Уязвимата империя

Пета глава

ВЪПРЕКИ ЧЕ БЕ СМЪРТНО УМОРЕНА, се почувства прекрасно да бъде близо до Ричард, да се отпусне, да забрави за малко всички грижи и притеснения и да премине с лекота в света на сънищата.

Стори и се, че едва беше заспала, когато Кара я разтърси за рамото.

Калан примигна срещу познатия силует на Морещицата, надвесен над нея. Толкова и се искаше да поспи още малко, да бъде оставена на спокойствие в сладостния си сън.

— Мой ред ли е? — попита.

Кара кимна.

— Ако искаш, ще те сменя.

Докато се изправяше, Калан хвърли поглед през рамо и установи, че Ричард продължава да спи дълбоко.

— Не — прошепна. — Поспи малко. Ти също имаш нужда от почивка.

Калан се прозя и разкърши снага. Подхвана Кара за лакътя и я отведе встрани, за да не ги чуе някой.

— Права си. Имаме достатъчно хора, за да се редуваме на пост и всеки да си отпочине достатъчно. Да оставим Ричард да спи до сутринта.

Кара кимна с усмивка и се отправи към постелката си. Морещицата приемаше с готовност да участва във всеки заговор, имащ за цел удобството и безопасността на Господаря Рал.

Калан пак се прозя и се протегна, като в същото време си наложи да прогони съня от главата си, да се разбуди напълно. Махна кичур коса от лицето си и го отметна зад раменете, после огледа пустошта наоколо в търсене на каквато и да е нередност. Всичко извън бивака им бе тихо и неподвижно като смъртта. Назъбеният силует на далечните планини разсичаше хоризонта околовръст и закриваше отсек от трептящите звезди.

Калан внимателно огледа всички, за да е сигурна, че са тук и са добре. Кара бе заспала мигновено. Том лежеше от едната страна на конете, Фридрих — от другата. Дженсън се бе свила до Бети, но по неспокойните и движения и непрекъснатото въртене личеше, че не спи. Малките се бяха преместили и сега лежаха, забили главици в корема на майка си.

При поемането на всяка смяна Калан проявяваше особена бдителност. Това беше най-удобният момент за нападение; знаеше го от опит — бе организирала не една атака именно при смяна на часовите. Отстъпващите обикновено бяха уморени и вече си мислеха за други неща, включително как ще предадат поста на следващите. Те пък от своя страна още не се бяха събудили напълно и не бяха готови за внезапно нападение. Хората често се самозалъгваха с надеждата, че врагът няма да ги нападне, докато не са достатъчно добре подготвени, за да го посрещнат. Тези, които съумееха да се стегнат, ги чакаше победа. Невнимателните и разсеяните щеше да ги сполети загуба.

Калан се отправи към камара камъни недалече от Ричард. Качи се най-отгоре, за да има по-добра видимост към мъртвилото наоколо. Дори посред нощ грубият камък излъчваше тягостната жега от изминалия ден. Калан отметна назад запотен кичур коса и се размечта за лек полъх вятър. Беше се случвало зиме да измръзне до мозъка на костите си. Явно бе забравила какво е да изпитваш болезнен студ.

Малко след като Калан се настани, Дженсън стана от мястото си и тръгна към нея, като внимаваше да не събуди останалите.

— Имаш ли нещо против да постоя при теб? — попита тя, щом приближи.

— Разбира се, че не.

Дженсън се настани върху камъка до Калан, вдигна колене към тялото си и ги обви с ръце. Известно време остана безмълвна, вгледана в нощта.

— Съжалявам за преди малко, Калан. — Въпреки тъмнината Калан бе почти сигурна, че вижда нещастието, изписано на лицето на младата жена. — Не исках да ме сметнете за глупачка, която първо действа, после мисли. Никога не бих наранила когото и да било от вас.

— Знам, че не би го сторила съзнателно. Притеснява ме онова, което може да направиш, без да искаш.

Дженсън кимна.

— Струва ми се, че вече разбирам малко по-добре колко са заплетени нещата и колко са ограничени познанията ми. Обещавам ти, че няма да предприемам каквото и да било, без ти или Ричард да ми кажете.

Калан се усмихна и погали Дженсън по главата, придърпвайки я към себе си.

— Казах ти всичко онова, защото те обичам, Дженсън. — Прегърна я с една ръка. — Предполагам, че се тревожа за теб така, както Бети се безпокои за невинните си близнета, понеже знае какви опасности ги грозят, докато те самите нямат никаква представа.

Трябва да разбереш, че ако ходиш по тънък лед, няма никакво значение дали езерото е замръзнало от студ или вследствие на заклинание. Не знаеш ли къде стъпваш, образно казано, можеш да паднеш в студената мрачна прегръдка на смъртта. Не е важно откъде е дошъл ледът — смъртта си е смърт. Искам да кажа, че не е нужно да тръгваш по тънкия лед, ако нямаш наистина основателна причина да го правиш, понеже е твърде възможно това да ти коства живота.

