственият начин да прекратим насилието.

Мъдрецът каза, че гневът и враждебността, демонстрирани от войниците от Ордена, са белези за вътрешната болка, която изпитват, вик за помощ, следователно трябва да им се отвърне със съчувствие и разбиране. Би следвало да изпитам смирение след подобен израз на неподправена мъдрост, на каквато е способен само един Мъдрец, вместо това изразих желанието си Мерилий и всички като нея да бъдат върнати сред нас, за което поисках помощта на говорителите.

Мъдрецът отвърна, че Мерилий ще намери своето щастие и без мен и ме обвини в егоизъм, задето съм се опитвал да я задържа за себе си. Каза още, че съдбата е сполетяла хората и не съм аз този, който ще определя хода на съдбата.

Изтъкнах пред говорителите и Мъдреца, че мъжете от Ордена не спазиха споразумението, което сключих с Лучан за Мерилий. Мъдрецът отвърна, че Мерилий е сторила добре, като е отишла с мир в Императорския орден, като по този начин е направила нужното, за да бъде спряна вълната от насилие. Било егоистично и греховно от моя страна да издигам желанията си над мира, за който тя се бори тъй всеотдайно, а вероятната причина за отключването на техния гняв било именно отношението ми към тях.

Попитах го как според него би трябвало да постъпя, при положение, че съм бил честен с тях, а те с мен — не. Мъдрецът отвърна, че е грехота да съдя хора, които не познавам, хора, които не съм опростил най-напред, към които не съм протегнал отворени обятия или най-малкото, не съм се опитал да разбера. Продължи, че съм длъжен да ги насърчавам да поемат по пътя на мира, като се хвърля в краката им и ги умолявам да ми простят, задето с поведението си съм спомогнал за изостряне на вътрешната им болка, понеже съм им бил напомнил за предишни грехове, извършени спрямо тях.

Накрая се изправих пред събралите се говорители и обявих, че нямам намерение да прощавам на онези мъже, нито да ги посрещам с отворени обятия, че единственото, което искам, е да ги изхвърля от живота ни.

След това бях осъден.

Ричард мълчаливо му подаде чаша вода. Оуен я вдигна, очевидно без да осъзнава какво прави, и отпи глътка.

— Събранието ми нареди да се върна в родния си град и да потърся съвета на съгражданите си, да ги помоля да ми помогнат да намеря правилното решение според нашите вековни традиции. Върнах се с намерението да си възвърна честта, но установих, че положението се е влошило още повече.

Орденът се бе върнал и бе опустошил града, плячкосвайки наред — храни, стоки, всичко. Ако ни бяха помолили, щяхме да им дадем, каквото пожелаят, но те не го сториха — направо грабеха. Бяха поробили още хора — най-вече момчета и силни и здрави младежи. Мнозина, позволили си да се опълчат на желанията на Ордена, бяха избити.

Хора, които познавам от години, стояха и гледаха с празен поглед локвите кръв, свидетелстващи за смъртта на наши близки и приятели. На други такива места бе решено да се издигнат мемориали в памет на загиналите. Хората коленичеха и се молеха в тези свети храмове. Децата ридаеха неутешимо. Нямаше към кого да се обърна за съвет.

Съгражданите ми трепереха от страх зад затворените градски порти, ала почукаха ли войниците от Ордена, свеждаха глави и отваряха, за да не обидят гостите си.

За мен вече нямаше място в родния ми град. Избягах, макар да изпитвах нечовешки страх от самотата. Сред околните хълмове открих и други егоисти като мен, които се криеха от страх за живота си. Заедно решихме да сторим нещо, да сложим край на този ужас. Решихме да възстановим мира.

Първо изпратихме наши представители, които да говорят с Ордена, да им обяснят, че не искаме да им сторим нищо лошо, че желанието ни е да живеем в мир с тях; поинтересувахме се с какво можем да им бъдем полезни. Мъжете от Ордена увесиха нашите представители за глезените и ги одраха живи.

