Уязвимата империя

Петдесет и втора глава

ЕДИН ОТ МЪЖЕТЕ СЕ ПРИБЛИЖИ и сърдито сграбчи Ричард за ризата, като се опита да го избута навън.

— Ти си виновен! Натрапник! Дивак! Непросветлен! Пълниш главите на хората със скверни идеи! — крещеше той, разтърсвайки Ричард. — Подтикваш народа към насилие!

Ричард го хвана за китката и му изви ръката, като го принуди да падне на колене. Мъжът извика от болка. Без да го пуска, Ричард се надвеси над него.

— Рискувахме живота си, за да помогнем на вашия народ. Те не са просветлени, а са хора като всички други. Ще трябва да ни чуете. Тази нощ ще се реши вашето бъдеще и бъдещето на народа ви.

Ричард пусна грубо мъжа, отиде до вратата и надзърна навън.

— Кара, вземи Том и отидете да извикате останалите. Мисля, че ще е най-добре всички да участват.

Кара хукна да предаде заповедта му всички да се съберат в подземието на „двореца“, а Ричард нареди на говорителите да се върнат по местата си до стената.

— Нямате право — запротестира един от тях.

— Вие представлявате народа на Бандакар. Вие сте негови водачи — каза им Ричард. — Дойде време да го поведете.

В осветеното от свещи помещение започнаха да се тълпят хора. Съвсем скоро всички бяха налице. Подземието беше достатъчно просторно и дори след като цялата дружина на Оуен се събра, остана много място. Калан видя в тълпата и непознати лица. Тя вече знаеше що за хора са бандакарци, пък и Кара ги беше пуснала, така че едва ли представляваха заплаха.

Ричард посочи притихналото множество, изправено пред говорителите.

— Жителите на Бруленик решиха да приемат истината за онова, което се случва с народа ви. Те вече няма да търпят подобни зверства. Отказват да бъдат жертви. Искат да живеят на свобода.

Един от говорителите — мъж с издадена напред остра брадичка — заяви със сърдит и поучителен тон:

— Свободата е невъзможна. Тя е само оправдание за човешкия егоизъм. Разумният човек, работещ за благото на просветлените си събратя, би следвало да отхвърля егоистичния и безнравствен идеал за „свобода“.

— Точно така — допълни друг. — Подобни примитивни схващания водят до насилие, което ражда друго насилие. Глупавият идеал за „свобода“ опростенчески разделя всичко в света на добро и лошо. Това е повърхностно и морално остаряло. Личността няма право да съди другите — особено по такъв авторитарен начин. Мир се постига единствено с взаимни компромиси между всички страни.

— Компромиси ли? — попита Ричард. — Насилието ражда друго насилие само когато на всички хора, включително и злонамерените, им е дадено морално равенство. Само когато е прието, че всички — дори и тези, които мислят злото на другите — имат еднакво право на съществуване. С отказа си да прекършите злото вие правите точно това — нравствено оправдавате и насърчавате тези, които убиват. Да сте готови на компромиси в такава ситуация е нездраво. Това е все едно да си отрежеш пръста, после крака, а после ръката, за да нахраниш чудовището, което живее до теб. Злото се храни с добро. Ако убиете чудовището, насилието ще секне. Пред вас има две възможности. Или да живеете в раболепен страх, на колене, във вечни опити да умилостивите надигащите се зли сили, като им се извинявате, че ги молите да ви пощадят живота, или да ликвидирате тези, които ви мислят злото, и да заживеете свободни собствения си живот — което означава да бъдете нащрек, винаги готови да се защитите.

Един от говорителите се ококори широко и вдигна ръка към Ричард.

— Сега те познах. Ти си този, за когото се говори в пророчеството. Ти си този, за когото е предвещано да ни погуби!

След това обвинение сред множеството се разнесе шепот.

Ричард се обърна за миг към своите хора, после насочи смразяващ поглед към говорителите.

