Уязвимата империя

Двадесет и осма глава

ОЛЮЛЯВАЙКИ СЕ, НИКОЛАС СЕ ОТПРАВИ КЪМ ПРОЗОРЕЦА, всичко му бе като в мъгла.

Сега и петимата бяха негови.

Този път щом устата му зяпна, от гърлото му най-сетне излезе вик — викът на присъединилите се към неговата душа още пет души, слети в една обща сила, направлявана само и единствено от неговата воля. Телесните им страдания бяха изтласкани на заден план. Петте духа гледаха през прозореца заедно с него, готови да полетят в нощта, накъдето той реши да ги поведе.

Сестрите нямаха представа какво са отприщили онази нощ. Нямаше начин да предвидят размерите на силата, с която го бяха заредили — способностите, които му дадоха.

Бяха постигнали нещо, непостигнато от никого в продължение на хиляди години — трансформацията на един магьосник и превръщането му в нещо повече, превъплъщаването му в оръжие, съсредоточено върху конкретна цел. Бяха му дарили сила, каквато никое живо същество не притежаваше. Бяха му дали власт над духовете на другите.

Повечето Сестри успяха да избягат, ала все пак успя да убие пет от тях.

Пет му бяха напълно достатъчни. След като се всели в душите им, издърпа обратно в себе си духовете им и похити техния Хан, тяхната жизнена сила.

Пасна му идеално, понеже се оказа, че Ханът не им е даден по рождение, а е придобит впоследствие — мъжки Хан, откраднат от млади магьосници. Те се бяха сдобили с него, за да си присвоят способности, с каквито не бе възможно да се родят. Още незнайни хора със способности, пожертвали за тези, които бяха пожелали да се възползват от тях.

Николас бе отнел откраднатото от още топлите им тела, бе го изтръгнал от тях, разпорвайки димящите им вътрешности. Накара ги да съжаляват, че са изпълнили волята на Джаганг и са сътворили нещо, което Създателят не бе пожелал да съществува.

Не само го бяха превърнали във Вселител, но го бяха дарили със своя Хан, като по този начин бяха умножили силата му.

След като всичките пет жени най-сетне издъхнаха, за един миг, в който Пазителят дойде да прибере злочестите си чеда, светът потъна в непрогледен мрак.

В един и същи ден Сестрите го унищожиха и пресътвориха.

Очакваше го цял един живот, в който да изследва и открива какво може да постигне с новите си способности.

И да си гарантира, че Джаганг ще му се издължи за онази нощ. Императорът ще си плати, при това с охота, понеже Николас ще му осигури нещо, което никой друг освен Николас Вселителя не бе способен да му даде.

Николас ще бъде възнаграден достатъчно щедро, за да се компенсират нанесените му щети… Още не бе решил каква точно награда да си поиска, ала със сигурност ще е достойна за него.

Ще използва способностите си, за да сложи ръка на живота на някои хора — при това важни хора. Вече не бе нужно да набива на кол. Вече знаеше как да си вземе онова, което иска.

Вече знаеше как да се промъква в съзнанието, на когото си пожелае в избрано от него време и да отнеме дадената душа.

Ще размени живота на тези хора за власт, богатства, разкош. За нещо подходящо…

Ще стане император.

Но не би го задоволила тази жалка империя от овчедушни поданици. Ще властва с наслада. Ще изпълни всяка своя прищявка, само веднъж да се сдобие с власт над… над нещо важно. Още не бе решил над какво. Беше важно да си избере подобаваща награда. Нямаше закъде да бърза. Отговорът сам ще му дойде.

Извърна лице от прозореца, вътре в него трептяха петте новопридобити духа.

Беше време да използва съграденото от самия него.

Беше време да се залавя за работа, за да получи онова, което иска.

Този път възнамеряваше да се приближи още повече. Голямото разстояние го притесняваше, искаше да вижда по-ясно. Бе паднал мрак. Този път ще използва прикритието на нощта и ще се приближи повече.

Николас взе паницата от масата и я постави на пода пред петимата, чиито души трептяха в него. Телата им потрепваха конвулсивно, дори онзи, който не бе набит на кол, агонията мъчеше както плътта, така и душите им.

Николас седна с кръстосани крака пред паницата. Отпуснал ръце на коленете си, отметна глава назад, затвори очи и се обърна към вътрешната си сила — сила, дадена му от онези зловещи жени, от прекрасните зловещи жени.

За тях той бе жалък магьосник с посредствени възможности, ценен единствено заради плътта и кръвта си, като играчка, с която да се забавляват — която да пожертват в името на по-висши идеали.

Когато му остане време, ще погне и останалите.

Сега обаче го чакаха по-важни задачи и той побърза да прочисти съзнанието си от мисълта за Сестрите.

Тази нощ няма само да наблюдава света през чужди очи. Тази нощ ще полети с духовете, които бе изпратил напред.

Тази нощ няма само да наблюдава света през чужди очи. Тази нощ духът му ще предприеме пътешествие.

