Уязвимата империя

Четиридесет и шеста глава

КАТО СЛЕДВАШЕ КУРИЕРА, Вирна отстъпи встрани, за да стори път на група конници. Коремите на животните бяха опръскани с кал, ноздрите им пръхтяха от превъзбуда. Очите на кавалеристите, които яздеха надвесени напред, блестяха в мрачна решителност. При повишената активност в лагера през последните седмици Вирна трябваше да проявява изключително внимание при всяко излизане от палатката, защото иначе рискуваше да бъде смазана или ударена от едно или друго нещо. Ако не от препускащи коне, то от хукнали по задачи мъже.

— Още малко нататък, почти стигнахме — окуражи я куриерът през рамо.

Вирна му кимна. Младокът беше приятно учтив. Къдравата му руса коса и добро възпитание и напомниха за Уорън. При мисълта, че любимият и го няма, я прониза неочаквана и сковаваща болка. Дните и без него бяха пусти.

Не можеше да си спомни името на куриера. Беше пълно с млади хора; не можеше да помни как се казват всичките. Колкото и усилия да полагаше, все ги бъркаше. Добре поне че от известно време не измираха така масово. Колкото и сковаващи да бяха зимите в Д’Хара, броят на жертвите на студа изобщо не можеше да се сравнява с този на падналите по време на жестоките битки от миналото лято. Сега отново идеше лято и тя беше убедена, че временното затишие няма да продължи още дълго.

Засега проходите все още удържаха набезите на Императорския орден. Непристъпните, тесни пролуки в планината обезсмисляха многочислеността на вражеската армия. При положение, че през теснината можеше да се провре само един човек, беше все едно дали зад него чакат още стотици или хиляди. А да се защитаваш от един човек не беше чак толкова невъзможно — за разлика от усилията да отблъснеш неизброимата армия на Джаганг, втурнала се в масирана атака.

Чу далечен тътен, който премина като вълна по земята, и вдигна поглед към небето. Слънцето не се бе показвало от два дена. Облаците, насъбрали се около планинските върхове, никак не и се харесаха. Сякаш се бяха подредили в засада, готови да ги атакуват с коварна буря.

Може пък тътенът да не е бил от гръмотевица. Не беше изключено врагът да е използвал магия, за да се опита да разбие защитата около проходите. Не че щеше да им помогне особено, но поне имаше шанс да смути съня на войниците в лагера, така че врагът не се отказваше и продължаваше да опитва.

Мъжете, с които се разминаваше, я поздравяваха — кой с усмивка, кой с махване. Не се забелязваха Сестри на светлината. Повечето вероятно бяха около проходите, заети с охраната на щитовете, за да попречат на войниците от Ордена да преминат отсам планините. Зед ги бе посъветвал да не подценяват нищо и никого и да се защитават с всички възможни средства. Вирна денонощно прехвърляше всички възможни проходи през главата си, за да е сигурна, че не са пропуснали или подценили нещо, за да изключат и най-малката вероятност вражеските сили да нахлуят отсам.

Станеше ли това, успееха ли да пробият бариерите, нищо нямаше да е в състояние да спре нахлуването им в Д’Хара; оставаше да се надяват единствено на войската, а тя бе далеч по-малобройна от нахлуващата вражеска армия. Така и не и хрумваше нищо пропуснато, ала все се тревожеше да не би да се появи някоя слабост.

По всичко личеше, че последната битка не е далеч. А Ричард още се бавеше.

Според пророчеството неговата роля в битката бе първостепенна — от него зависеше бъдещето на човечеството. Сега, когато по всичко личеше, че от края, от извоюването на свободата ги делеше една последна битка, съществуваше реална опасност Господарят Рал да не присъства в момента, когато имат най-голяма нужда от него. Вирна не можеше да повярва, че пророчеството от векове предупреждаваше за появата на човека, който ще ги поведе, а сега, когато моментът най-сетне настъпи, този човек се бе запилял нанякъде. Голяма помощ, няма що.

Вирна знаеше що за човек е Ричард. Познаваше прекрасно и Калан. Нямаше основания да се съмнява в нито един от двамата, но нали именно в нейния врат дишаше Джаганг, а Ричард никакъв го нямаше.