— Аз съм Ричард Рал. Прави сте. Аз съм този, за когото се споменава в пророчеството, дадено на вашия народ преди много време. „Ще дойде този, който ще ви унищожи и избави.“ Прави сте. Това пророчество се отнася за мен. Но ако не бях аз, някой друг щеше да изпълни повелята било след година, било след хиляда години, защото тези правдиви думи се отнасят за свещеното човешко право на живот. Вашият народ бе наказан, защото отказа да види истината за света, в който живее. Той избра да затвори съзнанието си за реалността. Аз сложих край на тази слепота. — Ричард посочи към хората зад себе си. — Когато тези мъже застанаха лице в лице с истината, направиха своя избор да прогледнат и да я видят. Дошъл е моментът и останалата част от вашия народ да се изправи пред това предизвикателство и да избере своето бъдеще. „Ще дойде този, който ще ви унищожи и избави.“ Това са думи, в които се крие надежда за по-добро бъдеще. Те означават, че с живота, който вие утвърждавате — който спъва хората в развитието им и потиска изразяването на истинската им същност, — е свършено. Свършено е с вашите пагубни догми, които смазват духа на личността и с времето са принудили мнозина от най-свестните ви хора да си тръгнат и да се хвърлят в неизвестността отвъд границата. Войниците на Ордена може и да са завладели вашата земя, но в духовно отношение нищо не се е променило. Насилието, което те упражняват, просто е по-явно от начина, по който вие бавно задушавате човешките възможности. Те ви предлагат същия сляп живот, който сте живели и досега, само че с по-брутална форма на външна изява. Аз дарих една част от вашия народ със светлината на истината и по този начин разруших съществуването им в мрака. Сега вие, другите, трябва да решите дали ще продължите да свеждате глави в тъмното или ще отворите обятия да приемете светлината, която ви нося аз.

Донесох светлината сред вашите сънародници и ги избавих. Показах им, че могат да полетят върху собствените си криле, да се стремят да постигнат желанията си. Помогнах им да поемат живота си в свои ръце. Да, разруших лъжливите окови на тяхното потисничество, но по този начин освободих благородството на душите им. Това е смисълът на пророчеството. Всеки от вас може да се възползва от случая и да се опита да победи или да се скрие безропотно в тъмнината, която сам си е наложил. Няма гаранция, че ако опитате, ще успеете. Но ако не опитате, със сигурност сте обречени на провал и живот във вечен страх за вас и вашите деца. Разликата е в това, че ако изберете да живеете както досега, ако продължите да храните злото, вече ще знаете, че сте продали душата си.

Ричард обърна гръб на говорителите. Преди да затвори очи и да ги потърка с пръсти, Калан успя да види в тях ужасна болка. Единственото, което желаеше тя, бе да намерят и последната доза противоотрова, след което да направят всичко необходимо, за да го отърват от болката, причинена от дарбата. Калан чувстваше, че постепенно го губи. Сякаш Ричард бе някъде далеч, съвсем сам, увиснал на ръба на отвесна скала, с пръсти, впити в нея, които бавно се изплъзват.

Оуен пристъпи напред.

— Многоуважаеми говорители, нека сега чуем Мъдреца. Ако мислите, че драмата, която преживява народът ни, не е сериозен повод за това, тогава нищо друго не би било достатъчно. Заложени са нашето бъдеще и нашият живот. Доведете Мъдреца. Нека чуем думите му, ако наистина е мъдър и заслужава нашата преданост.

След като забелязаха одобрителния шепот из подземието, говорителите се приближиха един към друг и тихо започнаха да обсъждат вариантите за действие. Най-накрая близо половината напуснаха помещението и потънаха в съседна стаичка.

— Ще чуем какво има да каже Мъдреца — рече един от останалите, навел плешивата си глава.

Калан вече познаваше тази презрителна усмивка.

— Мъдреца ще изслуша сквернословните ви приказки и всички тук ще чуем мъдрите му слова, за да сложим точка на този въпрос — каза той и навири острата си брадичка, смирено сключил ръце.

