Уязвимата империя

Петдесета глава

НИКОЛАС ДОЧУ ДРАЗНЕЩ ШУМ, идващ от някъде другаде.

На мястото, където го чакаше тялото му, имаше раздвижване.

Загледан в улиците и сградите, край които минаваше, той не му обърна внимание. Слънцето тъкмо залязваше. Минаваха хора, всичките нащрек. Цветове. Звуци. Движение.

Мястото беше мърляво, сградите — наблъскани една в друга. Гледай, гледай! Задънените улички бяха тъмни и тесни. Минувачите зяпаха. Вонеше. Всички сгради бяха най-много двуетажни — беше сигурен. Повечето нямаха и по толкова.

Отново дочу шумно блъскане откъм мястото, където го чакаше тялото му. Отдалеч, но силно и настоятелно.

Дум-дум-дум! Не му обърна внимание, а продължи да ги наблюдава. Какво е това? Гледай, гледай! Стори му се познато, но не беше сигурен. Наблюдавай, наблюдавай! Искаше да е сигурен. Искаше да види всичко.

Толкова обичаше да наблюдава отстрани.

Същият звук. Омразно, упорито думкане.

Николас внезапно се вряза в тялото си, което го очакваше, седнало с кръстосани крака на дървения под. Примигна и отвори очи, напрегна поглед да пробие сумрака в стаята. Изпод затворените кепенци на прозорците в полумрака вътре се процеждаше само лъч слаба светлина.

Изправи се колебливо на краката си, все още непривикнал към странното усещане за собственото си тяло. Придвижи се напред в стаята, като следеше с поглед всяка измината крачка и внимателно прехвърляше тежестта си от крак на крак. Напоследък все отсъстваше, и денем, и нощем, и беше отвикнал да извършва дори най-прости движения. Толкова често бе на друго място, в друго тяло, че чувстваше собственото си като чуждо.

Някой блъскаше по вратата и му викаше да отвори. Николас се вбеси от безочливото нахалство на неканения посетител.

Запъти се към вратата с клатушкаща се походка. Чувстваше се толкова ограничен в обвивката на собственото си тяло. Движенията му бяха странни. Разкърши рамене, устоя на порива да се наведе напред. Протегна врат и завъртя главата си първо в едната, после в другата посока.

Досадно му беше да се движи сам, да използва собствените си мускули, да усеща дишането си, да вижда, да чува, да подушва и да усеща със собствените си сетива.

Вратата бе залостена с тежко мандало срещу неканени гости по време на неговите „отсъствия“. Не му се искаше някой да си има взимане-даване с тялото му, докато той самият не го използва. Никак не би му било приятно.

Някой отсреща блъскаше по вратата, крещеше името му и настояваше да му бъде отворено. Николас повдигна мандалото и го отмести. Тежката врата се отвори.

Отвън в коридора стоеше млад войник. Най-обикновен мърляв войник. Едно нищожество.

Вбесен и изумен, Николас го прониза с поглед. Как изобщо този червей смее да изпълзи по стъпалата до стаята, в която не се допускат външни хора, и да блъска по забранената врата? Къде се е дянал Наджари със сплескания си крив нос точно сега? Защо никой не пази пред вратата?

В кървавия си юмрук човекът стискаше парче кост, с което бе чукал по вратата. Николас изпружи врат и надникна в сумрачния коридор зад войника. Видя телата на стражите, проснати в локви кръв.

Прокара пръсти през лъскавата си, намазана с благовонни масла коса, и премрежи поглед от удоволствието, което изпита дланта му от допир до копринено меката, гладка повърхност. Разкърши рамене в чувствена наслада.

Отвори очи и ги впи в зяпналия насреща му редови войник, когото възнамеряваше да убие. Беше облечен като повечето бойци от Императорския орден, поне по-спретнатата част от тях — носеше кожен нагръдник, защитна метална ризница по дясната ръка и множество кожени ремъци и колани, на които се поклащаха всякакви оръжия, като се започне от къс меч, различни видове ножове и се стигне до боздуган с метални шипове. Въпреки свирепия си външен вид войникът стоеше със застинало в ужас лице.

За момент Николас се зачуди дали пък това нищожество няма да му съобщи нещо, заради което си струва да му запази живота.

— Какво има, глупако нещастен?