От оскъдната информация, която и бе дала Ан чрез дневника си, Вирна съдеше, че се е появил нов проблем. В писмата на Ан се долавяше огромна тревога. Поради някаква причина Ан и Натан бяха тръгнали на юг, обратно към Стария свят. Ан не се впускаше в излишни подробности, явно не искаше да ги тревожи с допълнителни проблеми, така че Вирна не настоя. И без това и беше достатъчно необясним фактът, че Ан се е впуснала в съвместна мисия с Пророка, вместо да постави яката на врата му. Единственото обяснение на Ан беше, че дневникът не бил подходящо място за изясняване на въпроси от такова естество.

Въпреки безспорния принос на Пророка, Вирна считаше Натан за крайно опасен. По подобен начин мълнията съпровожда животворния дъжд, но ако тя се стовари върху твоята глава, ти едва ли ще се възползваш от живителната му сила. За да обединят усилията си Ан и Натан, явно нещата бяха сериозни и касаеха всички.

Вирна отново си каза, че не всичко задължително е срещу тях, че не всичко е безнадеждно и отчайващо. В крайна сметка армията на Джаганг бе претърпяла сериозен удар, подготвен им от Зед и Ейди — само за един миг бяха загинали хиляди, а още няколко пъти по толкова бяха ранени. В крайна сметка всичко това бе довело до оттеглянето на Императорския орден от Ейдиндрил и прекратяването на набезите към Магьосническата кула. Въпреки ненаситните ламтежи на пътешественика по сънищата Кулата си оставаше непокътната.

Зед и Ейди бяха поели надеждната охрана на древната Кула, така че явно не всичко бе изгубено; Д’Харанската империя разполагаше със силни козове. Магьосническата кула можеше да се окаже от изключително значение във финалните опити да бъде спрян Императорският орден. Вирна усещаше липсата на стария магьосник, жадуваше за неговите съвети и мъдрост, макар че едва ли някога щеше да му го признае гласно. Сега, когато познаваше стареца, Вирна вече знаеше откъде Ричард е наследил повечето от добрите си качества.

Забеляза Рикка да се приближава забързано към нея и спря. Сграбчи Морещицата за ръкава.

— Какво има, Прелате? — попита Рикка.

— Имаш ли някаква информация какво става?

— Какво по-точно да става? — изгледа я неразбиращо Рикка.

Куриерът спря на дискретно разстояние от другата страна на импровизирания път, близо до кръстовището. Наблизо се разминаха два коня, единият теглеше каруца, натоварена с варели с вода. Отстрани приближи отряд въоръжени до зъби войници. Лагерът — един от няколкото им лагера, — заобиколен от защитна бариера, постепенно бе прераснал в своеобразен град, насечен от мрежа от пътища, кипящ от живот, хора, коне, каруци.

— Става нещо — продължи Вирна.

— Съжалявам, не съм чула нищо.

— Заета ли си?

— Нямам нищо неотложно.

Вирна я стисна здраво за ръката и я поведе със себе си.

— Генерал Мейферт изпрати да ме повикат. Може би ще е най-добре да дойдеш с мен. Така ще спестим време, в случай че реши да повика и теб.

Рикка сви рамене.

— Няма проблем. — Морещицата изведнъж стана подозрителна. — Имаш ли някаква представа за какво става въпрос?

Вирна не изпускаше от поглед куриера, който си подбираше пътя между хора, палатки, каруци, коне и походни ковачници, но следеше и Рикка.

— Не съвсем. — Лицето на Вирна се изопна напрегнато, искаше и се да успее да облече в думи необичайното си състояние. — Случвало ли ти се е да се събудиш с някакво неопределено странно усещане, но да не можеш да обясниш защо очакваш да ти се случи нещо неприятно?

— Ако ще се случва нещо неприятно, ще гледам да е на някого другиго, при това причината да съм аз.

Вирна се усмихна вътрешно.

— Колко жалко, че не си родена с дарбата. От теб щеше да излезе талантлива Сестра на светлината.