От съседната стая излязоха мъже, понесли пръти, облицовани с червен плат, някакви плоскости с дупки, дъски. Точно пред вратата на стаичката започнаха да издигат непретенциозна квадратна платформа, обиколена с червена тежка завеса, надиплена околовръст като параван. Когато конструкцията най-после беше завършена, сложиха голяма възглавница върху платформата и се скриха зад завесата. Други мъже изнесоха две масички и няколко свещи, които разположиха от двете страни на драпирания, тържествен пиедестал на мъдростта. За нула време говорителите бяха издигнали опростена, но достолепна конструкция.

Калан познаваше доста хора в Средната земя, които владееха магията и изпълняваха функции, сходни с тези на Мъдреца. Обикновено такива хора имаха помощници, каквито в случая бяха говорителите. Не би допуснала грешката да подценява тези примитивни шамани и връзката им със света на духовете. Някои от тях наистина общуваха с духовете и имаха силно влияние върху сънародниците си.

Определено обаче не разбираше как народ, лишен от всякаква искрица магия, използва пратеник от света на духовете. Ако този човек наистина беше такъв, за какъвто се представяше, и тръгнеше срещу тях, всичките им усилия щяха да са напразни.

Говорителите се подредиха от двете страни на платформата и дръпнаха завесата само колкото да се вижда затъмненото пространство отзад.

Там, кръстосал крака върху възглавницата, седеше мъж, всъщност по-скоро момче, в бели одежди, ръцете му, сключени като за молитва, почиваха в скута. Изглеждаше на не повече от десетина години. Очите му бяха превързани с черна лента.

— Та той е още дете — каза Ричард.

Един от говорителите го удостои с убийствен поглед, задето прекъсва церемонията.

— Само децата са достатъчно невинни, за да не познават мръсотията на живота и да могат да се докоснат до истинската мъдрост. С възрастта това, което сме преживели, се напластява върху първоначално непоквареното ни вътрешно възприятие. Но в нас все пак остава споменът за онова отминало чисто съзнание и затова разбираме, че истинската неопетнена мъдрост може да се открие само в едно дете.

Мъжете около него закимаха многозначително. Ричард изгледа косо Калан.

Един от говорителите коленичи пред платформата и сведе плешивата си глава.

— Премъдри, нуждаем се от вашето вездесъщо напътствие. Някои наши сънародници искат да започнат война.

— Войната не решава нищо — пропя благочестиво Мъдреца.

— Може би ще поискате обяснение.

— Няма обяснение за агресията. Войната не решава нищо. Да се биеш, означава да признаеш безсилието си.

Хората в помещението се отдръпнаха назад смутени, че са обезпокоили светия човек с недодяланите си въпроси, чиято очевидна низост за един миг бе разнищена и разголена от неговата чиста мъдрост.

— Мъдър отговор. Вие ни разкрихте мъдростта в нейната най-истинска и най-чиста същност. Всички хора трябва да отворят ушите си за тази истина. — Онзи пак се поклони. — Опитахме се да им кажем…

— Защо ти е тази маска на очите? — прекъсна Ричард коленичилия пред платформата говорител.

— Долавям гняв в гласа ти — каза Мъдреца. — Докато не потиснеш омразата в себе си, всичко е обречено на провал. Разтвориш ли сърцето си, ще откриеш доброто у всеки.

Ричард сложи ръка върху гърба на Оуен и го избута напред. После се протегна назад между хората и като сграбчи Ансон за ризата, дръпна и него напред. Тримата застанаха пред платформата на Мъдреца. Само Ричард стоеше гордо изправен. Избута с крак коленичилия говорител.

— Попитах защо носиш маска на очите си — повтори въпроса си Ричард.

— Познанието трябва да отстъпи място на вярата. Истината се достига само с най-чиста вяра — отвърна Мъдреца. — Преди да видиш, трябва да повярваш.

— Да вярваш, без да виждаш истината за нещата, не означава, че си мъдър, а чисто и просто, че си избрал по своя воля да си сляп. За да научиш и да разбереш, първо трябва да видиш.

Хората около Калан изпитваха неудобство, че Ричард говори по този начин на техния Мъдрец.

— Омразата ражда само омраза.

— Ставаше дума за познание. Не съм те питал за омразата.

Мъдреца сключи молитвено ръце пред гърдите си и приведе глава.

