Уязвимата империя

Осемнадесета глава

ЗЕД СЕ СЪБУДИ СЪС ЗАМАЯНА ГЛАВА, коремът му се бунтуваше, всеки миг щеше да повърне. Никога, през целия си дълъг живот, не се бе чувствал по-ужасно. Досега не бе и предполагал, че е възможно човек да изпитва толкова силни позиви за повръщане, но всъщност да не може да изкара нищо. Нямаше сили да си вдигне главата. Ако можеше да умре в същия този миг, би било истинско облекчение.

Понечи да вдигне ръце пред очите си, за да избегне неприятната дразнеща светлина, но установи, че китките му са завързани на гърба.

— Май се разбужда — чу се нечий мазен глас.

Въпреки че се чувстваше наистина ужасно, Зед се опита да използва дарбата си, за да разбере колко души има в помещението. Поради някаква причина дарбата му, която обикновено откликваше с бързината на мисълта му и бе нещо толкова естествено, колкото виждането с очите или чуването с ушите му, този път се отзова тромаво и лениво, сякаш бе потопена в меласа. Предположи, че се дължи на зловонното вещество, с което бяха напоили парцала, за да го приведат в състояние на безсъзнание. Все пак някак си успя да усети само един човек.

В дрехите му се вкопчиха нечии мощни ръце, които грубо го вдигнаха на крака. Зед даде воля на усещанията си и реши да повърне. За негова огромна изненада не успя. Тъмната нощ се олюля в замъгления му поглед. Различи силуетите на дървета на фона на небето, звездите и внушителното черно туловище на Кулата.

Внезапно във въздуха изригна огнен език. Неочакваната светлинна атака го накара да затвори очи. Пламъкът затрепери лениво, реейки се над отворената длан на жена с четинеста сребриста коса. Зед различи още хора, спотаени в сенките; значи дарбата му грешеше. Значи те, подобно на мъжа, който го бе нападнал, също бяха невидими за магията.

Жената застана пред него и го прониза с поглед. На лицето и бе изписана ликуваща ненавист.

— Виж ти, виж — изсъска надменно тя. — Великият магьосник се пробужда.

Зед не каза нищо. Онази явно се забавляваше. Зловещата гримаса и гърбавият нос, осветени странично от пламъка в дланта и, се придвижиха към Зед.

— Пипнахме те.

Зед, който бе изчакал търпеливо да се поокопити, се обърна към себе си, за да призове дарбата от дълбините на своето същество, а чрез нея да сгъсти въздуха в мощна мълния, която да стовари върху жената, после да предизвика вихрушка от камъни и отломки, за да я затрупа. Освободи силата си и зачака мощният взрив да разтърси нощта.

Не се случи нищо.

Без да губи време да анализира неочаквания проблем, той бе принуден да изостави емоционалните си пориви, за да се съсредоточи върху запалването на магьоснически огън, с който да унищожи противничката си.

Не се случи нищо.

Не само че не се случи нищо, но самият му опит все едно бе камъче, което пада в бездънен тъмен кладенец. Очакването му се разби в една ужасяваща пустота, която намери вътре в себе си.

Зед установи, че дори от това да зависеше животът му, пак не би успял да запали огън като нейния. Чувстваше се напълно безпомощен, сякаш единственото, за което му бяха останали сили, бе да се задържи в съзнание. Да, явно състоянието му се дължеше на гнусното вещество, с което го бяха упоили.

След като така или иначе не можеше да стори нищо друго, Зед направи единственото, което му оставаше — заплю я в лицето.

Тя му отговори със светкавичен шамар, вследствие на което тялото му отхвръкна от ръцете на онзи, който го държеше. Лишен от възможността да използва ръцете си, за да се подпре на тях, Зед тупна на земята неочаквано тежко. Остана така известно време, ушите му бучаха от внезапния удар, очакваше някой да дойде и да го довърши.

Вместо това го вдигнаха на крака. Един мъж го сграбчи за косата и вдигна лицето му така, че да погледне жената пред себе си. Беше намръщена, което явно бе обичайната и гримаса.

Тя на свой ред го заплю.

Зед се усмихна.

— Ето каква била работата — една глезла си играе, на каквото повикало, такова се обадило.

