Уязвимата империя

Четвърта глава

— ИМА ЛИ ГЛАДНИ? — провикна се Том към трите жени.

Ричард донесе фенер от каруцата и след като го запали с кремък, го постави на един равен камък. Огледа подозрително трите приближаващи жени, но размисли и не каза нищо.

Щом Калан се настани до Ричард, Том му предложи първото парче от голяма наденица. Ричард отказа, но Калан прие. Том отряза още две парчета за Кара и Фридрих.

Дженсън отскочи до каруцата и заровичка из раницата си. Калан предположи, че младата жена има нужда от минутка насаме, за да смели поетата информация. Калан бе наясно, че думите и са прозвучали доста стряскащо, ала не можеше да си позволи да залъгва сестрата на Ричард с благозвучни лъжи.

Успокоена от присъствието на господарката си, Бети се излегна в краката на петнистата червена кобила на Дженсън. Кобилата и козичката бяха първи приятелки. Другите два коня също се зарадваха на гостенката и проявиха жив интерес към двете мъничета, като не пропуснаха да ги обдушат хубавичко.

В ръката на Дженсън се появи парченце морков и Бети се втурна да го грабне. Опашчицата и се завъртя в нетърпеливо очакване. Конете изцвилиха и замятаха глави, надявайки се да не бъдат забравени. Всеки получи по парченце, гарнирано с погалване зад ушите.

Ако имаха огън, можеха да си сготвят яхния, ориз или фасул, да си опекат питка или може би да си сварят вкусна супа. Колкото и да беше гладна, Калан едва ли щеше да има сили да готви, така че се задоволи със сухоежбината, която имаха подръка. Дженсън извади от багажа си няколко парчета сушено месо и предложи на другите. Ричард отказа и на нея и предпочете да вечеря сухари, ядки и сушени плодове.

— Няма ли да хапнеш малко месо? — попита Дженсън, настанявайки се на завивката си срещу него. — Това няма да ти е достатъчно. Трябва ти калорична храна.

— Не ям месо. Откакто дарбата се съживи в мен, не понасям вкуса му.

Дженсън сбърчи нос и го изгледа смутено.

— Че откъде накъде дарбата ще ти пречи да ядеш месо?

Ричард полегна настрани и се подпря на лакът, погледът му инстинктивно обходи звездите, сякаш търсеше поточните думи, за да и обясни.

— Равновесието в природата — отвърна най-сетне — е състояние, зависещо от взаимодействието на всичко съществуващо. Ето ти най-простия пример — равновесието между хищници и плячка. Станат ли хищниците твърде много, ще изядат цялата плячка и дори да са били в разцвет, ще ги сполети глад, след което постепенно ще измрат.

Липсата на равновесие е пагубна както за хищника, така и за жертвата; светът ще приключи и за двамата. Те съществуват в равновесие, което постигат по съвсем естествен начин, като всеки се оставя на природата си да го ръководи.

При хората не е така. Ако не положим волево усилие, не е сигурно, че ще постигнем равновесието, нужно за оцеляването ни.

Ако искаме да оцелеем, трябва да се научим да използваме главите си, да мислим. Садим растения, ловуваме, за да се сдобием с кожи, които да ни стоплят, или отглеждаме овце и използваме вълната им, за да си оплетем дрехи. Учим се да си строим домове. Балансираме стойността на едно нещо с друго и търгуваме със стоки, за да разменим произведеното от нас с нещо, което ни е нужно и което е произвел, отгледал, построил, изтъкал или отстрелял някой друг.

Балансираме нуждите си с познанията си за света. Балансираме желанията си с осъзнатия си интерес, а не с удовлетворяването на някакъв моментен импулс, понеже знаем, че от това зависи дългосрочното ни оцеляване. Взимаме дърва и кладем огън в огнището, за да се стоплим в зимната нощ, но колкото и да ни е студено, не трупаме подпалките на огромен куп, за да не подпалим цялата стая, след като се стоплим и заспим.

— От друга страна обаче, хората действат и водени от други подбуди — от тесногръд егоизъм, от алчност или жажда за власт. Отнемат живота на ближния си. — Дженсън вдигна ръка към мрака. — Вижте какво прави Императорският орден — при това успешно. Те не се занимават с предене на вълна, строене на домове или търговия. Те колят и бесят, за да завладяват нови територии. Получават всичко, което пожелаят.