— Мъдростта е навсякъде около нас, но нашите очи ни заслепяват, нашите уши ни заглушават, мозъкът ни товари с мисли, които ни правят невежи за нея. Нашите сетива ни заблуждават. Осезаемият свят не може да ни разкрие истинската същност на действителността. За да се слееш с великата същност на истинския смисъл на живота, първо трябва да се вгледаш със затворени очи навътре в себе си и да откриеш истината.

— Значи щом имам очи, съм сляп, щом имам уши, съм глух. Имам ли мозък, Съм невежа — обобщи Ричард, скръстил ръце на гърдите си.

— Първата стъпка към мъдростта е да приемеш, че по принцип реалността е непознаваема. Следователно онова, което си въобразяваме, че знаем, всъщност е нереално.

— За да живее, човек трябва да яде. Как ще простреляш див елен в гората, за да се нахраниш? Като си завържеш очите? Като си запушиш ушите? Като го направиш насън, за да не позволиш на мозъка си да се замисли над това, което вършиш?

— Ние не ядем месо. Грешно е да убиваш животни само за да се нахраниш. Животните заслужават да живеят точно колкото и хората.

— Значи ядете само зеленчуци, плодове, яйца, сирене — такива неща.

— Разбира се.

— Как се прави сирене?

Някой отзад се закашля, за да разсее настъпилата неловка тишина.

— Аз съм Мъдрецът. Моето призвание не е свързано с тази дейност. Сиренето се приготвя от други хора, за да можем ние да се нахраним.

— Ясно. Не знаеш как се прави сирене, защото никой не те е научил. Чудесно. Значи, седиш си ти тук със завързани очи и с чисто съзнание, освободено от досадни знания относно сиренето. Но как се прави сирене? Пада ти готово от небето ли? Или умението да правиш сирене достига до теб посредством божественото ти прозрение, както си седиш с вързани очи?

— Действителността не се поддава на…

— Нека те попитам следното: как, след като трябва да си със завързани очи, за да не виждаш, да си със запушени уши, за да не чуваш, и да си с дебели ръкавици, за да не усещаш, та в такъв случай как ще се справиш с нещо елементарно, като например да си откъснеш репичка, за да се нахраниш. Какво ще кажеш да забравим за тапите в ушите и за ръкавиците. Да оставим само превръзката на очите и да ми покажеш как ще си откъснеш репичка, за да хапнеш. Готов съм дори да те изведа до прага, а после се оправяй сам. Хайде, де. Да тръгваме.

— Ами, аз… — Мъдреца облиза устните си.

— Ако се лишиш от зрение, слух и осезание… как ще успееш да си засадиш градината, та да има какво да ядеш? Как ще си набереш горски плодове или ядки? Ако действителността не съществува, след колко време ще умреш от глад, докато чакаш някакъв си вътрешен „истинен“ глас да те нахрани?

Един от говорителите се втурна към Ричард и понечи да го избута назад. Ричард обаче го блъсна силно и онзи се намери на пода. Говорителите отстъпиха още няколко крачки. Ричард вдигна крак върху платформата, подпря се с лакът на коляно и се наклони към Мъдреца.

— Отговори на въпросите ми, Премъдри! Кажи ми какво научи за сиренето, докато се взираше в дълбините на съществото си със завързани очи? Хайде, нека чуем.

— Но… въпросът е подвеждащ.

— Нима? Значи според тебе въпрос, отнасящ се до отстояване на ценностите, е подвеждащ? За да оцелеят, всички живи същества трябва успешно да отстояват ценностите си. Птицата ще умре, ако не успее да си хване червеи. Това е основен принцип. Така е и с хората.

— Спри омразата!

— Вече си имаш превръзка на очите. Защо не си запушиш ушите и не си затананикаш песничка, така че да не мислиш за нищо. — Ричард се наведе още по-близо до него и сниши заплашително глас: — И докато плуваш в безкрайната си мъдрост, Премъдри, просто се опитай да познаеш какво се каня да ти сторя ей сега.

Момчето изпищя от ужас и се дръпна рязко назад.

