Уязвимата империя

Тридесета глава

АН ПРИСВИ ОЧИ срещу силната светлина, щом Морещицата прекрачи прага и се пъхна в килията. Отвикнала да гледа на светло, отначало Ан успя да различи само червената кожена одежда и русата плитка. Нямаше намерение да разсъждава върху въпроса защо представителка на елитния корпус мъчителки на лично разпореждане на Господаря Рал е дошла да я навести в килията и. Познаваше Ричард. Не можеше да си представи, че би разрешил тази практика да продължи. Ала Ричард не беше тук. Явно Натан бе поел нещата в свои ръце.

След малко Ан разпозна посетителката — беше Морещицата, която я доведе тук: Найда.

Найда я огледа с хладен поглед и без да каже нито дума, отстъпи встрани. След нея в килията влезе друг човек. През прага прекрачи нечий дълъг крак в кожени панталони, една глава се наведе, за да не се удари в рамката на вратата. Щом човекът се изправи, Ан с огромна изненада установи кой е.

— Ан! — Натан разпери широко ръце, сякаш очакваше прегръдка. — Как си? Найда ми предаде съобщението ти. Надявам се, че се отнасят добре с теб.

Ан не помръдна от мястото си и изгледа сърдито ухилената му физиономия.

— Жива съм, но ти определено нямаш заслуга за това, Натан.

Разбира се, не беше забравила колко висок и широкоплещест е Пророкът. Както се бе изправил в цял ръст пред нея, сребристата му коса докосваше надрания от длето каменен таван и той и се видя по-висок от всякога. Раменете му, които сякаш едва се побраха в тясната килия, и се сториха по-широки от всякога. Носеше високи ботуши с втъкнати в тях панталони и богата бяла риза под разкопчано сетре. От дясното му рамо се спускаше елегантно зелено кадифено наметало. На левия му хълбок се поклащаше меч в изящна ножница.

Лицето му, това красиво лице, тъй изразително, тъй забележително, накара сърцето на Ан да трепне.

Пророкът я дари с ослепителна усмивка, каквато можеше да има само един Рал — усмивка, в която имаше едновременно и радост, и глад, и могъщество. Изглеждаше готов да притегли в обятията си някоя девойка и да я нацелува въпреки общоприетите правила.

Махна небрежно с ръка, сочейки помещението.

— Но тук си на сигурно място, скъпа. Никой не може да ти стори зло, докато се грижим за теб. Никой не може да те обезпокои. Осигурена ти е вкусна храна — дори винце сегиз-тогиз. Какво повече би могла да искаш?

Стиснала юмруци покрай тялото си, Ан понечи да тръгне към него, при което Агиелът на Морещицата мигновено скочи в ръката и, макар краката и да не помръднаха. Натан, все така ухилен, проследи движенията на Прелата.

— Какво повече бих могла да искам! — изкрещя Ан. — Какво повече? Искам да изляза! Ето това искам!

Многозначителната усмивчица на Натан я жегна право в сърцето.

— Нима? — Едничка дума, прозвучала като тежко обвинение.

Застанала насред тягостната тишина на каменния си затвор, тя го гледаше безмълвна, знаейки, че каквото и да му каже, той ще намери подобаващ отговор, с който да я постави на място.

Гневният и поглед се спря върху Морещицата.

— Какво си му предала от мое име?

— Найда ме информира, че желаеш да ме видиш — отговори вместо нея Натан. Разпери ръце. — Е, ето ме пред теб. За какво се касае, скъпа?

— Не ми говори на „скъпа“, Натан. Знаеш прекрасно защо искам да те видя. Знаеш защо съм дошла в Д’Хара, в Народния дворец.

Натан сключи ръце на гърба си. Усмивката му най-сетне угасна.

— Би ли ни оставила насаме, Найда — рече.

Морещицата хвърли бърз поглед на Ан. Беше и напълно достатъчно; Ан не представляваше заплаха за Натан. Та той е магьосник — без съмнение и бе казал, че е най-могъщият магьосник на всички времена — и се намираше в наследствената резиденция на династията Рал. Нямаше причина да се страхува от една дърта чародейка.

Найда го изгледа с поглед, в който се четеше, че ще чака навън пред вратата, в случай че той има нужда от нея, след което изнесе съвършените си крака през прага с грациозността на котка, прескачаща ограда.

Натан стоеше в средата на килията със сключени на гърба ръце и чакаше Ан да каже нещо.

Тя посегна към раницата си в края на каменната пейка, която и служеше едновременно за легло, маса и стол. Отвори капака и заровичка вътре. Пръстите и напипаха студения метален предмет, който търсеше. Извади го и го стисна в ръце, сянката и го скриваше.