— А ние им се опълчваме. Научили сме се да ценим живота, така че се борим за възраждането на разума. Ние постигаме равновесието.

Дженсън отметна кичур коса зад ухото си.

— И какво общо има всичко това с отказа ти да ядеш месо?

— Магьосниците също се стремят към равновесие вътре в себе си — налага се да намерят противовеса на дарбата си в нещата, които вършат. Аз се боря срещу злодеи като войниците от Императорския орден, които унищожават живота, понеже за тях той няма стойност, ала това ме принуждава да върша същите ужасни неща, като на свой ред унищожавам онова, което ценя най-високо — живота. Тъй като според дарбата ми е отредено да бъда воин, се смята, че въздържанието ми от ядене на месо уравновесява убийствата, които съм принуден да извършвам.

— Какво ще стане, ако хапнеш месо?

Калан знаеше, че Ричард има причина — заради предния ден — да се нуждае от постигане на равновесие чрез въздържание от месо.

— Прилошава ми дори само като си помисля за месо. Когато съм нямал избор, съм опитвал, но по принцип избягвам, доколкото е възможно. Магия, лишена от равновесие, води до ужасни последствия — спомни си примера с огъня.

Калан си помисли, че Ричард носи Меча на истината, който — вероятно — също се нуждаеше от равновесие за себе си. Ричард бе справедливо провъзгласен за Търсач на истината лично от Първия магьосник Зедикус Зу’л Зорандер — Зед, неговия дядо, човека, помогнал в отглеждането му и от когото Ричард бе наследил друга част от дарбата си. Дарбата на Ричард му бе предадена не само по бащина линия от династията Рал, но и откъм дядо му Зорандер. Това се казва равновесие.

Търсачите като него, получили титлата си по право, носеха един и същи меч от близо три хиляди години. Вероятно именно фактът, че Ричард разбираше така добре необходимостта от равновесие, му бе помогнал да оцелее в преживените трудности.

Замислена над чутото, Дженсън откъсна със зъби парченце сушено месо.

— Значи тъй като ти се налага да се биеш и понякога да убиваш, не можеш да ядеш месо, за да уравновесиш ужасното си деяние?

Ричард кимна, докато дъвчеше една сушена кайсия.

— Сигурно е ужасно да притежаваш дарбата — пророни Дженсън. — Да си раздиран от такава унищожителна сила, която изисква да и намериш някакъв противовес.

Тя отмести поглед от сивите очи на Ричард. Калан знаеше колко е трудно понякога да гледаш прямия му, проницателен поглед.

— Именно така се чувствах — рече той, — когато бях провъзгласен за Търсач и получих меча, а по-късно, когато разбрах, че притежавам дарбата, стана още по-зле. Не я исках, не исках онова, което може да прави тя, също както не исках и меча заради онова в мен, което си мислех, че не бива да изваждам наяве.

— Но сега вече не се противиш толкова срещу меча и срещу дарбата си, нали?

— Ти също имаш нож, който си използвала — наведе се към нея Ричард и протегна ръце. — Имаш и ръце. Нима ненавиждаш ножа или ръцете си?

— Разбира се, че не. Но какво общо има това с притежаването на дарбата?

— Дарбата е просто нещо, с което съм се родил, като това да се родиш мъж или жена, със сини, кафяви или зелени очи — или с две ръце. Не си мразя ръцете заради потенциалната възможност да удуша някого с тях. Мисълта ми е тази, която направлява действията на ръцете ми. Те не предприемат нищо сами; да разсъждаваш по този начин означава да пренебрегнеш същността на всяко едно нещо, неговата истинска природа. За да постигнеш равновесие, трябва да се научиш да познаваш природата на нещата — с други думи, да вникваш дълбоко във всичко.

Калан се запита защо тя, за разлика от Ричард, не бе почувствала необходимост от постигане на равновесие. Защо това бе тъй нужно за него, но не и за нея? Въпреки неустоимото и желание да си легне не можа да се въздържи:

— Често ми се налага да използвам изповедническата си сила, за да убивам, а нямам потребност да се въздържам от месо, за да постигна равновесие.