Калан избута Ричард и Ансон и се качи върху платформата. Седна и прегърна ужасеното дете, за да го успокои. То се сгуши в утешителната и прегръдка.

— Уплаши горкото момче, Ричард. Погледни го — трепери като лист.

Ричард дръпна превръзката от очите на детето. Смаяно и объркано, то плахо вдигна очи към него.

— Защо потърси прегръдката и? — попита кротко.

— Защото щеше да ме нараниш.

— Значи си се надявал тя да те защити.

— Разбира се, ти си по-голям от мен.

— Чу ли, сам го каза — усмихна му се Ричард. — Беше изплашен и се надяваше някой да те защити от опасността. Значи не било чак такъв грях да искаш да си в безопасност, да се страхуваш от насилието? Да потърсиш помощ от някого, когото смяташ за достатъчно силен, за да те предпази от заплахата?

— Ами, май не е грях — отговори обърканото момче.

— А ако ти бях извадил нож? Нямаше ли да искаш някой да ме спре, за да не те нараня? Нямаше ли да искаш да живееш?

— Аха — кимна детето.

— Точно за това говорехме — за отстояване на ценностите.

— Какво искаш да кажеш? — сбърчи вежди то.

— Говорехме за живота — обясни Ричард. — Искаш да живееш и това е благородно. Не искаш да ти бъде отнет животът и така би трябвало да бъде. Всяко живо същество иска да живее. Заекът би избягал, ако надуши опасност — затова има бързи крака. Бързите крака или дългите уши не му трябват, за да намира с тяхна помощ крехки корени, които да гризе. С дългите си уши чува опасностите, с бързите си крака бяга. Еленът изпръхтява, за да покаже на този, който го застрашава, че го е забелязал. Змията изсъсква, за да отблъсне нападателя си. Вълкът надава предупредителен вой. Но ако въпреки предупреждението опасността не отмине, еленът може да стъпче врага си, змията — да го ухапе, а вълкът — да го нападне. Никой от тях не би тръгнал да се бие самоцелно, но застрашен ли е животът им, биха се опълчили.

Човекът е единственото същество, което доброволно влиза в отворената паст на хищника. Само човек, който дълго време е бил манипулиран — също като теб, — би пренебрегнал възможността да защити живота си. И все пак ти инстинктивно направи правилния избор, като се хвърли към жена ми.

— Така ли?

— Аха. Тъй като знаеш, че твоите убеждения не могат да те защитят, реши да заложиш на вероятността тя да ти помогне. Ако аз наистина исках да ти сторя зло, тя би влязла в схватка с мен, за да ми попречи.

— Наистина ли би го направила? — вдигна поглед момчето към усмихнатата Калан.

— Разбира се. Аз също вярвам в благородството на живота.

Момчето зяпна в почуда.

— Но ако инстинктът те бе подтикнал — поклати глава Калан — да потърсиш закрила в обятията на хора, изповядващи пустословните и безсмислени догми, които повтаряш като папагал, едва ли щеше да получиш помощ. Защото според тези ваши догми самосъхранението е форма на омраза. Благодарение на убежденията си твоят народ е още по-лесна плячка.

— Но аз не го искам. — Момчето изглеждаше поразено.

— Никой не го иска — усмихна се Калан. — Затова сме тук, затова Ричард трябваше да ти покаже, че действителността е познаваема и че опознаването и ще ти помогне да оцелееш.

— Благодаря — обърна се малкият към Ричард.

— Съжалявам, че трябваше да те уплаша, за да те убедя в безсмислието на собствените ти думи — усмихна му се Ричард и го погали по русата главица. — Трябваше да ти покажа, че това, на което са те учили, не ти върши работа. Тези думи няма да ти помогнат да оцелееш, защото са лишени от правдивост и разум. Така като те гледам, явно държиш на живота. На твоята възраст и аз обичах живота, а и все още го обичам. Животът е прекрасен. Радвай му се. Огледай се наоколо с очите, които имаш, и го виж в цялата му прелест.

— Никой не ми е говорил за живота по този начин. Пък и бездруго не съм видял много от него. По-голяма част от времето си прекарвам на закрито.