След малко се обърна.

— Имам нещо за теб, Натан.

Вдигна яката, която възнамеряваше да сложи около врата му. Не се бе замисляла как точно ще осъществи намеренията си. Макар че би било добре да положи известни усилия в тази посока. Тя, Аналина Алдурен, Прелат на Сестрите на светлината. Поне доскоро. До преди да инсценира смъртта си и смъртта на Натан и да предаде поста си на Вирна.

— Искаш да си сложа тази яка? — попита кротко Натан. — Това ли очакваш?

Ан поклати глава.

— Не, Натан. Искам да ти я дам. Откакто съм затворена тук, доста разсъждавах. Мисля си, че никога не съм напускала своя затвор.

— Какво съвпадение — отрони Натан. — Аз прекарах доста време, разсъждавайки върху същата мисъл.

— Сигурно — кимна Ан, — най-вероятно и ти си мислил. — Подаде му яката. — Ето, вземи я. Не искам никога повече да виждам подобна яка. Въпреки всичко, което сторих, понеже смятах, че така е най-добре, искам да те уверя, че съм го правила с дълбоко отвращение. Най-малко съм искала да го причиня на теб, Натан. Напоследък все по-често си мисля, че животът ми е пълен хаос. Съжалявам, че трябваше да те затворя в подземията и да те държа като затворник. Ако можех да започна живота си отново, не бих постъпила така. Не очаквам от теб снизходителност — никога не съм се отнасяла към теб снизходително.

— Вярно е — отвърна Натан. — Не си.

Сините му очи сякаш я пронизваха. Той умееше да създава такова чувство. Ричард беше наследил същия пронизителен и дълбок поглед.

— Значи съжаляваш, че ме държа като затворник през целия ми живот. Съзнаваш ли защо не биваше да го правиш, Ан. Даваш ли си сметка къде е парадоксът?

— Какъв парадокс? — почти неволно попита тя.

— Срещу какво се борихме, Ан? — попита той, след като вдигна рамене.

— Много добре знаеш отговора, Натан.

— Да, знам го. Но дали и ти го знаеш? Отговори ми, какво се стремяхме да опазим, да защитим, какво се борихме да запазим?

— Дарбата, идваща от Създателя, разбира се. Борим се, за да сме сигурни, че тя ще пребъде в света. Борим се хората, родени с дарбата, да ги има, да се научат да използват дарбата си пълноценно. Борим се всеки човек да има възможност да развива уникалните си способности.

— Звучи парадоксално, не мислиш ли? Онова, за което си мислиш, че си струва, да се бориш, те плаши. Императорският орден учи, че не е в интерес на човечеството роденият с дарбата да има възможност да борави с магия; според тях уникалните способности на всеки човек трябва да бъдат стъпквани. Те твърдят, че след като хората не притежават дарбата в еднаква мяра, е опасно някои да я ползват. Тоест човек, роден с дарбата, не бива да се заблуждава, че всеки има право на свой живот. Човек, роден с магически способности, трябва да бъде прокуден от света, за да живеят по-добре родените без такива способности.

Въпреки че си против всичко това, ти се държа така, сякаш вярваш безусловно в него. Държа ме затворен само заради способностите ми. Видя, че съм способен на нещо, което другите не умеят да правят, и реши, че това е някакво зло, което не бива да се допуска сред хората.

Отгоре на това през целия си живот полагаше усилия да запазиш онова, което най-много те плашеше у мен — уникалните ми способности, — да го запазиш у други хора. Бори се, за да може всеки, роден с дарбата, да живее собствения си живот, да реализира възможно най-успешно своя потенциал… Мен обаче ме държа под ключ, като ми отне същото това право.

— Това, че искам вълците на Създателя да ловуват на свобода, както би трябвало, не означава, че възнамерявам да ме хапнат за вечеря.

Натан се надвеси над нея.

— Аз не съм вълк. Аз съм човешко същество. Ти реши, че ще ме съдиш, намери ме за виновен и ми лепна доживотна присъда в своя затвор само защото съм се родил такъв, какъвто съм; защото се страхуваше от онова, което бих могъл да направя, понеже съм способен да го направя. След което реши да успокоиш съвестта си и да убедиш сама себе си, че си много мила и внимателна, като обзаведе луксозно затвора ми — като през цялото време претендираше, че вярваш в борбата ни за идентичност на всеки под слънцето.