Преряза го внезапна болка в корема, от която той неволно изрева. Ако онези бабанки не го държаха под мишниците, със сигурност щеше да се превие одве и да се строполи на земята. Не знаеше със сигурност как го е направила — вероятно с кълбо сгъстен въздух, направляван от дарбата и. Предположи, че е било кълбо, защото ако при тази сила беше използвала остър ръб, със сигурност щеше да го пререже на две. Зед беше убеден, че ще му остане морав белег.

Мина цяла вечност на отчаяна борба, докато най-накрая успя да си поеме дъх.

Мъжете, които според дарбата му изобщо не бяха тук, го изправиха.

— Разочарован съм, че попаднах в плен на чародейка, чието въображение стига едва дотук — подразни я Зед.

Намръщената жена се усмихна.

— Не се притеснявай, магьоснико Зорандер, Негово сиятелство отдавна си мечтае за пършивата ти кожа. Ще поиграеш с него, на каквото повикало, такова се обадило, пък да видим дали няма да ти се стори безкрайно изобретателен. Мога да те уверя, че когато става въпрос за изобретателност в изтезанията, Негово сиятелство няма равен. Сигурна съм, че няма да те разочарова.

— Тогава какво чакаме? Нямам търпение да побеседвам с Негово сиятелство.

Пазвантите пак повдигнаха главата му, за да може жената да плъзне острия си маникюр по бузата и шията му — не чак толкова силно, че да му потече кръв, но достатъчно, за да го убеди в собствената си безкомпромисна жестокост. Надвеси се към него. Едната и вежда се повдигна така, че тръпки го побиха.

— Предполагам имаш големи планове за това как ще протече срещата ви, какво ще кажеш и как ще се държиш. — Тя протегна ръка и сграбчи нещо, увито около врата му. Зед усети, че са му сложили нещо като яка или нашийник, която тъй болезнено се впи в тила му, че явно бе метална.

— Сети се какво е това — подразни го жената. — Да чуем предположението ти.

— Голяма си досадница — въздъхна Зед. — Но едва ли съм първият, който ти го казва.

Нетърпелива да му съобщи неприятната новина, тя не обърна внимание на заядливото подмятане. Усмивката разтегли устните и още повече.

— Това е Рада’Хан.

Зед доста се притесни, но се постара тревогата да не проличи в тона му.

— Нима. — Направи пауза и се прозя отегчено. — Е, не съм и очаквал ограничена женска като теб да измисли нещо оригинално.

Тя го изрита с коляно в слабините. Зед се преви от болка, не съумя да сдържи стона си. Не бе очаквал толкова груб удар.

Двамата здравеняци веднага го вдигнаха, за да няма възможност да се съвземе. Рязкото раздвижване го хвърли в нечовешка агония. Стисна зъби, очите му се насълзиха, коленете му аха да се подгънат, ала двамата го държаха изправен.

На лицето на жената се изписа досада.

— Видя ли, магьоснико Зорандер? Изобщо не е здравословно да го раздаваш духовит.

Зед беше съгласен с нея, но не и го каза.

Вече се готвеше да отключи проклетата яка и да я махне от шията си. И преди бе попадал „в плен“ — на самия Прелат — и му бяха поставяли Рада’Хан на врата, сякаш бе момче, родено с дарбата, което се нуждаеше от обучение. Сестрите на светлината използваха подобни яки, за да не позволят на дарбата да навреди на малчуганите, преди да са се научили да я използват и контролират. Ричард беше заловен и му беше поставена такава яка веднага след като дарбата му се събуди в него.

Рада’Хан се използваше още за контролиране на млади магьосници и за предизвикване на болка по усмотрение на Сестрите. Зед разбираше защо Прелатът бе настоявала Ричард да им помогне — защото бе разбрала, че той е роден с двете страни на дарбата и защото се страхуваше от тъмните сили, които преследваха. Въпреки това Зед никога нямаше да и прости, че се бе отнесла така с внука му. Един магьосник би трябвало да бъде обучаван от друг магьосник, а не от заблудено ято гъски като Сестрите на светлината.

Прелатът обаче не си бе правила илюзии, че ще успее да обучи Ричард за магьосник. Тя беше поставила яката около врата му, за да изобличи предателите в ятото — Сестрите на мрака.

За разлика от Ричард обаче, Зед знаеше как да се освободи от тази отвратителна яка. Всъщност не му бе за първи път — беше го направил и когато Прелатът се бе опитала да използва Рада’Хан, за да го принуди да им съдейства.

