Уязвимата империя

Седма глава

ПО НЯКОЕ ВРЕМЕ СЛЕДОБЕД, както вървяха през съсухрената пустиня, Калан забеляза, че Ричард внимателно наблюдава сянката си, просната отпред.

— Какво има? — попита тя. — Притеснява ли те нещо?

Той посочи сянката.

— Соколи. Десетина-дванайсет. Току-що се плъзнаха зад нас. Крият се в слънцето.

— Как така се крият в слънцето?

— Летят високо там, където сянката им ни покрива. Ако случайно погледнем към слънцето, няма да ги забележим, тъй като то ще ни заслепява.

Калан се обърна и закрила очите си с ръка, пробва да погледне срещу слънцето, но то блестеше толкова безмилостно, че опитът се оказа болезнен. Щом се извърна напред, Ричард, който не бе последвал движението и, махна с ръка към сенките.

— Ако се вгледаш внимателно в земята около сянката ти, ще забележиш изкривяването на светлината. Това са те.

Ако не ставаше въпрос за нещо толкова сериозно като черноперите соколи, Калан сигурно би помислила, че Ричард се шегува. Обходи с поглед земята около сенките им, докато най-накрая успя да разбере какво е имал предвид той. От такова разстояние сенките на соколите бяха просто едва забележими трептения на светлината.

Калан погледна назад към каруцата. Том дърпаше юздите, Фридрих бе на капрата до него. Ричард и Калан бяха вързали своите коне отзад на каруцата, за да могат животните да си отдъхнат от ездата.

Дженсън пътуваше в каруцата, седнала върху одеялата и гушнала Бети, която проплакваше жаловито. През целия ден козичката като че не бе замълчала за повече от минута-две — така поне се струваше на Калан. Раната и не беше дълбока; страданията на Бети бяха причинени от друга болка. Горкото животно поне си имаше Дженсън за утеха.

Калан знаеше, че Дженсън бе живяла с Бети през половината от живота си. Поради постоянните премествания, бягайки от Мрачния Рал, докато са се криели и са странили от хората, за да не се издадат и да рискуват Мрачният Рал да разбере местонахождението им, Дженсън никога не бе имала възможност да се сприятели с някого. Майка и и бе подарила козичката за другарче. При постоянните усилия да запази дъщеря си далеч от лапите на чудовището майката не бе имала възможност да предложи на Дженсън повече от това.

Калан изтри смъдящата пот от очите си. Тя погледна четирите пера, които Ричард бе вързал на снопче и забол над лакътя на дясната си ръка. Той бе събрал тези пера от годните за употреба стрели. Последното перо бе дал на Том, който имаше заслугата за унищожаването на петия сокол. Том, също като Ричард, носеше перото втъкнато на ръката си. За него това бе един вид трофей, дарен му от Господаря Рал.

Калан знаеше, че Ричард носеше четирите пера поради друга причина: като предупреждение, което всеки да види.

Тя отметна косата си назад.

— Мислиш ли, че под соколите имаше човек? И че ни е наблюдавал?

Ричард сви рамене.

— Ти знаеш за магията повече от мен. Как мислиш?

— Никога не съм виждала нещо подобно — изгледа го тя смръщено. — Ако е било човек… или нещо такова, защо накрая е решил да ни се разкрие?

— Не мисля, че е решавал такова нещо. — Напрегнатите сиви очи на Ричард се извърнаха към нея. — Според мен стана случайно.

— Как така?

— Ако става въпрос за човека, използвал соколите, за да ни следи и ако той по някакъв начин ни е наблюдавал…

— Как по-точно?

— Не знам. Примерно през очите на соколите.

— Няма магия, способна да направи подобно нещо.

Ричард я изгледа предизвикателно.

— Чудесно. Тогава за какво става въпрос?

Калан плъзна поглед по сенките, проснати в краката им върху червеникавокафявата скала, обходи с очи смътните петънца, които потрепваха около сянката на главата и, сякаш мухи около мърша.

— Нямам представа. Нали спомена…, че някой използвал соколите, за да ни следи, да знае къде сме?

— Така мисля — отвърна Ричард. — Според мен някой ни наблюдава чрез соколите или с тяхна помощ примерно, без всъщност да ни вижда ясно. Без да е наясно с детайлите.