Ти си мислеше, че затворът ти е подходящ, понеже предлага известен лукс, но всъщност чрез него криеше от самата себе си истинската същност на застъпваните от теб идеи. Огледай се, Ан. — Той обиколи с ръка каменната килия. — Ето това предлагаше ти на хората, на които отричаше правото на собствен живот. Ти реагираше досущ като Ордена — основавайки се на една или друга способност, която не ти харесва. Ти решаваше, че определени хора, поради по-големия си потенциал, трябва да бъдат пожертвани за доброто на по-малко способните от тях. Както и да натруфиш един зандан, отвътре той винаги изглежда така.

Преди да отговори, Ан се опита да се съсредоточи и да стабилизира гласа си.

— Мислех, че докато седях тук, долу, сама в тъмното, съм разбрала някои неща, ала явно съм се лъгала. През всичките тези години се чувствах ужасно, задето те държах заключен в подземията, но никога не се бях замисляла за обосновката на действията си. Прав си, Натан. Смятах, че можеш да бъдеш изключително опасен. Бих могла да се постарая да ти помогна да разбереш как да действаш разумно, вместо да очаквам най-лошото от теб и да те държа зад решетките.

Той вдигна ръце на хълбоците си.

— Наистина ли смяташ така, Ан?

Тя кимна, не намираше сили да го погледне, очите и бяха плувнали в сълзи. През целия си живот бе очаквала честно отношение от хората, но тя самата не бе честна спрямо себе си.

— Да, Натан, така смятам.

Приключила с изповедта, отиде и седна на пейката.

— Благодаря ти, че дойде, Натан. Няма да те притеснявам повече с подобни молби. Ще поема справедливото си наказание, без да се оплаквам. А сега, ако нямаш нищо против, бих искала да остана сама, за да се помоля и да осмисля тежестта, паднала на сърцето ми.

— Ще имаш възможност да го направиш по-късно. А сега ставай и си събирай партакешите. Чака ни работа и нямаме време за губене.

Ан вдигна глава.

— Моля?

— Чакат ни важни дела. Хайде, жено. Губим време. Трябва да вървим. С теб сме от една и съща страна на барикадата, Ан. Трябва да се държим един за друг и да защитаваме идеалите си. — Той се надвеси към нея. — Освен ако не си решила да излезеш в пенсия и не искаш да останеш да се излежаваш до края на живота си. Ако случаят не е такъв, да вдигаме гълъбите. Че доста сме го загазили.

Ан скочи от каменната пейка.

— Загазили сме го, казваш? Какво имаш предвид?

— Имаме проблем с пророчествата.

— С пророчествата ли? Какъв по-точно проблем? С кое пророчество?

Вдигнал юмруци на хълбоците си, Натан я изгледа изпод вежди.

— Не мога да говоря с теб за такива неща. Пророчествата не бива да достигат до ушите на непросветлените.

Ан стисна зъби и тъкмо се канеше да му прочете едно конско, когато мярна закачливата му усмивка, затънала крайчеца на устните му. В следващия миг самата тя се усмихваше.

— Какво става? — попита тя с тон, с който приятелите си прощават минали прегрешения и започват отношенията си на чисто.

— Направо няма да повярваш, Ан — оплака се Натан. — Пак онова момче.

— Ричард ли?

— Нима познаваш друго момче, способно да се забърка в проблеми, в каквито се забърква той.

— Само дето ми се струва, че вече не е момче.

— Сигурно — въздъхна Натан, — но за човек на моите години е трудно да нарече толкова млад човек мъж.

— Той си е мъж — увери го Ан.

— Добре де — Натан се ухили. — Освен това е Рал.

— Та в какво се е забъркал Ричард този път?

Доброто настроение на Натан се изпари.

— Прекрачил е отвъд границите на едно пророчество.

Ан смръщи чело.

— Какви ги говориш? Какво е направил?

— Казвам ти, Ан, момчето се е втурнало презглава отвъд едно пророчество — и е попаднало на едно място в него, където самото пророчество не съществува.

Ан разбра, че Натан е сериозно притеснен, но не можа да разбере какво точно иска да и каже. Това бе една от причините хората да се страхуват от него. Често оставяше впечатление, че дрънка глупости, а в същото време се оказваше, че говори неща, разбираеми единствено за него. Понякога пълното значение на неговите думи бе разбираемо само за друг Пророк. С очите си, очите на Пророк, той виждаше неща, невидими за другите хора.

Ан цял живот се бе занимавала с пророчества и поради тази причина разбираше по-добре от повечето хора какво има предвид Натан, проникваше поне донякъде в дълбините, разбираеми единствено за него.

— И откъде знаеш за това пророчество, Натан, след като не съществува? Не разбирам. Обясни ми.