Зед насочи тънка струйка сила към ключалката — не открито, така че мъчителката му да забележи, но достатъчно умело, за да напипа магическия поток и да разбере къде трябва да съсредоточи дарбата си, за да отключи невидимата заключалка.

В подходящ момент, когато краката му са здраво стъпили на земята и престане да му се вие свят, той щеше да разбие катинара. В следващия миг, преди онази да е разбрала какво става, щеше да освободи магьоснически огън и да я изпепели.

Тя пак го дръпна за яката.

— Работата е там, скъпи мой магьоснико, че човек с твоите прословути способности би знаел как да се освободи от подобно нещо.

— Нима? Значи съм прочут? — Зед се ухили. — Колко приятно!

Презрението докара на лицето и гримаса на тотално отвращение. Тя го придърпа по-близо до разкривената си физиономия. Без да обръща внимание на думите му, продължи:

— И понеже Негово сиятелство би бил ужасно недоволен, ако се освободиш от яката, съм взела мерки това да не се случи. Заварила съм я със субстрактивна магия.

Виж, това вече беше проблем.

Жената кимна на двамата, които го държаха. Зед се огледа и за пръв път забеляза, че очите им са насълзени. Остана безкрайно удивен от факта, че мъжете плачат.

Но така или иначе те изпълняваха заповедите и, така че най-безцеремонно го вдигнаха и го натовариха в една каруца, сякаш бе наръч дърва.

Зед се приземи до някакъв човек.

— Радвам се бъдеш жив, старче — изгъргори тих дрезгав глас.

Ейди. Лицето и беше подпухнало и кървеше. Изглеждаше пребита почти до смърт. Нейните китки също бяха вързани на гърба. Освен това в очите и блестяха сълзи.

При мисълта, че са и причинили болка, го сви сърцето.

— Какво ти сториха, Ейди?

Тя се усмихна.

— Боя се, че не бъдат изпълнили всичките си планове. На мъждивата светлина на някакъв фенер Зед успя да види, че Ейди също е с яка около врата.

— Яхнията ти бе превъзходна.

— Моля те, старче — изсумтя тя, — недей говориш за храна точно в този момент.

Зед внимателно се огледа и забеляза, че наоколо има още мъже, които чакаха търпеливо заповеди. Преди му се бяха падали в гръб, така че не ги бе забелязал. Дарбата му не го беше предупредила за присъствието им.

— Май доста сме го загазили — прошепна той колкото на нея, толкова и на себе си.

— Нима? — дрезгаво попита Ейди. — Как бъде разбрал?

Зед знаеше, че тя се опитва да го развесели, но на устните му не се появи дори вяла усмивка.

— Съжалявам, Зед.

Той кимна, доколкото му позволяваше позата — легнал настрани, с вързани отзад ръце.

— Мислех се за голям умник с всичките онези капани, дето ги заложих. За жалост те не действат на хора, неподатливи на магията.

— Не бъдеш знаел това — опита се да го успокои Ейди.

Обзе го горчиво съжаление.

— Би трябвало да го имам предвид, след като пролетта срещнахме такъв човек в Двореца на Изповедниците. Би трябвало да предвидя опасността. — Той заби поглед в мрака. — Държах се като истински глупак и не помогнах ни най-малко на каузата ни.

— Но откъде бъдат дошли всичките тези? — Ейди бе на път да се паникьоса. — Цял живот не бъда срещнала нито един такъв човек, а ето че сега бъдат цяла шайка.

Зед не беше свикнал да вижда Ейди толкова дезориентирана. Тя усещаше, че около нея има хора, само по звуците, които издаваха. Зед поне можеше да ги види с очите си, след като дарбата му отказваше да ги регистрира.

Мъжете стояха с наведени глави и очакваха разпореждания. Не изглеждаха доволни от случващото се. Всички бяха млади, двайсетинагодишни. Някои плачеха. Беше странно да видиш такива мъжаги да реват. Зед почти съжали, че уби един от тях. Почти.

— Вие тримата — изръмжа жената и запали още един фенер с огненото кълбо, което потрепваше в дланта и, — влизайте и започвайте претърсването.

Белите очи на Ейди се извърнаха към Зед, лицето и бе помръкнало.

— Сестра на мрака — прошепна тя.

Кулата беше тяхна.