Куриерът спря встрани на пътя.

— Ето там, Прелате. Генерал Мейферт разпореди да ви доведа до ей онази палатка край дърветата.

Вирна благодари на младежа и продължи през рохката пръст, придружавана от Рикка. Палатката лежеше леко встрани от кошера на лагера, в една по-спокойна зона, където командирите обикновено се срещаха със завърналите се от смяна патрули. Вирна се напрегна да предугади какви ли новини са им донесли патрулите. Тревога не бе обявена, така че проходите явно още държаха. Ако имаше сериозен проблем, целият лагер щеше да е на крак, но ежедневието явно си течеше в допустимите рамки.

Часовите забелязаха Вирна и се шмугнаха в палатката, за да оповестят пристигането и. На входа почти веднага се появи генералът и се завтече да я посрещне. В сините му очи блестеше мрачна решителност. Лицето му обаче бе мъртвешки бледо.

— По пътя срещнах Рикка — започна Вирна, след като генералът я поздрави с кратко кимане. — Реших да я взема със себе си, в случай че се нуждаете и от нея.

Високият рус Д’Харанец стрелна с очи Морещицата.

— Да, добре. Заповядайте, влезте.

Вирна го сграбчи за ръкава.

— Какво става? Нещо не е наред ли?

Погледът на генерала отскочи от едната върху другата жена.

— Получихме съобщение от Джаганг.

Рикка се наежи, в гласа и прозвучаха гневни нотки.

— И как е успял в лагера да се промъкне вражески куриер, без някой да го е унищожил?

Бяха си изградили практика да не пускат никого в лагера — поради никаква причина. Пиле не можеше да прехвръкне. Не искаха да рискуват и да се окаже, че са им по-годили номер.

— Беше малка каручка, теглена от един кон. — Генерал Мейферт погледна Вирна. — Стражите отначало помислили, че каручката е празна. И спазвайки разпорежданията, я пуснали.

Вирна се изненада, че предупреждението на Ан да пуснат в лагера празна каручка, се бе оказало дословно вярно.

— В лагера е влязла празна каручка? И се е движела от само себе си?

— Е, не съвсем. Часовите първо решили, че е празна. Конят, който я теглил, явно бил свикнал да кръстосва пътищата, така че просто си вървял, както бил обучен. — Генералът стисна устни и извърна лице от палатката. — Елате, ще ви покажа.

Поведе ги към третата палатка в редицата и отметна чергилото на входа. Вирна влезе първа, последвана от Рикка и генерала. На пейката вътре седеше една от послушниците, Холи, прегърнала очевидно изплашено до смърт девойче, не повече от десетина годишно.

— Помолих Холи да остане с нея — прошепна генерал Мейферт. — Стори ми се, че така малката ще се почувства по-добре, отколкото в компанията на някой войник.

— Разбира се — рече Вирна, — добре си направил. Значи момичето е донесло съобщението?

Младият генерал кимна.

— Била се е свила в дъното на каруцата, така че войниците изобщо не са я забелязали и са помислили, че вътре е празно.

Вирна си обясни как е успял да проникне в лагера такъв куриер. Войниците не бяха склонни да убиват деца, а Сестрите щяха да разберат, ако момичето по някакъв начин представлява заплаха. Какво ли би казал Зед по въпроса? Човек не знае откъде ще му дойде заплахата. Вирна пристъпи към пейката и се наведе, усмихната.

— Казвам се Вирна. Добре ли си, девойче? — Малката кимна. — Гладна ли си?

Големите кафяви очи на момиченцето обиколиха присъстващите, главата и отново се помръдна в утвърдителен жест.

— Валъри вече отиде да и донесе нещо за хапване, Прелате — обади се Холи.

— Чудесно — отрони Вирна, без да сваля усмивката от лицето си. Коленичи и нежно погали момичето по ръчичките, за да я успокои. — Наблизо ли живееш?

Огромните кафяви очи примигваха, детето явно се опитваше да прецени опасността пред себе си. Усмивката и неясното милване на Вирна я успокоиха само частично.

— Идвам от север, госпожо.

— И някой те е изпратил, за да ни кажеш нещо?