Николас отвори устата си, колкото му позволяваха челюстите, главата му се залюля насам-натам. Обединените духове вътре в него освободиха част от себе си в паницата, завъртайки се в копринено-сребриста сфера, осветена от мекото сияние на връзката им с живота, на който той бе стъпил.

Неговият дух също остави в тялото си една малка частица от себе си, която се завъртя в паницата заедно с останалите.

Части от петте духа се смесиха с част от неговия и образуваха едно кълбо, озарено от приглушената светлина на живота. В това време той се подготви за път. Освободи се от собствения си дух, после, след като остави тялото си да седи на пода с кръстосани крака, се издигна към небето, понесен на крилата на умножената си сила.

Никой магьосник преди него не бе успял да направи това, което бе намислил той — да изостави тялото си и да пусне духа си да се рее на крилата на мисълта му. Спусна се в нощта, бърз като мисълта, за да намери дирената плячка.

Усети плющенето на вятъра в перата. Бърз като стрела, той се понесе в нощта, повеждайки след себе си и петте духа.

Призова тъмните фигури да образуват кръг около него и щом го наобиколиха, изпрати петте духа в тях. Устата му още зееше като за прозявка, която всъщност не бе прозявка.

Докато кръжаха около него, почувства развихрения под крилата им въздух, усети как перата му се плъзгат във въздуха, за да определят посоката им с такава лекота, с каквато мисълта му направляваше не само неговия, но и останалите пет духа.

Изпрати петте на нощен полет до мястото, където по-рано бе изпратил отряда. Те полетяха над хълмовете, огледаха необятните пространства земя, голата пустош. Плащът на нощта бе хладен, загръщаше ги в мъглива чернота.

Долови мирис на мърша — остра, втрисаща, дразнеща. Петте заслизаха на спирала към земята. През очите им, които виждаха в тъмното, Николас видя земята, осеяна с трупове. Други като петте се бяха събрали на шумно пиршество, прекъсвано от разкъсване и ръмжене.

Не. Нещо не е наред. Не ги вижда.

Трябва да ги намери.

Издигна се високо над кървавото пиршество, за да огледа. Подгони го чувство на нетърпение. Сякаш бъдещето му бавно се изплъзваше — съкровището се изсулваше между дланите му. Трябва да ги намери. Трябва.

Стрелна се устремно напред.

Насам, натам, по-нататък. Търси, търси, търси. Намери ги, намери ги. Търси. Трябва да ги намери. Търси.

Това не беше предвидено. Мъжете трябваше да са достатъчно. Никой не би трябвало да се измъкне от лапите на толкова много добре тренирани мъже. Не и когато се промъкват скришом и нападат изневиделица. Бяха избрани според способностите си. Бяха истински професионалисти.

Телата им се валяха в пръстта. Разкъсваха ги клюнове и нокти. Въодушевени крясъци. Глад.

Не. Трябва да ги намери.

Нагоре, нагоре, нагоре. Намери ги. Трябва да ги намери.

Бе преживял агонията на прераждането в онези мрачни гори, в онези ужасни дебри, с онези зловещи жени. Ще си получи наградата. Никой не може да му я отнеме. Не и сега. Не след всичко това.

Намери ги. Търси, търси, търси. Намери ги.

Понесен от мощни криле, той се рееше в нощта. Въоръжен с очи, които виждат в тъмното, оглеждаше и търсеше. С помощта на същества, които улавяха миризмата на жертвата от огромно разстояние, се напрягаше да ги подуши.

Пореха въздуха, излезли на лов. На лов.

Изведнъж мярна каруцата им. Разпозна каруцата им. Едрите им коне. Беше я виждал и преди — беше ги виждал да пътуват с нея. Слугите му се събраха в плътен обръч, носейки се на почти безшумни криле, после рязко се спуснаха надолу, за да помогнат на Николас да види по-ясно.

Няма ги. Не са там. Някакъв номер. Сигурно е номер. Отвличане на вниманието. Няма ги. Изпратили са каруцата сама, за да го заблудят, да го отклонят от пътя.

Със сили, подновени от гнева, той се издигна нагоре, нагоре, нагоре, за да огледа цялата местност. Търси, търси. Намери ги. Полетя с петте в широк фронт, за да огледа скритата под плаща на нощта земя. Летяха ли летяха, търсеха. Неговият глад бе техен глад. Търси. Хвани ги.

Постепенно крилата се умориха. Трябва да ги намери. Няма право на почивка. Няма право на провал. Разшири периметъра още повече. Търси. Търси. Хвани ги.

Ето, нещо помръдна сред дърветата.

Непрогледен мрак. Не биха забелязали преследвачите си — не и в тъмното. Но той ги видя. Заповяда на петте да се снишат, стесниха обръча, започнаха да кръжат плътно една до друга. Този път няма да допусне грешка, ще се сниши съвсем близо до земята. Закръжи, сниши се, наблюдавай, закръжи, наблюдавай, виж ги.

Тя е! Майката Изповедник! Видя и останалите. Онази червенокосата и четирикраката и дружка. И другите. И той би трябвало да е там. Няма начин. Би трябвало да е с малката група, която се придвижва на запад.