— Знаеш ли, бих могъл, преди да си тръгна, да те заведа на разходка в гората и да ти покажа някои от чудесата на околния свят — дървета и растения, птици, а може да извадим късмет и да видим дори лисица. Ще си поговорим още за чудесата и радостите на живота. Какво ще кажеш?

На лицето на момчето светна усмивка.

— Наистина ли? Ще го направиш заради мен?

— И още как — каза Ричард и му се усмихна с една от онези свои усмивки, които разтапяха сърцето на Калан, а после закачливо го щипна за носа.

Тогава се приближи Оуен и приятелски разроши косата на момчето.

— Някога и аз бях Мъдрец като теб. Смениха ме, когато бях малко по-голям, отколкото си ти сега.

— Така ли? — ококори се детето. Оуен кимна.

— Мислех си, че са ме избрали, защото съм специален и защото само аз някак си съм способен да посреднича с някакви си велики отвъдни сили. Вярвах, че от мен се лее чиста мъдрост. Направо ме е срам, като се сетя какъв глупак съм бил. Единствената ми работа беше да слушам проповеди. Така и не разбрах какво е да си момче, да имаш детство. Великите говорители ме възхваляваха, понеже повтарях словата, които ми набиваха в главата, а когато после държах надменни речи пред хората, ми казваха колко съм мъдър.

— И с мен е така — обади се момчето.

— Значи дотам сте я докарали — да смятате, че мъдростта се крие в безсмислените фрази, повтаряни от едно дете — обърна се Ричард към събраните хора. — Даден ви е разум, за да мислите и осъзнавате света около себе си. С тази слепота, която си налагате, изменяте на самите себе си.

Прегърнала момчето, Калан видя как мъжете на по-предните редици сведоха засрамено глави.

— Господарят Рал е прав — рече Ансон, като се обърна към сънародниците си. — Досега не бях го подлагал на съмнение, нито се бях замислял колко е глупаво всичко това.

— Не е глупаво! — размаха юмрук един от говорителите.

А друг, онзи с острата брадичка, скочи и грабна ножа на Ансон от калъфа на колана му.

Калан не повярва на очите си. Изведнъж пред очите и се разигра кошмарна сцена, която тя не можеше да овладее или промени по никакъв начин. Сякаш знаеше какво ще се случи още преди да го е видяла.

Говорителят изрева яростно и намушка Ансон, преди онзи да е успял да реагира. Калан чу как острието изтрака в костта. Заслепен от бяс, говорителят бързо изтегли окървавения нож и замахна отново. Лицето на Ансон се изкриви от болка, той започна да се свлича на земята.

Мечът на Ричард префуча покрай лицето на Калан и във въздуха пробягаха размазани отблясъци от полираното и наточено като бръснач острие. Докато мечът описваше дъга, за да намери набелязаната цел, в стаята се чу характерният звън на стомана. Задвижено от мощния замах на Ричард, острието разпори въздуха. Говорителят тъкмо бе вдигнал ръка, за да нанесе последния си, смъртоносен удар, когато мечът на Ричард се вряза странично във врата на обезумелия мъж и без никакво забавяне премина през плътта и костта, за да отсече главата и ръката, която още стискаше ножа. Неочакваният, светкавично бърз удар завърши с фонтан от кръв, разплискан върху каменната стена на подземието в двореца на Бандакарската империя.

Докато главата и ръката на говорителя летяха във въздуха, завъртени в странна, колебаеща се спирала, тялото му се строполи безжизнено. Главата се удари в пода със зловещ тъп звук и се търкулна по килимчетата, оставяйки кървава следа зад себе си.

Ричард със замах насочи окървавеното острие към останалите говорители, готов да посрещне евентуален следващ акт на необуздана агресия. Калан притисна лицето на момчето към себе си и му закри очите.

Някои от мъжете наобиколиха Ансон. Калан нямаше представа дали е ранен лошо и дали изобщо е жив.

Недалеч от нея, пред една от масичките покрай стената, се валяха кървавите останки на говорителя. Безжизнената ръка все още стискаше ножа. Обезобразеното, разпарчетосано тяло и огромната локва кръв на пода изглеждаха зловещо. Всички присъстващи бяха онемели от ужас.