Огромните кафяви очи плувнаха в сълзи, но момичето не заплака.

— Родителите ми са още там, отвъд прохода. Войниците ги заловиха. Уж им били на гости. Дойдоха едни мъже и ни отведоха при войската. Държаха ни няколко седмици. Днес ми дадоха едно писмо и ми заръчаха да го занеса на хората отвъд прохода. Обещаха, че ако го сторя, ще пуснат мама и татко да се приберат у дома.

Вирна пак погали малката по ръцете.

— Разбирам. Ами да, добре правиш, че помагаш на родителите си.

— Искам само да се прибера у дома.

— Ще се прибереш, малката ми. — Вирна се изправи. — Сега ще те нахраним, скъпа, за да напълниш тумбачето, преди да си тръгнеш.

Момичето стана и се поклони.

— Благодаря, госпожо, много сте мила. Значи може да си вървя, след като ям?

— Разбира се — увери я Вирна. — Само ще отида да прочета писмото, което носиш, докато ти си хапнеш хубавичко, а после можеш да се върнеш при мама и татко.

Малката седна обратно на пейката и се намести до Холи, като очите и не се откъсваха от Морещицата.

Като внимаваше да не издава чувствата си, Вирна се усмихна, сбогува се с момичето и излезе от палатката, следвана от двамата си придружители. Нямаше никаква представа какво е намислил Джаганг.

— Какво пише в писмото? — попита Вирна, докато бързаха към палатката на главнокомандващия.

Генерал Мейферт спря отпред, ръката му зачовърка едно от медните копчета на униформата му, погледна Вирна.

— Мисля, че ще е най-добре да го прочетете лично, Прелате. Част от написаното е пределно ясно. Но има една част…, дано да успеете да ми я разтълкувате.

Щом влезе в палатката, Вирна видя капитан Зимер, който стоеше в очакване встрани. На лицето му я нямаше обичайната заразителна усмивка. Капитанът командваше специалните части на Д’Хара, чиято задача бе да дебнат около вражеските лагери и безшумно да убиват колкото се може повече противници — един по един. Не се оплакваха от липса на работа. Но капитанът бе твърдо решен да изпълни задачите си докрай.

Момчетата от отряда на капитан Зимер бяха истински професионалисти. Имаха традиция да колекционират отрязаните уши на жертвите си, които нанизваха на корда. След всяка тяхна мисия Калан обичаше да отива при тях и да разглежда колекциите им. Капитанът и хората му чувстваха липсата на Майката Изповедник.

В небето светна мълния. Бурята приближаваше. Не след дълго земята се разтресе от мощна гръмотевица.

Генерал Мейферт взе от масата свитък и го подаде на Вирна.

— Това е, което донесе момичето.

Вирна стрелна с поглед мрачните лица на двамата мъже, после разгъна писмото и зачете.

Треперещата ръка, която държеше писмото, се отпусна.

— Скъпи Създателю! — прошепна Вирна. Зави и се свят.

Рикка сграбчи листа от ръката и и го прочете за себе си. Изруга тихо.

— Трябва да ги освободим — рече след малко. — Трябва да измъкнем Зед и Ейди от лапите на Джаганг.

— Изключено е да успеем в такова начинание — поклати глава капитан Зимер.

— Този човек ми спаси живота! — Лицето на Рикка беше пламнало от ярост. — Спаси живота на всички ви! Трябва да го измъкнем на всяка цена!

За разлика от разярената Морещица, Вирна запази самообладание.

— Всички споделяме чувствата ти към Зед, Рикка. Той наистина ни спаси живота, при това не само веднъж. За жалост сега Джаганг ще го накара да си плати за всичко — скъпо и прескъпо.

— Значи просто ще го оставим да издъхне в ръцете на врага! — размаха писмото пред очите им Рикка. — Ще позволим на Джаганг да го убие! Трябва да проникнем в лагера им, да направим нещо!

Капитан Зимер вдигна ръка върху дръжката на камата, завтъкната в колана му.