На запад. Движат се на запад. Бяха се придвижили по на запад от мястото, където ги забеляза преди.

Николас се изсмя. Отиват на запад. Мъжете, изпратени да ги заловят, са избити до крак, ала те продължават по пътя си. Вървят на запад.

Натам, където ги очаква той.

Ще ги пипне.

Ще пипне Господаря Рал и Майката Изповедник.

Джаганг ще се зарадва.

И тогава му хрумна нещо — наградата. Какво ще получи в замяна на плячката, която ще хвърли в краката му?

Д’Хара.

Ще получи управлението на Д’Хара в замяна на тези две нищожества. Джаганг ще трябва да го възнагради с трона на Д’Хара, ако иска да се сдобие с тези двамата. Не би посмял да откаже на Николас Вселителя да получи, каквото желае. Не и при положение, че Николас разполага с онова, което Джаганг отдавна мечтаеше да притежава. За тези двамата Джаганг бе готов да плати всякаква цена.

Болка. Писък. Разкъсаха го шок, ужас, объркване. Почувства вятъра — вятърът, който го носеше с такава лекота — да се вкопчва в него с безмилостни юмруци, докато той падаше, раздиран от безпомощна болка.

Една от петте падаше с невъобразима скорост и след миг се разби в земята.

Николас изкрещя. Един от петте духа бе погубен заедно с тялото, в което се бе вселил. Някъде далеч в пространството, в една стая с дървени стени и кепенци, с кървави колове, далече, далече, на едно място, което почти бе забравил, далече, далече, един дух се изтръгна от контрола му.

Един от петимата в стаята издъхна в същия миг, в който соколът докосна земята.

Писък на болка. Още един се освободи. Втори дух се изтръгна от хватката му и полетя в разтворените обятия на смъртта.

Николас напрегна всичките си сили, форсира докрай останалите три, за да надзърне през очите им и да види какво става. Търси, намери ги. Къде е? Къде е? Къде? Видя останалите. Къде е Господарят Рал?

Трети писък.

Къде е? Николас с мъка задържа погледа си въпреки агонизиращата болка, объркващото падане.

Четвъртата бе пронизана от болка.

Преди да е успял да дойде на себе си, да се осъзнае, да ги принуди със силата на волята си да изпълнят желанието му, още две души бяха издърпани в пустотата на отвъдния свят.

Къде е той?

Разперил нокти в готовност, Николас търсеше.

Ето го! Ето го!

С неистово усилие принуди сокола да пикира. Ето къде си бил! Да! По-нагоре. По-нагоре от другите. Доста по-нагоре. Възкачен на една скала. Не беше на земята при другарите си. Беше нависоко.

Спусни се. Спусни се и го хвани.

Ето го, опънал лък.

И последният сокол бе пронизан от неистова болка. Земята тръгна към него светкавично. Николас изкрещя. С нечовешки усилия се опита да овладее въртенето. Усети как соколът се разбива в скалата с невъобразима сила. Ала само за миг.

Николас направи отчаян опит да си поеме дъх. Виеше му се свят от непредвиденото внезапно завръщане — едно завръщане, излязло от контрол и не по негово желание.

Примигна, устата му бе зейнала, готова да нададе вик, но звук така и не се чу. Очите му подскочиха напред, но вик така и не последва. Върна се. Независимо от желанието си се върна.

Огледа помещението. Беше се върнал — това бе причината да не последва вик. Нямаше кой да се присъедини към вика му. Бяха мъртви. Всичките пет.

Николас погледна четирите набити на кол тела. Бяха се отпуснали. Петото лежеше на кълбо в ъгъла. И петте отпуснати и неподвижни. И петте мъртви. Духовете им ги бяха напуснали.

В стаята цареше мъртвешка тишина. Паницата пред него сияеше с бледото сияние на собствения му дух. Посегна да си го прибере.

Поседя така в мрака известно време, докато престане да му се вие свят. Беше доста страшничко да се окажеш в същество, което го убиват. И у теб да е духът на човек, който умира. На пет човека, които умират. Доста неприятна изненада.

Този Господар Рал май ще се окаже пълен с изненади. Николас не можеше да повярва, че Господарят Рал успя да убие и петте сокола. Когато улучи първия, си каза, че е късмет. Втория път не беше късмет. Господарят Рал наистина бе изключителен човек.

Стига да пожелаеше, Николас можеше да предприеме ново пътешествие, да си потърси нови очи. Но го болеше главата и се отказа. Пък и беше все едно. Господарят Рал идва на запад. Пътува към великата Бандакарска империя.

Бандакар принадлежи на Николас.

Хората тук го боготворят.

Усмихна се. Господарят Рал идва. Ще остане изненадан от срещата си с Николас. Господарят Рал вероятно си мисли, че познава всички типове хора.

Но не и Николас Вселителя.

Николас Вселителя, който ще стане император на Д’Хара, щом достави на Джаганг най-желаната плячка: трупа на Господаря Рал и живата Майка Изповедник.

Джаганг ще получи и двамата.

А в замяна Николас ще сложи ръка на империята им.