— Е, и?

— Ами след като не вижда ясно, вероятно въпросният наблюдател не е разбрал, че е имало пясъчна буря. Не е предполагал, че бушуващият вятър може да ни разкрие нещо. Едва ли е имал намерение да ни се покаже. — Ричард пак я погледна. — Според мен е допуснал грешка. И ни се е разкрил, без да иска.

Калан въздъхна сдържано и уморено. Нямаше какво да възрази на такова абсурдно твърдение. Нищо чудно, че Ричард не споделяше с нея цялата си хипотеза. Когато той и каза, че според него соколите ги преследват, тя реши, че вероятно става въпрос за някакво заклинание, отключено от определено събитие — най-вероятно невинното докосване на Кара — и че именно тогава заклинанието се е закачило за тях, при което соколите са започнали да следят определен магически маркер. Оттам нататък, както бе подхвърлила Дженсън, някой просто е започнал да следи къде се намират соколите, за да разбере местоположението на Ричард и Калан. Калан предположи, че става въпрос за нещо подобно на онзи облак, който Мрачният Рал бе прикачил към Ричард, за да знае местоположението му. Ричард обаче не свързваше сегашните събития с нищо, което им се бе случвало преди; той гледаше на нещата през призмата на Търсача.

В изказването на Ричард имаше още доста неясни за нея моменти, ала тя не би проявила глупостта да подложи на съмнение думите му само защото никога преди не бе чувала за подобно нещо.

— Може би не е „той“ — отвърна накрая, — а „тя“. Примерно Сестра на мрака.

Ричард пак я погледна, но този път в очите му проблесна повече тревога, отколкото нещо друго.

— Който и да е каквото и да е, не смятам, че идва с добро.

Тук Калан нямаше какво да възрази, макар да не и бе лесно да приеме подобно твърдение.

— Добре, да приемем, че си прав — че случайно сме забелязали, че някой ни следи. Тогава защо соколите ни нападнаха?

Ричард случайно подритна едно камъче и ботушът му вдигна облаче прах.

— Не знам. Може би се е ядосал, задето ни се е показал.

— Бил е ядосан и затова е накарал соколите да похитят малките на Бети? И ги е насъскал срещу теб?

— Хрумна ми просто ей така — сви рамене Ричард, — нали питаш. Не казвам, че съм убеден, не съм сигурен дали е станало точно така. — Вятърът разроши дългите пера на стрелите му; бяха окървавени в основата, тъмносиви по средата и черни към връхчетата.

Той размисли отново и каза, вече не чак толкова категорично:

— Възможно е дори този, който е пратил соколите да ни следят, да няма нищо общо с нападението. Може пък птиците да са го направили на своя глава.

— Просто са поели нещата в свои ръце, без да се съобразяват с волята на своя господар?

— Защо не! Може той да има властта да ги изпрати да ни следят, да ги накара да ни шпионират, но да контролира нещата само дотолкова.

Калан въздъхна озадачена.

— Знам доста неща за какви ли не видове магия, Ричард — рече тя, като не успя да потисне съмненията си, — но не бях чувала да е възможно да се случи подобно нещо.

Ричард се надвеси напред и отново втренчи в нея пронизителните си сиви очи.

— Знаеш доста неща за видовете магия, разпространени в Средната земя. Може би тук има такива, каквито никога не си срещала. Та да не би да беше чувала за пътешественика по сънищата, преди да се сблъскаме с Джаганг? Да не би да бе предполагала, че е възможно да съществува нещо подобно?

Калан се вгледа задълго в мрачното му изражение, прехапала долната си устна. Ричард бе израсъл далеч от магията — всичко това бе ново за него. В известен смисъл обаче това бе и неговото предимство, понеже не страдаше от предразсъдъци по отношение на това какво е възможно и какво не да се постигне с магия. Бяха се сблъсквали и с нечувани и невиждани магически предмети и сили.

За Ричард почти всеки акт на магия беше нов и непознат.

— Е, какво предлагаш да предприемем? — попита тя съучастнически.

— Да действаме според плана. — Той хвърли поглед през рамо и забеляза как Кара внимателно оглежда околността в доста голям периметър. — Сигурно е свързано с останалите неща.

— Кара просто искаше да ни предпази.