— Ако ти кажа, господарке Рикка, че в лагера ни съм скрил някого, в някоя от стотиците хиляди палатки, и ти осигуря свободен достъп до всички палатки, без никой да те притеснява и да ти задава въпроси, колко време смяташ, че ще ти отнеме, докато намериш въпросния човек?

— Но те няма да са скрити в някоя обикновена палатка — възропта Рикка. — Виж какво стана при нас. Получихме съобщението. Нима то бе изпратено в някоя от редовите палатки? Напротив — отиде точно там, където му е мястото.

— Бил съм в лагера на Императорския орден безброй пъти — не отстъпи капитан Зимер и вдигна ръка към планините на запад. — Нямаш представа колко необятен е той. Там живеят милиони хора.

Това е едно море от главорези. Място, където цари невъобразим хаос. Именно поради неуправляемата суматоха успяваме да се промъкнем, да убием който ни попадне пред очите и да се изпарим незабелязано. Никой не би искал да се задържи задълго на това място. Те са научени да разпознават външните хора, особено, ако тези външни хора са руси и светли.

Освен това там живеят всякакви прослойки хора. Повечето от редовите войници са най-обикновени гангстери и убийци, които Джаганг има навика да пуска да вилнеят на свобода. Всички те обаче имат достъп само до ограничени места в собствения им лагер. Мъжете, охраняващи зоните с по-висока степен на сигурност, далеч не са толкова тъпи и мързеливи като редовите войници.

Вярно, по численост далеч отстъпват на разхайтената маса разбойници, но пък са добре обучени. Те са винаги нащрек, не дават пиле да прехвръкне в съответната зона и са изключително опасни. Ако някак си успееш да се промъкнеш през морето от бандюги и достигнеш до сърцето на лагера, където се намират палатките за изтезания и шатрите на командния състав, тези професионални войници за нула време ще приключат с теб.

А самите те не са от едно ниво. Външният обръч около сърцето на лагера, освен, че се охранява от тези професионални бойци, е под командването на Сестрите. Те хем живеят там, хем използват уменията си, за да следят за неправомерно нахлуване в зоната. След тях има следващи обръчи, най-напред на елитната гвардейска част, а накрая и на личните гвардейци на императора. Тези мъже от години се бият на страната на Джаганг. Ако някой им се стори подозрителен, го убиват на мига — ако ще да е от елитната гвардейска част на собствената им армия. Достатъчно е да чуят дори най-бегъл слух, че някой говори с неуважение или очерня по някакъв начин императора, и са готови да хукнат по дирите му и да го преследват, докато го пипнат. Такъв човек бива подлаган на мъчения, след което, ако изобщо оцелее, бива екзекутиран. Не казвам, че аз и хората ми не сме готови да пожертваме живота си, за да се опитаме да спасим Зед; просто твърдя, че подобен опит би бил напразна жертва.

В палатката надвисна тягостно настроение, всички бяха обзети от отчаяние.

Рикка върна писмото на генерала, който го вдигна в ръка.

— Случайно да знаете какво е това Вселител, Прелате?

Вирна се взря в сините му очи.

— Крадец на души.

— Моля? — смръщи поглед генералът.

— По време на Голямата война отпреди три хиляди години магьосниците превръщали хора в оръжия. Пътешествениците по сънищата, какъвто е Джаганг, е едно от тези оръжия. Най-разбираемото обяснение, което мога да измисля, е следното: Вселителят е нещо като пътешественик по сънищата — поне в известна степен. Пътешественикът по сънищата прониква в съзнанието на жертвата и го контролира. Доколкото ми е известно, Вселителят е нещо подобно, само че той не завладява съзнанието, а душата ти.

— Но защо? — смръщи чело Рикка.

Вирна разпери безпомощно ръце.

— Не знам точно. Вероятно с цел да контролира избраната жертва. Практиката да бъдат променяни хора с дарбата е доста древна. Обикновено се прави с точно определена цел. С помощта на Субстрактивната магия се отнемат определени черти или качества от същността на даден магьосник примерно, след което се прилага Адитивна магия, за да бъде добавено или усъвършенствано друго качество или способност. По този начин се създават чудовища.