— Първата жертва, чиято кръв проливате, велики говорители — пророни тихо Ричард пред примрелите от страх мъже, — не е някой от убийците, дошли да избиват народа ви, а човек, който не ви е предизвикал с никакво насилие — просто един от вас, осмелил се да стане и да каже, че иска да се освободи от потискащия ужас, в който живее, че иска да бъде свободен да разполага със собствения си живот.

Калан се изправи и забеляза, че в помещението има много повече хора, отколкото в началото. Повечето не бяха от тяхната дружина. Когато Кара успя да си пробие път през притихналото множество и да стигне до платформата, Калан я хвана за ръката.

— Какви са тези хора? — прошепна в ухото и.

— От местните. В града се е разнесла мълвата за освобождаването на Бруленик. Чули, че сме дошли да говорим с Мъдреца, и решили да присъстват лично на срещата, за да разберат какво ще се случи. Стълбището и залите горе са пълни с народ. Всичко, което беше казано тук долу, вече се знае от целия град.

Кара очевидно искаше да бъде достатъчно близо до Ричард и Калан, за да ги пази. Калан беше сигурна, че думите на Господаря Рал са докоснали сърцата на повечето хора, но не можеше да предвиди как ще се развият събитията оттук насетне.

Говорителите като че бяха изгубили непоколебимостта си. Не искаха да имат нищо общо с човека, извършил подобно нещо. Най-накрая един от тях се отдели от събратята си и закрачи към момчето, сгушено в майчината прегръдка на Калан.

— Съжалявам — Гласът му беше искрен. Обърна се към съгражданите си, чиито погледи бяха вперени в него. — Съжалявам. Повече не искам да бъда говорител. Пророчеството е изпълнено. Нашето избавление е близо. Мисля, че ще бъде най-добре да се вслушаме в думите на тези хора. Повече не искам да живея в смъртен страх от войниците на Ордена.

Не последваха радостни възгласи, нито бурни овации, но макар и смълчани, хората явно бяха съгласни с думите му. Доколкото Калан можа да види в мрака, всички закимаха одобрително, сякаш така даваха израз на надеждата си, че тайното им желание да се сложи край на зверствата на Императорския орден повече няма да бъде смятано за грях, а за нещо съвсем редно и обяснимо.

Ричард коленичи край Оуен, докато другите превързваха рамото на Ансон, който правеше опити да се изправи. Цялата му ръка беше прогизнала от кръв, но превръзката подейства почти веднага. Като видя, че Ансон е жив и раната му не е сериозна, Калан въздъхна с облекчение.

— Май ще трябва да се зашие — отбеляза Ричард. Наобиколилите го мъже бяха съгласни с него. През тълпата си проправи път един старец и излезе напред.

— Аз ще се заема. Пък разбирам и от билки и ще направя отвара.

— Благодаря ти — каза Ансон, докато се изправяше, облегнат на приятелите си. Още беше зашеметен и се налагаше да го подкрепят. Щом се почувства по-стабилен, продължи: — Благодаря ти, Господарю Рал, че оправда смисъла на казаното в отдаването: „Господарят Рал е нашата защита.“ Не бях предполагал, че след като поемем по избрания път, аз ще съм първият, чиято кръв ще се пролее. Нито пък бих повярвал, че срещу мен ще вдигне ръка не враг, а сънародник.

Ричард потупа Ансон по здравото рамо в знак на съпричастие към думите му.

— Мисля, че всички единодушно избрахме пътя на свободата — обяви Оуен, след като огледа множеството. Когато присъстващите закимаха в отговор, той продължи към Господаря Рал: — Как ще се отървем от войниците в Северин?

Ричард избърса меча си в крачола на панталона на мъртвия говорител. После вдигна поглед към събраните хора:

— Имате ли представа колко са войниците в Северин?