— Сестрите на светлината твърдят, че воалът, разделящ света на живите от света на мъртвите, се поддържа чрез магия. По-точно казано, че воалът е тук — Ричард потупа слепоочието си, — в главите на хората като мен, родени с дарбата — на магьосниците и в по-малка степен на чародеите. Сестрите казват още, че равновесието е важно за родените с дарбата, понеже воалът е в нас, в дарбата ни, така равновесието ни превръща в пазители на воала, във везната между световете.

И вероятно са прави. Аз притежавам и двете страни на дарбата: Адитивната и Субстрактивната магия. Може би това е причината при мен нещата да са по-различни. Може би заради това, че притежавам и двата вида магия, е по-важно за мен, отколкото за останалите, да поддържам дарбата си в равновесие.

Калан нямаше представа дали всичко, което казва Ричард, е вярно. Не смееше да си помисли доколко нейните действия и способности са променили равновесието на магията.

Светът им се разкриваше по много начини. Ала нима имаха избор?

Кара небрежно размаха парче сушено месо пред лицата им.

— Цялата тази работа с равновесието е просто напомняне от света на духовете — от онзи, другия свят, — което казва на Господаря Рал да остави битките за нас. Ако го бе направил, нямаше да се налага да се тревожи за равновесия и какво може или не може да яде. Ако престане да се излага на смъртна опасност, равновесието му ще си се възстанови от само себе си и ще може да излапа цял козел.

Дженсън повдигна вежди.

— Така де, знаете какво имам предвид — избоботи Кара. Том се наведе напред.

— Може би Господарката Кара има право, Господарю Рал. Има хора, готови да ви защитават. Защо просто не ги оставите да си вършат работата и не се отдадете на това да сте си просто Господарят Рал.

Ричард затвори очи и разтърка слепоочията си.

— Ако трябваше да чакам Кара да ме спасява непрекъснато, досега да съм останал без глава.

Кара го стрелна с поглед, забеляза палавата му усмивка, и продължи да дъвче.

Захапала един сухар, Калан скришом огледа лицето на Ричард, осветено от мъждивата лунна светлина, и установи, че не изглежда особено добре. И причината явно не бе само умората и безсънието. Мекото сияние на фенера осветяваше половината от лицето му, другата половина се губеше в сенките, сякаш самият той бе само наполовина при тях, а другата му половина витаеше в света на мрака — като че той бе воалът между двата свята.

Тя протегна ръка и отметна кичура, паднал над очите му, като използва случая да докосне челото му. Стори и се горещ, но всъщност на всички им бе топло и се потяха, така че не можеше да бъде сигурна, че Ричард има температура.

Плъзна длан надолу по лицето му и той и се усмихна. Тя чезнеше в нега само от удоволствието да го гледа в очите. Сърцето и пърхаше от радост при всяка усмивка, с която той я даряваше. В отговор тя му се усмихна по онзи неин специален начин, запазен само и единствено за него.

Прииска и се да го целуне, но около тях сякаш винаги беше пълно с хора, а за целувката, която си мечтаеше да му даде, нямаше нужда от чуждо присъствие.

— Струва ми се направо невероятно — рече Фридрих на Ричард. — Така де, самият Господар Рал да не е знаел, че притежава дарбата, докато е бил малък. — Фридрих поклати глава. — Направо не е за вярване.

— Дядо ми Зед притежава дарбата — каза Ричард и се облегна назад. — Той много внимаваше да ме предпази от всяка магия, също като при Дженсън — да ме скрие така, че Мрачният Рал да не ме открие. Именно затова сме живели в Западната земя, отделени от магията с непристъпна граница.

— Значи дядо ти — магьосникът — никога не е разкрил пред теб, че притежава дарбата? — попита Том.

— Не и преди идването на Калан в Западната земя. Като се връщам назад, си давам сметка, че е имало безброй детайли, които са ми подсказвали, че у него има нещо повече от онова, което показва, но все пак съм бил малък и не съм бил много наясно. Просто ми се струваше страшно начетен, знаеше много за околния свят. Той ми показа света, събуди любознателността ми към заобикалящата ме среда, но магията, която разкри пред мен, не извираше от дарбата му — той ми разкри тайните на живота.

— Значи е вярно, че Западната земя е била откъсната, за да бъде превърната в място без магия.

При споменаването на родната му Западна земя Ричард се усмихна.

— Наистина е така. Аз израснах в Еленовата гора, току до границата, но никога не се бях сблъсквал с магията. Е, може би с изключение на срещите ми с Чейс.