Трябва да призная, че не съм много информирана по тези въпроси. Когато станах Прелат, получих достъп до книги, които не бях срещала никога в живота си. Именно там попаднах на някои сведения, касаещи така наречените Вселители. Те са били използвани, за да се промъкват в душата на други хора и да открадват тяхната същност — духа им.

Трансформирането на хора, за да бъдат създадени същества като Вселителите, е отдавна отмряло изкуство. Наистина не съм добре информирана в това отношение. Но си спомням, че някъде прочетох, че съществата, наречени Вселители, са изключително опасни.

— Отдавна отмряло изкуство, значи — повтори замислено генералът. Явно му струваше доста усилия, за да се овладее да не избухне. — Тоест древните магьосници са създавали оръжия като въпросните Вселители, но как е успял да го стори Джаганг! Той не е магьосник. Възможно ли е да лъже?

— Той упражнява директен контрол върху цяла армия хора с дарбата — отговори на въпроса му Вирна след известна пауза. — Някои от тях умеят да си служат с магия от отвъдния свят. Както споменах, не съм много информирана по тези въпроси, но предполагам, че не е изключено да е намерил начин да го направи.

— Но как? — попита генералът. — Как е могъл Джаганг да направи подобно нещо? Та той дори не е магьосник.

— Той разполага със Сестри на светлината и на мрака — скръсти ръце Вирна. — Предполагам, че повече не му е нужно. Той има доста добри исторически познания. От личен опит знам, че е голям ценител на книгите. Притежава внушителна и наистина доста ценна колекция. Натан, Пророкът, силно се притесняваше от този факт и се постара да унищожи голяма част от най-ценните ни книги, за да не попаднат в ръцете на Джаганг. Въпреки това императорът притежава не по-малко ценни екземпляри — колекцията му е наистина огромна. А сега, след като е завзел Магьосническата кула, има достъп до изключителни библиотеки. Книгите в тях са опасни, иначе не биха били заключени в Кулата.

— И Джаганг има свободен достъп до тях. — Генерал Мейферт прокара пръсти през косата си. Грабна стола, поставен пред малката маса, за облегалката и се подпря на нея. — Вярвате ли му, че е заловил Зед и Ейди?

С въпроса си той отчаяно търсеше някаква искрица надежда, за която да се вкопчи. Вирна преглътна и прие зададения въпрос с дълбока сериозност. Отговори му съвсем честно, като не искаше да им създава фалшиви илюзии. Откакто прочете писмото на Джаганг, самата тя отчаяно търсеше същия лъч надежда.

— Не смятам, че Джаганг е човек, който би получил удовлетворение от безпочвено самохвалство за нещо, което не е постигнал. Предполагам, че казва истината и злорадства, наслаждавайки се на тази ситуация.

Генералът пусна стола и се обърна, замислен над думите на Вирна. Накрая зададе още по-тежък въпрос:

— И дали наистина Вселителят му е заловил Господаря Рал и Майката Изповедник? Мислите ли, че това ужасно създание, въпросният Вселител, наистина скоро ще ги предаде в ръцете на Джаганг?

Вирна се запита дали пък това не е била причината, накарала Ан и Натан да хукнат презглава към Стария свят. Доколкото знаеше, Ричард и Калан се намираха някъде там. Едва ли можеше да съществува по-спешна причина, налагаща незабавна реакция. Дали наистина бе възможно този Вселител вече да ги е заловил, да се е вселил в душите им? Сърцето и падна в петите. Дали пък Ан не знаеше, че Вселителят е пленил Ричард и затова не искаше да говори за мисията си?

— Нямам представа — отвърна накрая Вирна.

— Смятам, че Джаганг допусна грешка — рече Зимер.

— Къде по-точно? — изгледа го въпросително Вирна.

— Той току-що ни показа, че има проблем със завземането на проходите. Увери ни в надеждността на нашата охрана и ни разкри собственото си безсилие. Ако не успее да премине през планината това лято, армията му ще трябва да изкара още една зима в бездействие. И затова той настоява да го пуснем.

Зимата в Д’Хара е студена, особено за хора като неговите войници, които не са свикнали с такива тежки условия. Видях с очите си колко жертви даде армията му през студените зимни месеци. Стотици хиляди мъже бяха покосени от различни болести.