Войникът повдигна ръката си първо от рамото, после под лакътя и накрая посочи с пръст — същинска марионетка. Пръстът му се кривна първо наляво, после надясно, накрая пак наляво, сякаш размахан в закана.

— Леле, леле! — Пръстът отново заигра. — Дръж се прилично. Бъди добро момче.

Ококореният войник явно беше изненадан от собствените си безочливи думи. Гласът му беше твърде плътен и зрял за младок като него.

Всъщност гласът звучеше доста заплашително.

— Какво става? — намръщи се Николас на войника. — Какво значи това?

Онзи влезе в стаята, като се движеше все така чудновато — все едно ходи на кокили. Николас си помисли, че вероятно изглежда по същия начин, когато се е завърнал в тялото си след дълго отсъствие. Отстъпи встрани, а мъжът стигна с вдървената си походка до центъра на тъмната стая и се обърна. От ръката, с която бе блъскал по вратата, се стичаше кръв, но ококореният от страх войник сякаш не забелязваше раните си, макар вероятно да го болеше.

Гласът му обаче беше всичко друго, но не и уплашен.

— Къде са, Николас?

— Кои къде са? — погледна го Николас изпод вежди.

— Обеща да ми ги доставиш, Николас. Не обичам хора, които не държат на думата си. Къде са?

— Кои? — Николас още повече вдигна вежди и се наведе напред.

— Ричард Рал и Майката Изповедник! — кресна войникът с необуздан гняв.

Николас отстъпи няколко крачки назад. Чак сега разбра. Беше чувал слухове, че онзи е способен на такива неща. Сега се убеди с очите си.

Беше император Джаганг, самият пътешественик по сънищата.

— Забележително — провлачи Николас. Приближи се към войника, който всъщност не беше войник, и го потупа с пръст по слепоочието. — Това вътре вие ли сте, Ваше сиятелство? Вие сте, нали, Ваше сиятелство?

— Къде са, Николас? — Никой не му бе задавал въпрос с толкова застрашителен тон.

— Казах ви, че ще ги имате, и няма да ви разочаровам.

— Май послъгваш, Николас — изръмжа гласът. — Не мисля, че си ги пипнал, а ми беше обещал.

Николас леко плесна с ръце и отстъпи още няколко крачки назад.

— Напротив! В кърпа са ми вързани.

— Аз пък не мисля така. Имам причина да вярвам, че съвсем не са тук. Нещо ми подсказва, че Майката Изповедник е далеч на север… при своята армия.

Николас се приближи към войника, надвеси разкривеното си в гримаса лице над неговото и се вгледа в очите му.

— Винаги ли обезумявате така, когато се вмъквате в чуждо тяло?

— Нима твърдиш, че не съм прав?

Николас започваше да губи търпение.

— Тъкмо ги наблюдавах, когато ми се изтърсихте да ми вадите душата. И двамата бяха там — Господарят Рал и Майката Изповедник.

— Сигурен ли си? — От устата на младока се изтръгна дълбок, гробовен глас.

— Това разпит ли е? Как смеете? Никой не може да подлага Николас Вселителя на разпит! — извика той с ръце на кръста.

Войникът пристъпи заплашително напред. Николас не мръдна от мястото си и вдигна предупредително пръст.

— Ако наистина искате да ги пипнете, ще трябва много да внимавате.

— Говори тогава, преди да съм загубил търпение. — Войникът го беше зяпнал уплашено, но Николас съзираше в тези очи нещо повече — заплаха.

— Който ви е казал, че са на север и че Майката Изповедник е с войската си, или не знае какво говори, или ви лъже. Следя ги много внимателно — обясни Николас с изкривено в досада изражение.

— Значи си ги видял наскоро?

В стаята ставаше все по-тъмно. Николас махна с ръка и запали с магическа искрица фитилите на трите свещи върху масата.

— Казах ви вече — тъкмо ги наблюдавах. Намират се в един град недалеч оттук. Скоро ще дойдат насам, при мен, и тогава ще ми паднат. Няма да чакате дълго.

— И защо мислиш, че ще дойдат при теб?

— Знам какво правят. — Николас протегна нагоре ръце и широките поли на черните му ръкави се спуснаха към лактите. Закрачи около войника и оживено заразказва това, което само той знаеше.

— Наблюдавам ги. Виждал съм ги как лежат един до друг нощем, как Майката Изповедник е прегърнала нежно мъжа си, положила е главата му върху рамото си и се опитва да облекчи ужасната му болка. Всъщност е много вълнуващо.