Познавах тези хора от години, те бяха мои съветници и ментори, те бяха отворили обятията си да ме прегърнат и да споделят радостта ми, когато реших да се оженя за Мерилий. Мъжете от Ордена ги увесиха с главата надолу от високи колове и ги оставиха да крещят в жегата под палещите лъчи на слънцето, за да се превърнат в идеалната плячка за черноперите соколи.

Колко пъти си казвах, че видяното в онзи ден не е истина, че не бива да вярвам на очите си, че това е зрителна измама, чрез която съм наказан за греховните си мисли, че съзнанието ми няма представа кое е истина и кое илюзия.

Не всички, отишли да говорят с мъжете от Ордена, бяха избити. Неколцина бяха изпратени обратно като вестоносци. Предадоха ни, че ако не слезем от планината и не се върнем в града под управлението на Ордена, като по този начин им демонстрираме мирните си намерения, ще започнат да дерат живи по дванайсет души всеки ден и ще ги увесват на колове като храна за черноперите соколи; това щяло да продължи, докато не се предадем или докато не бъде одран и последният жител на града.

Мнозина от събратята ми заридаха, съкрушени от мисълта, че са се превърнали в причина за отприщването на вълна от насилие, така че се върнаха в града, за да покажат на Ордена, че не искат да им сторят нищо лошо.

Някои обаче останахме. Не напуснахме планините. Мъжете от Ордена не ни бяха преброили и помислиха, че всички са се върнали в града и са преминали под тяхно командване.

Шепата хора, които останахме в планините, бяхме принудени да се крием, хранехме се с ядки и горски плодове, от време на време успявахме да откраднем по нещичко за ядене от града. Постепенно успяхме да си набавим най-необходимото за оцеляването ни. Казах на другарите си, че трябва да разберем какво прави Орденът с пленниците си. Понеже мъжете от Ордена не знаеха за нашето съществуване, имахме възможност да се смесваме с хората, работещи на полето, или с пастирите и така се промъквахме в града незабелязано — без окупаторите да разберат, че живеем в планините. В продължение на няколко месеца следяхме и наблюдавахме живота на Ордена.

Пленените деца бяха върнати, но всички жени бяха затворени на едно място — наричаха го лагер, — специално укрепено срещу нападения.

Оуен зарови лицето си в шепи и продължи разказа си плачешком.

— Използваха жените ни като животни за разплод. Заплождаха ги, за да ги принуждават да им родят деца — децата на войниците от Ордена. Някои вече бяха забременели. Други забременяха впоследствие. През следващата година и половина се родиха доста деца. След като прекарваха известно време при майките си, пеленачетата биваха откарвани на друго място, а жените забременяваха отново.

Нямам представа къде ги отвеждаха — някъде извън пределите на империята ни. Пленените мъже също биваха отвеждани надалеч.

Войниците от Ордена не се грижеха добре за пленниците си и понеже нашите сънародници презираха насилието, мнозина от тях избягаха в планините, където попаднаха на нас. Те ни разказаха, че са били пленени, за да се грижат за жените ни и че ако не изпълнявали всичко, което им се каже, сънародничките ни били избивани пред очите им — били одирани живи. Избягалите наши сънародници не знаеха къде е трябвало да бъдат отведени и какво са щели да правят, но бяха разбрали, че ако не изпълняват всички заповеди на мъжете от Ордена, са щели да се превърнат в причина върху жените ни да бъде упражнявано насилие.

За година и половина, докато се криехме в планините, научихме, че Орденът е завладял и други градове. Мъдрецът и говорителите се били изпокрили. Установихме, че в някои градове било решено мъжете от Ордена да бъдат поканени да живеят наравно с местните, за да се почувстват уважавани и да не причиняват неприятности.

Но колкото и да се стараели нашите сънародници, жестовете им все не успявали да уталожат войнствеността на мъжете от Ордена. Не успяхме да разберем защо се получава така.