— Но той разполага с достатъчно хора — обори го генерал Мейферт. — Може да си позволи дадените жертви. Свежите попълнения само чакат да им бъде даден знак, за да дойдат на местата на загиналите от болести и студ миналата зима.

— Значи според теб капитанът греши? — попита Вирна.

— Не, съгласен съм, че Джаганг много държи да премине през планината; просто не мисля, че му пука колко жертви ще даде. Най-важната му цел е да завладее света. И тъй като по природа е търпелив, вече вижда осъществяването на целта си съвсем близо, само трябва да протегне ръка, и светът ще е негов. Ние сме единствената пречка по пътя му — препятствието, което отдалечава целта от ръката му. Хората му също започват да губят търпение да ожънат плодовете на труда си.

Решението да разцепи Новия свят, като най-напред се вдигне до Ейдиндрил, го приближи до целта, но в друг смисъл сега той е по-далеч от нея. Ако не успее да премине през проходите, може да реши да си събере армията и да се върне обратно на дълъг поход на юг, към долината на река Керн, откъдето може да успее да се прехвърли в Д’Хара. Щом армията му стъпи в равнините на юг, няма начин да го спрем.

Ако не успее да превземе проходите сега, ще му се наложи да предприеме дълъг поход, което означава допълнително забавяне, но в края на краищата пак ще постигне своето. Но той предпочита да приключи с нас сега и е готов да предложи сделка.

— Голяма грешка е човек да се опитва да засити злото — отрони вяло Вирна.

— Съгласен съм — подкрепи я генерал Мейферт. — Отворим ли проходите, ще ни избие до крак.

Настроението в палатката бе мрачно, съвсем в унисон с времето навън.

— Според мен трябва да му изпратим отговор — обади се Рикка. — Нека му кажем, че не му вярваме за Зед и Ейди. Ако иска да му повярваме, нека го докаже. Нека ни изпрати главите им.

Капитан Зимер се усмихна на предложението. Генералът замислено затактува с пръст по масата.

— Ако сте права, Прелате, и Джаганг наистина ги е заловил, не можем да сторим нищо. Той ще ги убие. След онова, което направи Зед с частите на Джаганг в Ейдиндрил, да не говорим за поразиите, които причини на Императорския орден миналото лято, когато Майката Изповедник беше при нас, съм убеден, че го чака мъчителна смърт. Но така или иначе ще го убие.

— Значи си съгласен, че няма какво да се направи — обобщи Вирна.

Генерал Мейферт отри челото си с ръка.

— Не искам да го казвам, но наистина смятам, че с тях е свършено. И според мен не бива да доставяме на Джаганг удоволствието да разбере истинските ни чувства.

На Вирна и прилоша, като си представи мъченията, на които сигурно бяха подложени Зед и Ейди.

— Единственото, което можем да сторим — подхвърли Рикка, — е да лишим Джаганг от онова, което иска най-силно. А то е да се предадем.

Генерал Мейферт бутна стола към Вирна и я подкани да седне и да напише отговора.

— Ако успеем да ядосаме Джаганг, може пък и да ни изпрати главите им. Това би им спестило продължителната агония и бавната смърт. Това е единственото, което бихме могли да направим за тях — и най-доброто.

Вирна огледа мрачните лица на другарите си и единственото, което прочете в тях, бе решителност. Седна на предложения и стол и отпуши мастилницата, после взе един лист от малкия куп в една кутия в ъгъла.

Потопи писалката в мастилницата и известно време остана втренчена в белия лист, за да обмисли по-добре думите си. Опита се да си представи какво би написала Калан. Щом изреченията се подредиха в главата и, се наведе и започна да пише.

— Добре звучи — окуражи я Рикка, която надничаше през рамото и.

— Как да го подпиша? — попита останалите Вирна.

— Какво би разгневило най-много Джаганг — или би го притеснило? — попита капитан Зимер.

Вирна заби края на писалката в брадичката си и потъна в размисъл. Изведнъж и хрумна нещо. Допря перото до листа.