— Болка ли каза?

— Аха, болка. В момента са в Северин — град недалеч оттук, на север. Като си свършат работата там, ако изобщо оживеят, ще дойдат при мен.

Войникът, тоест Джаганг, се огледа и очите му фиксираха прясно убитите тела, подпрени на стената. Вниманието му се върна върху Николас.

— Попитах, кое те кара да мислиш така?

— Ами, тия местните глупаци, колоните на Сътворението, дето са ви такава слабост, отровиха горкия Господар Рал. По този начин искаха да го принудят да им помогне да се отърват от нас — обясни Николас на императора.

— Отровиха го, казваш? Сигурен ли си?

Николас се усмихна, доловил в гласа на императора нотката на заинтригуваност.

— О, да, повече от сигурен. Горкият човечец се гърчи от болка и има нужда от противоотрова.

— Значи, ще направи нужното, за да си я осигури. Ричард Рал е учудващо изобретателен.

Николас се облегна на масата и скръсти ръце.

— Може да е изобретателен, но засега е загазил здравата. Как да ви кажа, трябват му още две дози от противоотровата. Едната от тях е в Северин. Затова отиде там.

— Нямаш представа на какво е способен този човек. — Николас долови неприкрития гняв в гласа на императора.

— Би било глупаво от твоя страна да го подценяваш, Николас.

— О, аз никога не подценявам хората, Ваше сиятелство — усмихна се многозначително Николас на Джаганг, който го гледаше през чуждите очи. — Как да ви кажа, имам основание да вярвам, че Ричард Рал ще намери противоотровата в Северин. Всъщност разчитам на това. Ще видим. Тъкмо го наблюдавах, когато се появихте. Исках да видя какво ще стане. Но вие ме прекъснахте.

Дори и да намери противоотровата, скрита в Северин, ако иска да живее, ще трябва да си достави и последната доза. Не успее ли да го стори, ще умре.

— И къде се намира тази последна доза?

— У мен. — Николас бръкна в джоба си и с доволна усмивка показа на императора четвъртито шишенце.

Човекът, през чиито очи гледаше императорът, се усмихна.

— Сигурно ще се опита да я вземе от теб, Николас. Макар да е по-вероятно да накара някого да му приготви още противоотрова, вместо да бие път дотук.

— О, едва ли. Нали разбирате, Ваше сиятелство, аз съм доста прецизен в работата си. Отровата, която е поел Господарят Рал, има много съставки, но съставът на противоотровата е далеч по-сложен. Знам това, защото ми го каза — след известни изтезания — единственият човек, способен да я приготви. Научих всичко за противоотровата, до последната подробност. Забъркана е от цял куп билки, които не мога и да си помисля да запомня.

Естествено, разпоредих се човекът да бъде убит. После се погрижих и за онзи, благодарение на чиито изтезания билкарят изреди всичките съставки на противоотровата. Няма начин изобретателният Ричард Рал да се добере до нито един от двамата и да научи какво има в лекарството. Така че, Ваше сиятелство, няма кой да приготви още противоотрова за Господаря Рал. — Николас хвана шишенцето за гърлото и го размаха пред императора. — Това е последната доза. Последната спасителна надежда за Господаря Рал.

Джаганг гледаше шишенцето, разлюляно пред лицето на младия войник. В очите му нямаше и следа от веселост.

— Значи Ричард Рал ще дойде да си я вземе.

Николас издърпа корковата тапа и леко вдъхна мириса. Усети дискретен аромат на канела.

— Нима, Ваше сиятелство?

С театрален жест Николас изля течността на пода.

После пред погледа на Джаганг разклати шишенцето, за да се увери императорът, че вътре не е останала нито капка.

— Е, както виждате, Ваше сиятелство, всичко е под моя контрол. Ричард Рал не представлява проблем. Скоро отровата ще го довърши, освен, ако хората ми не го пипнат преди това. И в двата случая Ричард Рал е мъртъв — точно както наредихте.

Николас се поклони, сякаш завършваше блестящо представление пред взискателна публика.

— А Майката Изповедник? — попита императорът, а на устните на войника се появи сдържана, снизходителна усмивка.

Николас долови в тона му недвусмислените сигнали на сдържан гняв. Не получи подобаващо одобрение за постигнатия резултат и това го подразни. В края на краищата императорът не беше успял сам да се добере до плячката, която преследваше от толкова време.

