Уязвимата империя

Шестдесет и първа глава

ДОКАТО ПЪТУВАХА, състоянието на Ричард се влошаваше от ден на ден, но страхът му за Калан го теглеше непреклонно напред. През по-голямата част от пътя — часове наред, в пек и мрак, понякога и в дъжд — тичаха с умерено, равномерно темпо. Ричард си бе отрязал една тояга, на която се подпираше. Когато усетеше, че не може да продължи, нарочно забързваше, за да си напомни, че не трябва да се предава. Спираха само нощем за няколко часа сън.

Мъжете едва успяваха да не изостават. За Кара и Дженсън не беше проблем. И двете бяха привикнали към изтощението, съпътстващо всяко трудно пътешествие. Но така или иначе, всички бяха толкова изморени от безмилостното темпо, че говореха само при нужда. Ричард се носеше упорито напред, опитвайки се да не мисли за собственото си безнадеждно състояние. Напомняше си, че всяка достатъчно бързо измината крачка ги доближава все повече до Николас и най-вече до Калан.

В моменти на отчаяние си повтаряше, че Калан е жива и го очаква, защото, ако Николас е имал намерение да я убие, отдавна да го е направил. Ако я беше убил, Вселителят не би тръгнал да бяга. Калан беше много по-ценна жива.

Наред с останалото, Ричард чувстваше и странно облекчение — можеше да напрегне докрай всичките си сили, вече беше излишно да се тревожи за здравето си. Край с противоотровата. С времето отровата щеше да го убие. Проблемът с контрола върху дарбата също се оказа неразрешим — и това работеше за унищожението му. И в двата случая нямаше измъкване. Така или иначе ще умре.

Из гористите хълмове се пътуваше леко. Открити, с безкрайни зелени ливади, осеяни с диви цветя и избуяли треви. Кипеше живот. Ако смъртта не го дебнеше, ако ги нямаше болката и смазващия страх за Калан, Ричард сигурно би обърнал внимание на красотата на тези земи. В този случай обаче възприемаше природата само като пречка.

Слънцето, отразено в очите му, запълзя бързо към върховете на величествените планини. Скоро щеше да настъпи мрак. Малко по-рано следобеда Ричард се бе възползвал от един удобен случай, за да простреля елен. Том бързо отдели месото. Хората имаха нужда от храна. Иначе нямаше да имат сили да продължат напред. Ричард прецени, че е крайно време да спрат да сготвят месото, след което да се нахранят и да поспят.

Докато крачеха през дълбока, разлюляна от вятъра трева, Оуен се приближи до Ричард и посочи напред.

— Ей, там, Господарю Рал! Онзи поток, дето извира от отсрещните хълмове, тече право към укрепения лагер на Ордена. Остава още съвсем малко, само да прехвърлим хребетите ей там и после още малко по-нататък към планините. — После посочи надясно. — А оттатък пътя, също недалеч, се намира родният ми град Бруленик.

Ричард свърна леко вляво, в посока към гората, която започваше от полите на плавно възвишение. Стигнаха сред дърветата точно когато оранжевият диск на слънцето се приплъзна и потъна зад заснежените планински върхове.

— Добре — каза Ричард, след като спря задъхан насред малка поляна между дърветата. — Ще лагеруваме тук. Дженсън, Том, вие и останалите мъже ще останете тук. Опечете месо, пригответе вечеря, докато ние с Оуен и Кара отидем да поразгледаме около укреплението и се опитаме да намерим начин за влизане.

Ричард тръгна, като се подпираше на тоягата си, Бети го последва. Дженсън грабна въженцето и.

— Не, ти не — скастри я Дженсън. — Ти оставаш тук. Само това липсва — да се влачиш след Ричард и да привличаш вниманието в най-неподходящия момент!

— Какво да ти приготвим за ядене, Господарю Рал? — попита Том.

Ричард не можеше да понася дори мисълта да яде месо. След толкова много кървави битки дарбата му повече от всякога се нуждаеше от равновесие. Този възел, който я бе пристегнал, и бездруго го убиваше, но една грешка още повече щеше да ускори края му и той нямаше да смогне да измъкне Калан от Николас.

— Все едно, каквото имаме, само да не е месо. Сигурно ще се позабавим, а в това време може да опечете хляб, да сготвите ориз или боб.