В някои от най-големите ни градове обаче се получи друго. Населението се вслуша в думите на говорителите на Ордена и започна да вярва, че каузата на Императорския орден е същата като нашата — да се сложи край на злото и несправедливостите. Орденът бе успял да убеди тези хора в ненавистта си към насилието, нашите сънародници повярвали, че и мъжете от Ордена са просветлени, но са били принудени да се обърнат към насилието, за да смажат онези, които искат да поробят всички ни. Твърдели, че са защитници на каузата на нашия народ и на неговите традиции. Нашите сънародници се радвали, че най-сетне са в ръцете на своите спасители, които ще разпространят просветленото ни слово сред диваците, които не познават мира.

Олицетворение на надвиснала буря, Ричард не можа да се сдържи.

— Значи след всичките зверства твоите сънародници все пак са повярвали на казаното от Императорския орден?

Оуен разпери ръце.

— Сънародниците ми из тези места са били запленени от думите на Ордена — че се борят за същите идеали, според които ние сме навикнали да живеем. Уверявали жителите на онези градове, че са били принудени да действат така, защото моят и още няколко града се били съюзили с диваците от севера — с Д’Харанската империя.

Това име го бях чувал — Д’Харанска империя. През тази година и половина, която прекарах с другарите си в планините, се случваше да изляза извън пределите на страната ни, за да видя дали няма да намеря нещо, което би ни помогнало да изгоним Императорския орден от Бандакар. Докато бях извън родината, посетих няколко града в Стария свят — научих, че му казват така. В един град — Алтур’Ранг — чух слухове за един велик мъж от севера, от Д’Харанската империя, който им бил донесъл свободата.

Някои от сънародниците ми също бяха посетили близки градове. При завръщането си всеки от нас разказваше на своите другари какво е видял и чул. Всички разказваха едно и също — че са чули за човек, на име Господаря Рал, и за съпругата му — Майката Изповедник, които се опълчили на Императорския орден.

Впоследствие научихме къде се укрива Мъдрецът с повечето от най-изтъкнатите ни говорители. Беше отишъл в столицата ни, където Орденът още не бе нахлул. Войниците имаха достатъчно градове за плячкосване, така че не бързаха. Нашите сънародници нямаше да им избягат — нямаше къде да отидат.

Хората, с които живеех в планината, ме издигнаха за свой говорител и решиха да се срещна с другите говорители, за да ги убедя, че трябва да сторим нещо, за да спрем Императорския орден и да го прогоним от Бандакар.

Отведох в столицата, където не бях ходил дотогава, и останах очарован да видя толкова величествено място, рожба на високоразвитата ни култура. Култура, която щеше да бъде разрушена, ако не успеех да убедя говорителите и Мъдреца да направим нещо, за да спрем Ордена.

Говорих пред тях пламенно. Разказах им за всички злини, сторени от Императорския орден. Разкрих пред тях, че в планините живеят хора, готови да се отзоват на всяка тяхна дума — хора, готови да действат.

Говорителите отвърнаха, че не е възможно да съм опознал същността на Императорския орден посредством видяното. Императорският орден била огромна нация, а ние сме се били сблъскали с шепа хора от техния народ. Според тях не било възможно тези хора да са извършили жестокостите, в които ги обвинявах, понеже щели да отскочат в ужас още преди да са привършили. Като доказателство ми предложиха да одера жив един от тях. Признах, че не бих могъл, но ги уверих, че съм виждал мъже от Императорския орден, които го правят, без да се замислят.

Говорителите се ядосаха на моята настоятелност. Напомниха ми да не забравям, че не ни е дадено да познаваме действителността. Увериха ме, че мъжете от Императорския орден вероятно са били уплашени, че може да се окажем враждебен и жесток народ, и просто са поискали да изпробват устойчивостта ни, като са ни накарали да повярваме, че описаните от мен неща са се случили в действителност, по този начин са искали да наблюдават реакцията ни — да разберат дали наистина вярваме в мира, или възнамеряваме да ги нападнем.