— В Народния дворец има библиотеки, в които се пазят някои ценни пророчески книги. Много от тях бяха напълно непознати за мен — видях ги за пръв път. Макар да имах причина да подозирам за съществуването на подобни пророчества, не можех да съм сигурен, че ги има, а и не знаех какво точно се казва в тях. Откакто съм тук, ги изучавам и открих някои връзки към други пророчества, с които сме се сблъсквали в подземията на Двореца на пророците. Тукашните пророчества запълват някои важни дупки във вече известните ни пророчества.

Най-важното обаче е, че открих съвсем ново и непознато за мен разклонение, което обяснява защо и поради каква причина съм бил сляп за част от случващото се напоследък. Изучавайки пътеките и обратите на това разклонение, установих, че Ричард е поел в една посока, следваща определена пророческа пътека, което води в неизвестността, към нещо, което — доколкото мога да преценя — изобщо не съществува.

Вдигнал едната си ръка на хълбока, докато с другата проследяваше невидими схеми във въздуха, Натан закрачи из тясната килия.

— Въпросното ново звено отпраща към абсолютно непознати за мен неща, разклонения, чието съществуване винаги съм подозирал, но които ми се губеха. Тези разклонения представляват изключително опасни пророчества, които са били пазени тук в тайна. И сега разбирам защо. Дори аз, ако ги бях срещнал преди години, най-вероятно бих ги разчел погрешно. Тези нови разклонения намекват за някакви празнини. И понеже става въпрос за празнини, тяхната същност е непознаваема.

Ричард е навлязъл в тази празна област, където пророчеството не може да го види, не може да му помогне и което е най-страшно, не може да помогне и на нас. Освен че пророчеството не може да го види, самият Ричард сякаш не съществува, онова, което прави, не съществува.

Ричард се е захванал с нещо, което може да сложи край на всичко съществуващо.

Ан знаеше, че Натан не би преувеличавал за нещо толкова сериозно. Макар да не бе съвсем наясно какво точно и говори той, схващаше общата тоналност на нещата и дори само от това я побиха тръпки.

— Какво може да се направи?

Натан разпери ръце.

— Трябва да отидем да го намерим. Трябва да го върнем в съществуващия свят.

— Искаш да кажеш в света, който съществува според пророчеството.

Натан отново я изгледа изпод вежди.

— Не казах ли същото? Трябва някак си да го върнем на линията на пророчеството, където се появява и той.

Ан се прокашля.

— В противен случай?

Натан грабна лампата, после и торбата и.

— В противен случай ще престане да бъде част от осъществимите линии на пророчеството и никога повече няма да има каквото и да било общо с проблемите на нашия свят.

— Искаш да кажеш, че ако не го върнем от онова въпросно място, ще умре?

Натан я изгледа с любопитство.

— На стените ли говоря? Разбира се, че ще умре! Ако момчето не е в пророчеството, ако прекъсне всички връзки с пророчеството, в които играе някаква роля, ще остави без съдържание всичките онези пророчески линии, в които той самият съществува. Направи ли го, те ще се превърнат в лъжливи пророчества и всички разклонения, в които се споменава името му, никога няма да се случат. Никое от другите звена не съдържа каквато и да било информация за него — тъй като в тях той умира.

— А какво става в онези звена, които не го споменават?

Натан я хвана за ръката и я дръпна към изхода.

— В тях над света пада сянка. Тя покрива всички живи същества. Чака ни безкрайно дълга и безкрайно мрачна ера.

— Чакай малко — Ан го дръпна да спре.

Върна се при каменната пейка и постави Рада’Хан в средата.

— Нямам сили да я унищожа. Може би е най-добре да остане заключена тук.

Натан кимна.

— Ще заключим вратите и ще кажем на тъмничарите, че трябва да остане заключена тук за вечни времена.

Ан вдигна пръст пред лицето му.

— Не си мисли, че само защото нямаш яка на врата, ще търпя лошо поведение.

Натан отново се ухили. Спря за миг, за да изрази съгласието си. Преди да прекрачи прага, се обърна към нея.

— Между другото, да сте си писали с Вирна напоследък?

— Да, накратко. В момента е с армията и е доста заета. Защитават проходите на Д’Хара. Джаганг е започнал обсадата си.

— От сведенията, които получих от командирите в двореца, проходите са добре укрепени и ще издържат известно време. — Надвеси се над нея. — Трябва да и изпратиш съобщение. Кажи и, когато срещне празна каруца на пътя си, да я пусне.

Ан го изгледа неразбиращо.

— Какво означава това?

— Пророчеството не е предназначено за ушите на непросветлените. Просто и предай думите ми.