В гласа му не се долавяха гневни нотки. Калан забеляза, че откакто Ричард извади Меча на истината, в погледа му липсваше характерният блясък на съпровождащата оръжието магия. В очите на Търсача нямаше и искрица от гнева на меча, нямаше го смъртоносният танц на магията, нямаше я яростта, подхранваща движенията му. Той просто бе регистрирал заплахата и я бе премахнал. Макар последното да звучеше утешително, фактът, че магията не се появи заедно с изваждането на меча, беше доста тревожен.

Магията, на която бе разчитал безусловно винаги досега, най-сетне му изневери. Последните събития изпълниха Калан с мрачни предчувствия.

Хората се споглеждаха един друг и обсъждаха помежду си, че войниците от Ордена вероятно наброяват стотици. Един мъж дори твърдеше, че са няколко хиляди.

— Не са чак толкова, но не са и много по-малко — обобщи възрастна жена.

— Не можем да се справим с толкова много — обърна се Оуен към Ричард.

Оуен никога не беше участвал в истинска битка и не знаеше какво е всъщност. Ричард сякаш не го чу. Прибра меча си обратно в ножницата, скрита под черния плащ.

— Откъде знаеш? — попита той старицата.

— Аз помагам за приготвянето на храната им.

— Да не би да искаш да кажеш, че вие им готвите?

— Да — отвърна жената. — Мързи ги да си готвят сами.

— Кога започвате да правите следващото ядене?

— В момента се зареждат казаните за утре. Месото се задушава цяла нощ, за да е готово за следващата вечеря. Освен това нощем печем курабии, пържим яйца и правим овесена каша за закуска.

Калан си помисли, че войниците сигурно са доволни от толкова отзивчиви и изпълнителни роби. Ричард заснова между нея и Оуен, прехапал замислено долната си устна. Тези близо две хиляди въоръжени войници бяха свръх силите на малобройната им дружина, особено като се има предвид колко неопитни бяха хората от Бандакар. Калан разбра, че Ричард крои нещо.

Той хвана за ръката стареца, който превързваше Ансон.

— Спомена нещо за билки. Разбираш ли от тези неща?

— Не много, но достатъчно, за да приготвям това-онова — сви рамене човекът.

Калан помръкна. Беше се надявала той да помогне в приготвянето на още една доза от противоотровата.

— По тези места вирее ли момина сълза, олеандър, тис, самокитка, бучиниш?

Въпросът явно изненада стареца.

— Вирее, и още как. Особено по на север, в гористите райони.

— Задачата ни е да ликвидираме войниците от Ордена. Колкото по-малко се налага да влизаме в бой, толкова по-добре — обърна се Ричард към другарите си, които се бяха подредили най-отпред в тълпата. — Да използваме прикритието на мрака, за да се измъкнем от града и да си наберем малко билки. — Посочи жената, която каза, че готви на войниците. — А ти ще ни покажеш къде са кухните. Ще ви донесем някои допълнителни съставки. От тревите, които ще сложим в готвеното, на войниците много скоро ще им стане ужасно зле. Във всеки казан ще сложим различна билка, така че симптомите да са най-разнообразни и да настане объркване и паника. Ако успеем да сложим достатъчно отровни билки в храната, повечето войници ще умрат за броени часове, като едни ще се чувстват отпаднали, други ще са парализирани, трети ще изпаднат в гърчове. Късно през нощта ще нападнем лагера им и ще довършим оцелелите и онези, които не са яли. При добра подготовка Северин ще бъде свободен от Императорския орден, без да се налага да водим битка срещу тях. Всичко ще мине гладко, без да пострада никой от нас.

За момент в помещението настана тишина. После Калан видя на лицата на хората да се появяват усмивки. В живота им беше проникнал лъч светлина.

Опиянени от мисълта за близката свобода, някои се разридаха, внезапно почувствали порив да излязат пред всички и да им разкажат за своите изнасилени, изтезавани, отвлечени или убити близки.

Сега, когато виждаха надежда за живот, никой нямаше намерение да се откаже от него. Спасението им бе близо и всички бяха готови да направят необходимото, за да го извоюват.

— Това ще сложи край на традициите ни — отбеляза нечий глас, но не с горчивина, а в захлас.

— Избавлението е близо — добави друг.