Говорителите допълниха, че не бих могъл да съм сигурен, че наистина съм видял онези ужасии и че дори да е така, не бих могъл да преценя дали наистина са били за добро или за лошо — че не съм аз човекът, който ще съди действията на хора, които не познавам; че това би означавало, че се поставям над тях, което само по себе си е акт на преднамерена враждебност.

Аз не можех да се отърся от спомена за видяното, в главата ми звучаха гласовете на хората, с които живеех и които бяха единодушни, че трябва да убедим Говорителите да предприемат действия за спасяването на родината ни от Императорския орден. Виждах пред себе си лицето на Лучан. После си представях Мерилий в лапите му. Сещах се за нейната жертва, за това, че животът и бе пожертван напразно.

Изправих се пред говорителите и ги нарекох зли и безчовечни.

Кара се изсмя на висок глас.

— Май като се замислиш, успяваш да различиш кое е истина и кое не.

Ричард я накара да млъкне с гневен поглед.

Оуен вдигна глава и примигна. Докато разказваше историята си, дотолкова се бе вглъбил, че думите на Морещицата изобщо не бяха стигнали до него. Погледна Ричард.

— И тогава ме прокудиха — рече.

— Но нали бариерата, която прегражда прохода, вече я няма? — възкликна Ричард. — Ти лично си минавал оттам неведнъж. При това положение как биха могли да те принудят да напуснеш родината си?

Оуен махна с ръка.

— На тях не им е нужна стената на смъртта. Само по себе си прогонването е равносилно на смъртна присъда — смъртта на даден човек като поданик на Бандакар. Името ми ще бъде разпространено из цялата империя — доколкото изобщо е останало нещо от нея — и всички ще странят от мен. Никоя врата не ще се отвори да ме посрещне. Та аз съм прокуден. Никой не би искал да контактува с човек като мене. Аз съм извън закона. Все едно дали има бариера; важното е, че ме откъсват от хората. И това е по-ужасно.

Върнах се при другарите си в планините, за да си събера нещата и да им призная, че съм бил прокуден. Налагаше се да напусна родината ни, понеже такава бе волята на сънародниците ми, изразена чрез думите на нашите говорители.

Но другарите ми в планините не искаха да ме пуснат. Казаха, че прокуждането ми било неправилно. Те бяха видели с очите си онова, на което бях станал свидетел и аз. Техните жени, майки, дъщери или сестри бяха пленени от Императорския орден. Бяха видели как избиват приятелите им, как техни близки биват одирани живи и оставени да се мъчат в неописуема агония, бяха видели как соколите кръжат над окървавените колове. Казаха, че след като всички сме видели с очите си тези неща, значи трябва да са истина — значи са се случили в действителност.

Всички бяха единодушни, че сме излезли да живеем в планините, водени от любов към народа си и от желанието да възстановим изгубения мир. Обвиниха говорителите, че техните очи не са способни да гледат и че обричат народа ни на смърт в ръцете на диваците от Стария свят или на нечовешки живот под управлението на Императорския орден, които ни използват за разплодни животни или роби.

Бях изумен, че тези хора не ме отблъснаха като прокуден — напротив, пожелаха да остана с тях.

Именно тогава решихме, че ние ще сме хората, които ще предприемат нещо, че ще разработим план за действие, какъвто очаквахме да изготвят говорителите ни. Когато ги попитах какъв ще бъде нашият план, отговорът бе единодушен.

Всички бяха на мнение, че трябва да убедим Господаря Рал да дойде и да ни освободи.

И така, всичко бе решено. Някои бяха на мнение, че човек като Господаря Рал веднага ще се съгласи да дойде и да ни освободи от игото на Императорския орден. Според други можело и да откажете, понеже не сте просветлен и не познавате нашите традиции, не сте един от нас. След като обсъдихме и тази възможност, решихме, че трябва да намерим начин да гарантираме идването ви, в случай че откажете.

И понеже аз така или иначе бях прокуден, предложих да изпълня мисията. Докато не прогоним Императорския орден от земите си и не възстановим вековните си традиции, за мен и бездруго нямаше живот в родината — приемаха ме единствено другарите ми в планините. Казах им, че нямам представа къде бих могъл да открия Господаря Рал, но че няма да се откажа, докато не го сторя.