— Добре — рече Ан, преди Натан да я е избутал през вратата. — Но ще е по-добре да не и казвам, че си го казал ти, защото иначе най-вероятно не би се вслушала в тези думи. Както ти е известно, тя те мисли за малоумен.

— Просто никога не е имала възможност да ме опознае по-отблизо, това е. И как иначе, като се има предвид, че бях несправедливо държан в затвор и изобщо…

Ан искаше да му каже, че вероятно Вирна просто го познава прекалено добре, но реши да си замълчи. Натан тъкмо протягаше ръка към външната врата, когато тя го дръпна за ръкава.

— Какво друго, свързано с откритото от теб пророчество, не ми казваш, Натан? Имам предвид онова пророчество, в което Ричард изчезва.

Познаваше го прекалено добре, за да заподозре по държанието му, че крие нещо, най-вероятно от желание да не я тревожи. Той я изгледа сериозно, преди най-накрая да проговори.

— В това разклонение се появява Вселител.

Ан се намръщи и заби поглед в тавана.

— Вселител… Вселител… — замърмори тя на себе си, сякаш се опитваше да си припомни какво ли означава това. Звучеше и познато. — Вселител… — Тя щракна с пръсти. — Вселител. — Ококори очи. — Скъпи Създателю.

— Не мисля, че Създателят има нещо общо с това.

Ан нетърпеливо махна с ръка.

— Изключено. Явно има някаква грешка в пророчеството, което си открил. Сигурно е нещо сбъркано. Вселителите са били създадени по времето на Голямата война. Изключено е в това звено на пророчеството да се появява Вселител. Пророчеството вероятно е остаряло и отдавна изчерпано. — Ан прехапа долната си устна, умът и работеше трескаво.

— Не е остаряло. Нима мислиш, че не си го помислих веднага? Нима ме смяташ за лаик? Прегледах хронологията стотици пъти. Направих всички възможни изчисления и проверки — дори създадох някои нови специално за случая. Накрая всички водят до едно и също място. Звената се нареждат едно след друго. Пророчеството си е абсолютно на мястото, хронологично изрядно, всичко съвпада.

— Значи има лъжливо звено — настоя Ан. — Вселителите са вторично създадени същества. Те не могат да се репродуцират.

— Казвам ти — изръмжа Натан, — по това разклонение с Ричард се появява Вселител. При това разклонението е осъществимо.

— Няма начин да са оцелели до днес. — Ан бе сигурна в това, което казва. Натан разбираше от пророчества повече от нея, в това нямаше спор, но другото влизаше в нейната компетентност и тя знаеше прекрасно какво говори — тук тя бе професионалистът. — Вселителите не са можели да създават поколение.

Натан я изгледа с поглед, който тя ни най-малко не харесваше.

— Казвам ти, че на света отново се е появил Вселител.

— Крадците на души не се репродуцират, Натан — кротко отрони тя.

Засърбя я цялото тяло. Очите и потънаха в неговите и останаха там един доста дълъг момент, след което гласът и най-сетне събра сила.

— През последните три хиляди години никой освен Ричард не се е родил с двете страни на дарбата. Изключено е някой…

Ан замлъкна. Той я гледаше и тя най-сетне прозря.

— Скъпи Създателю — прошепна.

— Казах ти вече — Създателят няма нищо общо с това. Той е дело на Сестрите на мрака.

Разтърсена до дъното на душата си, Ан не можа да намери думи.

Това бе най-ужасната новина, която можеше да и съобщят.

Срещу Вселителите нямаше спасение.

Вселителят бе способен да проникне във всяка душа.

Найда ги чакаше в коридора пред втората врата, лицето и бе сериозно както обикновено, но не тъй посърнало като на Ан. В коридора беше мрачно, блещукаха само слабите пламъчета на няколко свещи. В дебрите на двореца никога не полъхваше ветрец. Единственият цвят сред мрачните стени, поглъщащи немощната светлинка, бе кървавочервеното на униформата на Найда.

Ан се наведе към Морещицата и я изгледа изпод вежди.

— Предаде ли му, каквото ти казах?

— Разбира се — отвърна Найда и закрачи след тях. Полуизвърната към нея, Ан я заплаши с пръст.

— Ще те накарам да съжаляваш, задето си му казала.

Найда се усмихна.

— О, не мисля.

Ан се извърна напред.

— Между другото защо си препасал този меч? Точно ти — магьосникът. За какво ти е?

Натан я изгледа обидено.

— Ами, според Найда изглеждам страхотно с меч на кръста.

Ан се втренчи право пред себе си в мрачния коридор.

— Не се и съмнявам.