— Чейс ли? — попита Том.

— Един приятел — граничен надзирател. Горе-долу с твоя ръст, Том. Само че ти служиш на Господаря Рал, а той пазеше границата, по-скоро се грижеше да държи хората далеч от нея. Казвал ми е, че работата му е да не позволява на жертвите — т.е. на хората — да припарват дотам, за да не придобиват допълнителна сила съществата, които изплуват от периметъра и. Той работеше за поддържане на равновесието. — Ричард се усмихна на себе си. — Чейс не притежаваше дарбата, но често съм си мислел, че нещата, които съумяваше да направи, неминуемо са били свързани с магията.

— Прекарал съм в Д’Хара целия си живот — усмихна се в отговор Фридрих. — Когато бях малък, за мен пазителите на границата бяха герои, исках да стана като тях.

— И защо не го направи? — попита Ричард.

— По времето, когато издигнаха границата, бях съвсем малко момче — Фридрих се отнесе в спомена, после побърза да смени темата: — Колко ни остава да вървим през тази пустош, Господарю Рал?

Ричард погледна на изток, сякаш можеше да прозре в непрогледната нощ отвъд светлия кръг на фенера.

— Ако поддържаме досегашното темпо, след още няколко дни най-трудната част ще е зад гърба ни, така поне се надявам. Предстои ни по-каменист участък, ще започнат да се появяват скали, надигаме се към онази планинска верига в далечината. Пътуването ще е по-трудно, но поне като се изкачим малко по-нагоре, няма да е толкова горещо.

— Колко още имаме до онова нещо… дето Кара каза, че трябва да го докосна? — попита Дженсън.

— Не съм убеден, че идеята е добра — контрира я Ричард, вперил поглед в нея.

— Но нали натам сме тръгнали?

— Аха.

Дженсън гризна от парчето сушено месо.

— Какво е това, дето го е пипнала Кара? Двете с Калан явно нямат желание да ми кажат.

— Аз ги помолих да не ти казват — призна Ричард.

— Но защо? След като така или иначе ще го видим, защо не искаш да ми кажеш какво е?

— Защото не притежаваш дарбата — отвърна Ричард. — Не искам да влияя на преценката ти.

— Че какво значение има? — примигна Дженсън.

— Нямах време да преведа всичко, но доколкото разбрах от книгата, която Фридрих ми даде, дори онези, които не притежават дарбата, са дарени с искрица от нея. По този начин имат възможност да взаимодействат с магията по света — нещо като вродената ти способност да виждаш в цветове. Ти си родена с очи и като така можеш да видиш и да възприемеш дадена картина, макар да не притежаваш таланта да я създадеш.

Господарят Рал има само един наследник, роден с дарбата. Може да има и други деца, но се случва изключително рядко още някое от тях да притежава дарбата. Въпреки това тези други деца са дарени с една миниатюрна, почти невидима искрица от дарбата — както впрочем и всеки друг човек. Така да се каже, дори те виждат в цветове.

Според древната книга обаче понякога — изключително рядко — се случва дете на Господаря Рал да не притежава нито искрица от дарбата. Книгата нарича такива деца колони на Сътворението. Също както слепците по рождение няма как да видят цветовете, хората като теб не могат да възприемат магията.

В същото време това не е съвсем точно казано, защото при теб не става въпрос просто за невъзприемчивост към магията. За слепеца по рождение цветовете си съществуват — просто той не може да ги види. При тебе обаче проблемът не е в това, че не можеш да „видиш“ магията. За теб тя изобщо не съществува — няма я.

— Но как е възможно? — попита Дженсън.

— Нямам представа — увери я Ричард. — Когато предците ни са създавали връзката на Господаря Рал с народа на Д’Хара, тя е важала само за родения с дарбата наследник на Господаря Рал. Магията се нуждае от равновесие. Възможно е да са били принудени да действат по този начин, ощетявайки родените като теб, за да може създадената от тях магия да работи; вероятно не са си давали сметка за последствията и са създали равновесието неволно. Дженсън се прокашля.

— Какво ще стане ако… така де, ако някога и аз имам деца?

Ричард се вгледа в очите и болезнено дълго.

— Твоите деца ще бъдат като теб.

Дженсън се намести, ръцете и говореха красноречиво за нарушеното и емоционално равновесие.