Том каза, че ще се погрижи, и Ричард тръгна след Оуен. Кара го погледна с най-нещастния поглед, който изобщо бе виждал на лицето и, и като вдигна ръка на рамото му, попита:

— Как си, Господарю Рал?

— Добре съм засега. — Не посмя да и каже нито каква болка му причиняваше дарбата, нито, че бе започнал да храчи кръв.

Когато се довлякоха обратно почти два часа по-късно, месото, набодено на шиш, беше готово. Някои вече се бяха нахранили и вече се пъхаха в завивките, за да поспят.

Ричард едва се държеше на краката си от умора. Беше сигурен, че са съвсем близо до Калан. За него беше истинско мъчение да напусне мястото, където Николас я държеше, и да се върне обратно в лагера. Но трябваше да се съсредоточи и да помисли. Всяка импулсивна, необмислена постъпка би им донесла провал. А това нямаше да измъкне Калан от пленничеството и.

Нуждите на Ричард надхвърляха далеч елементарните човешки потребности от храна и сън, но докато наблюдаваше как Оуен се свлича тежко край огъня, си помисли, че двамата с Кара сигурно са доста изтощени и гладни. Морещицата остана права, готова за следващи заповеди. Не го изпускаше за миг от зоркия си поглед и бдеше над него с цялата си всеотдайност. Никога не би си позволила да се оплаче или каже, че има нужда от нещо.

Преди време за нищо на света не би повярвал, че може толкова да се сближи с една Морещица.

Дженсън скочи и се втурна да го посрещне.

— Нека ти помогна, Ричард. Ела да седнеш!

Той се строполи на тревата, близо до огъня. Бети се приближи и проплака умолително да и направи място до него. Той я пусна да легне.

— Е? — попита Том. — Какво ще кажеш за укрепения лагер?

— Не съм съвсем сигурен. Стените са от масивни греди, оградени с дълбоки ровове. Навсякъде са заложени трапове и капани. Има порта — съвсем истинска, стабилна порта. — Ричард въздъхна и потърка очи. Започваше да вижда замъглено. С течение на времето все по-трудно различаваше контурите на предметите. — Още не съм измислил как ще влезем.

Миризмата на печено месо му пречеше да мисли. Прилошаваше му. Той пое парчето хляб и паницата с ориз, която му подаде Дженсън.

Не можеше да се храни, докато ги гледа как ядат месо, и още по-лошо — докато усеща мириса му. Изправи се.

— Ще се поразходя. — Не искаше да им нарушава вечерята и да ги кара да се чувстват виновни, че ядат месо пред него. — Имам нужда да помисля насаме.

Ричард махна към Кара да остане на мястото си.

— Хапни малко — каза и. — Трябваш ми силна.

Ричард се отдалечи сред дърветата, заслушан в свирнята на щурчетата и загледан в звездите през пролуките в короните на дърветата. Отдъхна си, че е сам и никой не го пита за нищо. Беше уморително всички да зависят от него.

Намери си тихо местенце близо до паднал дъб. Седна и се облегна на ствола. Прииска му се никога повече да не стане от там. И ако не беше Калан, сигурно щеше да го направи.

Появи се Бети. Застана пред него и го загледа в очакване, сякаш питаше какво ще правят после. Ричард не каза нищо и тя легна до него. Хрумна му, че козичката просто иска да го утеши.

Усети как по бузата му се стича сълза. Постепенно всичко се разпадаше. Нещата едно по едно излизаха от контрол. В гърлото му се настани буца, която почти го задушаваше.

Легна и погали Бети.

— Какво да правя? — изхлипа. Избърса лице с опакото на ръката си.

— Какво да правя, Калан? — прошепна с отчаяна безнадеждност. — Толкова се нуждая от теб. Кажи ми какво да правя?

Не му беше останала никаква надежда.

При неочакваната поява на Натан си беше помислил, че най-сетне е намерил помощ. Но светлият пламък на тази последна надежда бързо угасна. Дори и велик магьосник не можеше да му помогне.

Велик магьосник.

Каджа-Ранг. Ричард застина.

Думите на Каджа-Ранг. В главата му отекнаха двете думи, изписани върху гранитната основа на гигантската статуя. Онези две думи бяха предназначени за Ричард.

Талга Вастернич.

Заслужи победата.

— Добри духове… — прошепна Ричард.

Най-после разбра.