— Е, ами сега, след като ви казах, Ваше сиятелство — усмихна се снизходително Николас, — че Господарят Рал скоро ще се присъедини към многобройното паство на Пазителя в отвъдния свят, как да бъда сигурен, че ще спазите своята част от уговорката. Бих искал да получа уверение от ваша страна, преди да ви предам Майката Изповедник.

— Откъде си сигурен, че ще я заловиш?

— О, погрижил съм се и за това. Сама ще ми падне в ръцете.

— Как така сама?

— Оставете това на мен, Ваше сиятелство. И бъдете спокоен — ще ви осигуря Майката Изповедник жива — както обещах. Да речем, че ви уредих с Господаря Рал безплатно — дребен подарък от моя страна. Но ако искате да получите плячката, за която бленувате — Майката Изповедник, ще трябва да заплатите нужната цена.

— И каква е нужната цена?

Николас бавно закрачи около човека в центъра на стаята. Вдигнал празното шишенце в ръка, описа кръг наоколо.

— Това тук не отговаря на представата ми за приличен живот. Щом ще трябва изобщо да се живее, имам предвид.

— Тоест искаш богатства в замяна на това, че изпълняваш дълга си към Създателя, към Императорския орден и към своя император.

От гледна точка на Николас онази нощ със Сестрите в гората той бе заплатил многократно повече, отколкото изискваше дългът му. Не го каза гласно, само вдигна рамене.

— Е, нямам намерение да ви лишавам от завладения с толкова усилия свят. Искам само Д’Хара. Империя, достойна да бъде моя.

— Искаш да управляваш Д’Хара?

— Под вашето крило, естествено, Ваше сиятелство — поклони се драматично Николас, но се изправи бързо. — Ще управлявам по вашия пример, като внушавам страх и ужас; всичките ми усилия ще бъдат съсредоточени в една посока — да се жертвам за доброто на човечеството.

Пътешественикът по сънищата гледаше през очите на уплашения войник, които отново проблеснаха заплашително.

— Играеш рисковано, Вселителю, щом искаш такива неща. Явно животът не ти е особено скъп.

Николас се усмихна уморено, като по този начин недвусмислено показа на императора, че му е писнало да му губят времето.

— Мрази, за да живееш — живей, за да мразиш. Накрая усмивката на императора отново разтегли устните на войника.

— Значи си хвърлил око на Д’Хара? Така да бъде. Довърши Господаря Рал и ми доведи Майката Изповедник жива и ще получиш Д’Хара, заедно с правото да я управляваш по свое усмотрение… разбира се, при условие че отдаваш дължимото на Императорския орден.

— Разбира се — повтори Николас и дари Джаганг с любезна усмивка, после наведе глава.

— А щом Ричард Рал е мъртъв, а Майката Изповедник ми падне в ръцете, ще бъдеш провъзгласен за император Николас, владетел на Д’Хара.

— Да пребъде волята ви, императоре.

Джаганг бе човекът, предначертал съдбата на Николас. Именно по негово разпореждане онези Сестри впрегнаха всичките си зловещи способности и успяха, с цената на нечовешки изтезания, да отнемат на Николас цялата му предишна същност, като го подтикнат към едно мъчително прераждане.

Принудиха го да се жертва за каузата им. И не му дадоха никакво право на глас. Сега поне, тъй като се справи прилично с не особено сложната задача да стъпче жалките врагове на Ордена, ще получи своята награда. Ще разполага с богатства и власт, за каквито преди прераждането си не би могъл дори да мечтае.

Бяха го унищожили, но го създадоха отново, по-силен от всякога.

Само една стъпка го делеше от император Николас.

Пътят му дотук не беше лек.

Воден от хищен глад и омраза, Николас алчно протегна ръка, а заедно с нея напред се стрелна и съзнанието му, досущ нагорещена кама, готова да се вреже в мозъка на човека пред него, да проникне в цепнатините между мислите му, в дълбините на душата му.

Предвкуси с похотливо задоволство как чуждият дух, гладък и топъл, ще се плъзне вътре в неговия, как ще го обладае, докато Джаганг все още е в съзнанието на войника.

Но вътре беше празно.

В тази най-кратка искрица време Джаганг бе отлетял.

Тялото се сгромоляса мъртво на пода.

Николас — император Николас — се усмихна, предусещайки удоволствието от играта. Дали не поиска твърде ниска цена?