Един от по-възрастните ни събратя, добре запознат с билките и лековете, забърка отровата, която сипах в меха ви. Той направи и противоотровата. Каза ми как действа отровата и как може да и се противодейства, понеже никой от нас не искаше и да си помисли, че може да причиним нечия смърт, пък била тя и на непросветлен.

Ричард хвърли на Калан кос поглед и тя мигновено разбра, че не бива да се обажда въпреки напиращото желание. Успя да се въздържи.

— Притеснявах се дали ще ви открия — продължи Оуен, — но знаех, че трябва да го направя на всяка цена. Преди да поема на път, трябваше да скрия останалото количество от противоотровата — такъв бе планът.

По време на престоя си в един град, където Орденът бе спечелил хората на своя страна, докато обикалях пазара, чух да се говори, че било голяма чест, дето градът им бил посетен от най-знатния и високопоставен мъж сред войниците на Ордена, изпратени в Бандакар. Хрумна ми, че той вероятно има информация за най-големия си враг — Господаря Рал.

Останах в града няколко дни, за да наблюдавам мястото, където се говореше, че е отседнал въпросният човек.

Следях излизащите и влизащите войници. Понякога с тях влизаха външни хора, които по-късно се връщаха сами.

Един ден от вътре излезе група хора, които не изглеждаха наранени по какъвто и да е начин, така че се приближих до тях, за да чуя какво си говорят. Споделяха, че видели великия сановник с очите си. Не разбрах подробности около посещението им при него, ала не личеше някой да ги е малтретиран.

Малко по-късно се появиха и войниците и предположих, че са тръгнали да водят още хора при своя господар, така че избързах пред тях към централния градски площад. Зачаках край празните пътеки между обществените пейки. Войниците нахлуха на площада и повлякоха със себе си група хора, в която се озовах и аз.

Бях ужасен от онова, което би могло да ми се случи, но знаех, че това може да се окаже единственият ми шанс да вляза при високопоставената особа — единственият ми шанс да го видя с очите си, да разбера къде се е разположил и как живее, та да мога, когато ми се удаде възможност, да се промъкна в покоите му и, скрит в никой ъгъл, да чуя за какво и с кого разговаря — а благодарение на живота в планините, бях станал добър в тези неща. Бях решен да го сторя, за да се добера до някаква информация за Господаря Рал. Въпреки решимостта си, когато ни вкараха в сградата и ни поведоха по коридорите и стълбите към най-горния етаж, треперех от страх.

Чувствах се така, все едно се приближавах към собствената си екзекуция, едва се сдържах да не побягна, но си повтарях, че животът на хората ми в планините зависи от това дали ще намеря Господаря Рал и дали ще го убедя да дойде в Бандакар да ни освободи.

Минахме през огромна порта и попаднахме в мрачна стая, от която тръпки ме побиха, понеже бе просмукана с миризма на кръв. Прозорците на двете стени в голата стая бяха затъмнени с кепенци. В далечния ъгъл на помещението имаше маса с огромна купа отгоре, а до тях сноп дебели, наострени дървени колци, високи колкото една трета човешки бой. Бяха потъмнели от кръв и съсиреци.

Две жени и един мъж от групата ни припаднаха. Разгневени, войниците ги сритаха в главата. Когато онези не се свестиха, ги сграбчиха за ръцете и ги повлякоха навън. Зад тях останаха кървави дири. Нямах намерение главата ми да бъде разбита от ботуша на тези грубияни, така че реших да не припадам.

В стаята внезапно като леден вятър влетя непознат мъж. Никога в живота си не бях изпитвал страх от човек — дори от Лучан. Никога — до този миг. Дрехите му представляваха пластове нарязан на ивици плат, които се ветрееха зад гърба му. Абаносово черната му коса бе пригладена назад и блестеше, намазана с масла. Черните му очички бяха опасани с червено. Щом се спряха върху мен, трябваше да си напомня, че съм се зарекъл да не припадам.