— Но нали у мен няма нито искрица магия. Както се изрази Ричард, аз съм като слепец, който не вижда цветовете. Аз съм прекъснатата връзка във веригата на магията. Нима това не означава, че не мога да се забъркам в неприятности от такова естество?

— Ако някой бутне камък от висока скала и той те уцели, ще има ли значение дали го е катурнал овчар гегата си или го е изпратила чародейка посредством дарбата?

Гласът на Дженсън прозвуча притеснено.

— Разбрах те. Май никога не съм гледала на тези неща от такава гледна точка.

— Просто се опитвам да ти помогна, понеже знам колко е лесно човек да допусне грешка.

Дженсън се загледа в Калан за момент.

— Ти си наясно с магията. Що за грешка би могла да допуснеш?

— Каква ли не.

— Например?

Калан се зарея в спомените си.

— Веднъж закъснях с половин секунда с убийството на една жена.

— Но нали самата ти твърдеше, че не е добре да се прибързва!

— Да, само че има моменти, когато най-голямата глупост, която можеш да сториш, е да се забавиш. Въпросната жена беше чародейка. Когато дойдох на себе си, вече беше твърде късно. Заради моята грешка Ричард бе пленен и отведен. Цяла година нямах представа какво се е случило с него. Мислех, че никога повече няма да го видя. Струваше ми се, че ще умра от мъка.

— И кога го намери отново? — изгледа я удивено Дженсън.

— Наскоро. Именно затова поех към Стария свят — онази жена го бе довела тук. Но сега за щастие отново сме заедно. Правила съм и други грешки, които също са довеждали до какви ли не проблеми. Ричард също не е безгрешен. Както ти каза и той, всички грешим. Ще ми се, доколкото мога, да ти спестя поне безсмислените грешки.

Дженсън отмести поглед.

— Като тази да се доверя на човек като онзи, когото срещнах — Себастиан. Заради него убиха майка ми, а едва не въвлякох и вас в смъртоносна схватка. Чувствам се толкова глупаво.

— Това не беше грешка от нехайство, Дженсън. Ти беше използвана, измамена. Но по-важното е, че в края на краищата действа разумно и пожела да разбереш истината.

Дженсън кимна.

— Как да наречем близнаците? — попита накрая. Калан не смяташе, че е добре изобщо да им дават имена, поне за момента, но не искаше да и го казва.

— Не знам. Ти как мислиш?

Дженсън въздъхна тежко.

— За мен беше голяма изненада, че си върнах Бети; още повече ме порази фактът, че си има малки. Никога не си го бях представяла. Така и не ми остана време да помисля за имена.

— Не се притеснявай, ще измислиш.

Дженсън се усмихна. После явно се присети за още нещо и усмивката озари цялото и лице.

— Знаеш ли — рече след малко, — струва ми се, че разбрах какво имаше предвид Ричард, като каза, че дядо му бил много начетен и знаещ човек, но че като дете самият Ричард не го бил виждал да ползва магия.

— Слушам те.

— Ами нали, тъй да се каже, не „виждам“ магията, и тази вечер Ричард не си послужи с магия, или поне аз не разбрах. — Тя се засмя тихичко.

Калан никога не бе чувала по-безгрижен и весел смях. По нещо напомняше на смеха на Ричард — женският еквивалент на мъжкия смях на Ричард, двете страни на едно и също удоволствие.

— И въпреки това — продължи Дженсън — заради нещата, които каза, ме накара да го възприемам именно като мъдър и начетен човек, както той е възприемал Зед. Докато разказваше за Зед, разбирах прекрасно какво има предвид, знаех точно как се е чувствал, понеже той ме допусна в своя свят. И магията, която ми показа, не бе плод на дарбата му. Магическото беше, че ми разкри какво е да си жив, че ме накара да вярвам, че животът ми си е само мой и си струва да го живея.

Калан се усмихна на себе си, понеже думите на Дженсън до голяма степен предаваха собствените и усещания за това как и бе подействал Ричард, как я бе научил да цени живота и да му се наслаждава, да вярва в него не само заради другите, а — което е най-важното — заради себе си.

Поседяха така известно време, загледани безмълвно в пустошта. Калан не изпускаше от поглед Ричард, който спеше неспокойно.

Дженсън също забеляза това и на лицето и се изписа притеснение.

— Май нещо не е наред — прошепна тя и се наведе напред.

— Сънува кошмар.

Калан наблюдаваше, както много пъти досега, как Ричард свива юмруци насън, сякаш се бори с някакъв невидим враг.

— Страшничко е да го гледаш така — обади се Дженсън. — Изглежда толкова различен. Буден ми се струва толкова… уравновесен и спокоен.

— Когато сънуваш кошмар, няма как да си уравновесен и спокоен — тъжно пророни Калан.