— Дори ако евентуалният ми съпруг не е лишен от искрицата дарба? Ако е човек, способен да възприема цветовете, както се изрази ти? Дори тогава ли детето ми ще бъде като мен?

— Да — дори тогава и това важи за всяко дете — тихо, но категорично отвърна Ричард. — Ти си прекъснатата връзка във веригата на дарбата. Според книгата, ако веднъж се прекъсне веригата на родените с искрицата на дарбата, включително тези като мен, хиляди години назад във времето, чак до незапомненото минало, то е завинаги и не може да се възстанови. Веднъж погубен в такъв брак, никой наследник от дадения род не може да възстанови връзката с дарбата. Когато такива деца се женят, те ще бъдат като теб — ще прекъсват веригата и за своите съпрузи или съпруги. Техните деца ще бъдат същите и така нататък.

Ето защо Господарят Рал винаги е преследвал родените си без дарбата деца и ги е унищожавал. Ти ще дадеш живот на нещо непознато на света: същество, недокоснато от дарбата. Всеки твой наследник и неговите наследници ще потушават искрата на дарбата у всеки, за когото се женят. Светът, човечеството ще бъдат променени завинаги.

Ето защо книгата нарича хората като теб „колони на Сътворението“.

В тишината се усещаше напрежение.

— Така се нарича и самото място — посочи Том през рамо, победен от желанието да каже нещо, за да наруши надвисналата тишина:

— Колоните на Сътворението. — Огледа лицата, скупчени около мъждукащия фенер. — Странно съвпадение — и Дженсън, и мястото носят едно и също име.

Ричард се загледа в тъмнината към онова ужасно място, където Калан за малко да загине, ако той беше объркал нещо с приложената магия.

— Не бих го нарекъл съвпадение. Те са свързани по някакъв начин.

Книгата, която имаше предвид Ричард — „Колоните на Сътворението“, — описваше именно хората като Дженсън и бе написана на древния високо Д’Харански език. Ричард се бе заел да го изучава, за да се добере до важната информация, съдържаща се и в други книги от времето на Голямата война.

Тази война, приключила преди три хиляди години, по някакъв начин бе разпалена отново и вилнееше неконтролируемо из света. Калан с ужас си помисли за централната — па макар и приета непреднамерено — роля, която двамата с Ричард бяха изиграли за нейното започване.

Дженсън се приведе напред, сякаш търсеше искрица надежда.

— Каква връзка би могло да има между двете?

— Все още не съм успял да разбера — въздъхна уморено Ричард.

Дженсън претърколи в кръг едно камъче и след него в прахта остана тънка диря.

— Цялата тази история, дето съм била колона на Сътворението и съм прекъсвала веригата на дарбата, ме кара да се чувствам някак… омърсена.

— Омърсена ли? — попита Том, на когото дори самата идея за подобно нещо явно звучеше болезнено. — Какво те кара да се чувстваш така, Дженсън?

— Такива като мен ги наричат още „дупки в света“. Като че ли започвам да разбирам защо.

Ричард се наведе напред и се подпря с лакти на коленете.

— Знам какво е да съжаляваш, че си се родил такъв, какъвто си; да ти е болно, че притежаваш нещо или пък обратното — че ти липсва. Ненавиждах факта, че съм се родил с дарбата. Но постепенно осъзнах абсурдността на подобни чувства, разбрах колко е порочно и грешно да се разсъждава по този начин.

— При мен обаче е по-различно — възропта Дженсън, докато пръстът и разсеяно триеше дирите от камъчето в прахта. — Има и други хора като теб — има магьосници и чародеи, родени с дарбата. Всички те поне могат да възприемат цветовете, както се изрази. Друг като мен обаче няма.

Ричард изгледа природената си сестра — тази красива, умна, родена без дарбата природена сестра, която всеки друг Господар Рал преди него би убил моментално — и на устните му грейна усмивка.

— За мен ти си родена чиста, Дженсън. Ти си като непорочна снежинка, различна от всеки друг и изумително красива.

Дженсън отвърна на погледа му и също не можа да сдържи усмивката си.

— Никога не съм възприемала нещата от такава гледна точка. — В следващия миг усмивката и угасна: — И въпреки това аз ще унищожавам…

— Няма да унищожаваш, ще създаваш — поправи я Ричард. — Магията си съществува. Тя не може да притежава „правото“ да съществува. Да се разсъждава така означава да се пренебрегва истинската същност, реалното положение на нещата. Хората, стига да не пречат на другите, имат право да живеят собствения си живот. Не можеш да кажеш, че понеже си родена с рижа коса, изместваш „правото“ на главата ти да има и кестеняви кичури.