Закрачи бавно пред нас, като се вглеждаше във всеки един поотделно, сякаш си избираше ряпа за вечеря. Възлестите му пръсти се плъзнаха изпод странната му дреха и с вълнисто движение посочиха първо един, после друг от групата ни, общо пет човека — именно тогава забелязах, че ноктите му са боядисани в черно — като косата му.

Махна с ръка и освободи останалите. Войниците сновяха между петимата посочени и нас. Започнаха да ни тикат към вратата, но миг преди да излезем от стаята, се появи един командир с нос, сплескан на една страна, сякаш многократно е бил чупен, и обяви, че вестителят е пристигнал. Чернокосият прокара пръстите си с черни маникюри през черните си коси и каза на командира да предаде на вестоносеца да изчака — до сутринта щял да разполага с най-горещите новини.

После аз и останалите от групата ни бяхме изведени и заслизахме надолу по стълбите. Стигнахме до изхода и ни казаха, че сме свободни и повече не се нуждаят от услугите ни. Казвайки това, войниците избухнаха в смях. Тръгнах си заедно с останалите, опасявайки се да не ядосам с нещо войниците. Всички зашушукаха, че са видели с очите си високопоставената особа. Аз обаче мислех за какви ли горещи новини ставаше въпрос.

По-късно, щом падна мрак, се промъкнах обратно и в задната част на сградата открих, зад една порта в дървената ограда, тясна уличка. Тръгнах по нея и се спотаих в един от задните коридори на сградата. Пред мен се откри лабиринт от коридори, един от които ми се стори познат.

Беше късно и не се виждаха никакви хора. Влязох във вътрешността на сградата. Коридорите бяха осеяни с врати и ниши, но поради късния час не се виждаха хора. Заизкачвах се по стълбите и се промъкнах до тежката врата, през която ни бяха вкарали в голото помещение.

Именно там, в мрачния коридор пред огромната врата, чух най-ужасяващите крясъци, които някога бяха стигали до ушите ми. Хората сърцераздирателно молеха за пощада, плачеха за милост. Женски глас стенеше и повтаряше непрестанно да я убият, за да сложат край на мъките и.

Помислих, че ще повърна или ще припадна, ала една мисъл ме крепеше да не хукна с всички сили обратно към изхода. Мисълта, че ако не доведа Господаря Рал в родината, тази съдба ще сполети и моя народ.

Прекарах цялата нощ, скрит в една ниша срещу тежката врата, заслушан в крясъците на хората, подложени на нечовешки изтезания. Нямам представа какво им е правил онзи човек, но си помислих, че ще умра от мъка, съкрушен от бавната им агония. Жаловитите стенания не престанаха цяла нощ.

Разтреперан в скривалището си, ридаещ, си повтарях, че това не е истина, че не бива да се страхувам от нещо, което не е истина. Представих си болката, която изпитваха тези хора, но си казах, че поставям въображението си над сетивата — че правя нещо, което цял живот са ме учили, че е погрешно да се прави. Насочих мислите си към Мерилий, спомних си миговете, прекарани заедно, и оставих звуците, които не би трябвало да съществуват, на заден план. Не знаех дали това се случва наистина, дали звуците, които чувам, наистина съществуват.

Рано сутринта командирът, който бях видял предния ден, се върна. Надзърнах внимателно от тъмното си скривалище. На вратата се появи чернокосият. Познах го, защото когато ръката му се подаде от стаята, за да подаде свитък хартия, мярнах черните му нокти.

Чернокосият съобщи на командира със сплескания нос, когото нарече „Наджари“, че ги е открил. Така каза. После додаде: „Стигнали са до източната граница на пустошта и вървят на север.“ Каза на командира веднага да даде разпореждания на вестоносеца. Наджари отвърна: „Съвсем скоро, Николас, ще ги пипнеш и тогава ще имаме властта да си кажем цената.“