Думите му предизвикаха у нея весел смях. Беше приятно да я видят разведрена. Особено доволен изглеждаше Том.

— Е, — реши да сложи край на темата Дженсън, — какво ще кажеш за предмета, който търсим?

— Ако онова, което Кара докосна, е било променено от човек с дарбата, тогава, понеже ти не можеш да усетиш магията, е възможно да видиш нещо невидимо за нас: пласта, който се крие под магията.

Дженсън потърка тока си.

— И според теб това би ви дало ценна информация, така ли?

— Още не знам. Може да се окаже полезна, а може и да не е, но ми се ще да знам какво виждаш — с твоите уникални способности, — без да те объркваме с предположенията си.

— Щом си толкова притеснен, защо го остави? Не се ли притесняваш, че някой може да го вземе?

— Притеснявам се, и не само за това — призна Ричард.

— Дори наистина да е било променено чрез магия и Дженсън успее да види истинската му същност — обади се Кара, — това няма да означава, че сме се излъгали в преценката си или пък, че не е опасно.

Ричард кимна.

— Най-малкото ще получим поне тази информация. Всяко сведение, до което успеем да се доберем, може да ни бъде от полза по някакъв начин.

— Единственото, което искам от нея — намръщи се Кара, — е да го сложи както си беше.

Ричард я изгледа укорително, за да я накара да млъкне. Кара изпухтя, протегна се и си взе от сушените му кайсии. Хвърли му ядосан поглед и метна кайсията в устата си.

Веднага щом приключиха с вечерята, Дженсън предложи да опаковат всичката храна и да я натоварят обратно в каруцата, за да не би Бети да се възползва от нея през нощта. Козичката непрекъснато беше гладна. Сега, когато имаше деца, поне знаеше какво е да се тревожиш за прехраната им.

Калан си каза, че с оглед годините на Фридрих, трябва да се отнасят към него с повече внимание, така че го попита дали иска да поеме първия пост. Да си легнеш малко по-късно бе далеч по-леко, отколкото да те събудят посред нощ и да си разкъсаш съня. Той прие с усмивка.

Ричард разгъна своята постелка и тази на Калан и изгаси фенера. Нощта бе гореща, ала кристално чиста, така че след като очите на Калан свикнаха с тъмнината, тя успя да види звездите, изпъстрили небесния свод. Едното от козлетата реши, че постелките са подходящо място да си полегне. Калан гушна пухкавата топчица и я върна при майка му, която наблюдаваше движенията и, размахвайки опашчица.

Щом се изтегна до Ричард, Калан видя как Дженсън се сгушва до Бети и обгръща с ръце двете козлета, които притихнаха мигновено.

Ричард се надвеси и нежно целуна Калан по устните.

— Обичам те, нали знаеш.

— Ако бяхме сами, Господарю Рал — прошепна в отговор Калан, — би ми се приискало да получа повече от целувка.

Той се засмя тихичко и я целуна по челото, след което се завъртя на една страна с гръб към нея. Тя бе очаквала обещание за предстояща близост или поне духовита забележка.

Сгуши се в него и го погали по рамото.

— Добре ли си, Ричард? — прошепна. Отговорът му се забави повече от очакваното.

— Главата ми ще се пръсне от болка.

Понечи да го попита каква точно болка изпитва, ала не искаше да разпалва искрицата страх, която мъждукаше в сърцето и.

— Не прилича на другите ми главоболия — продължи Ричард, сякаш в отговор на незададения и въпрос. — Предполагам, че е от убийствената жега, плюс липсата на достатъчно сън от доста време насам.

— Сигурно — отрони тя и намести одеялото, което и служеше за възглавница, под тила си, където усещаше неприятна тежест. — И моята глава пулсира от жегата. — Тя нежно разтри рамото му. — Наспи се добре.

Беше изтощена, навсякъде я болеше и не можеше да си намери удобно място. Неприятната болка в тила като че се поуталожи, след като подпъхна под главата си мекото одеяло. Отпуснала ръка върху рамото на Ричард, унесена от равномерното му дишане, тя заспа мъртвешки сън.