— Знам. А кой знае дали не би било по-зле, ако не го бе докоснала. Дори не е изключено по този начин тя да ни е спечелила време.

Калан преглътна надигащото се в гърлото и чувство за ужас.

— Мислиш ли, че времето ни не е безвъзвратно изгубено?

— Все ще измислим нещо. Още не сме разгадали до край смисъла на ставащото.

— Когато и последната песъчинка се отцеди от горната половина на пясъчния часовник, това обикновено означава, че ястието е готово.

— Ще намерим отговора.

— Обещаваш ли?

Ричард протегна ръка и нежно погали Калан по гърба.

— Обещавам.

Тя обожаваше усмивката му и начина, по който заблестяваха очите му, когато се засмиваше. Някъде дълбоко в съзнанието си знаеше, че Ричард винаги удържа обещанията си. Ала в очите му имаше и друг блясък, който я възпря да зададе въпроса дали е убеден, че търсеният отговор ще се появи навреме; дали изобщо ще им помогне с нещо.

— Пак те боли главата, нали? — попита Калан.

— Да. — От усмивката му не бе останала и следа. — По-различно е от преди, но съм почти сигурен, че причината е същата.

Дарбата. Това имаше предвид.

— Как така е различно? И ако наистина е различно, какво те кара да мислиш, че причината е същата?

Той се замисли за момент.

— Помниш ли, когато обяснявах на Дженсън, че дарбата трябва да е в равновесие, че се налага да балансирам битките, крито съм принуден да водя, като не ям месо? — След като тя кимна, той продължи: — Тогава ме заболя най-силно.

— Главоболията дори когато са от един и същи тип, се различават по сила.

— Не… — намръщи се той от усилието да намери точните думи. — Имах предвид друго: че самият разговор, мисленето върху необходимостта от вегетарианство с цел постигане на равновесие обостри нещата и засили главоболието ми.

Чутото изобщо не и се понрави.

— Тоест дарбата, която ти причинява главоболията, се опитва да ти внуши колко е важно да постигнеш равновесие в нещата, които правиш чрез дарбата.

Ричард прокара пръсти през косата си.

— Не знам. Не е само това. Но явно не мога да схвана цялата картина. Понякога докато разсъждавам в тази посока — колко е важно да постигна равновесие, когато се налага да се бия, — болката става толкова силна, че чак ми се струва непоносима. И още нещо — додаде той. — Подозирам, че има и проблем с връзката ми с магията на меча.

— Моля? Но как е възможно?

— Нямам представа.

— Сигурен ли си? — Калан положи усилия притеснението да не проличи в гласа и.

— Не, не съм — Ричард поклати объркано глава. — Просто тази сутрин, когато почувствах порива на меча и го извадих, ми се стори по-различно. Сякаш магията се отзова с неохота на този порив.

Калан се замисли над думите му.

— Може би това означава, че този път главоболията ти са по-различни. Че не са причинени от дарбата.

— Дори да има нещо различно, си мисля, че причината пак е в дарбата — не се съгласи той. — Общото между тези главоболия и предишните е, че и в двата случая ставаха все по-силни и непоносими.

— И какво смяташ да правиш?

Той разпери ръце встрани и ги остави да паднат свободно край тялото му.

— Засега нямаме голям избор — ще трябва да се придържаме към предварителния план.

— Можем да отидем при Зед. Ако е свързано с дарбата, както предполагаш, Зед ще знае какво трябва да се направи. Ще ти помогне.

— Наистина ли смяташ, че имаме някакъв шанс да стигнем навреме в Ейдиндрил, Калан? Дори ако ги нямаше другите усложнения, ако главоболията наистина са предизвикани от дарбата, ще съм мъртъв седмици преди да стигнем до Ейдиндрил. Да не говорим колко би било трудно да се промъкнем покрай армията на Джаганг, която е завладяла цялата Средна земя, а особено да преодолеем частите, разположени около Ейдиндрил.

— Може Джаганг да го няма там точно в този момент. Ричард подритна още едно камъче.

— Да не би да смяташ, че е възможно Джаганг да изостави Магьосническата кула и всичките и безценни съкровища и по този начин да ни позволи да ги използваме срещу него?

Зед беше Първи магьосник. За човек с неговите умения защитата на Кулата не би трябвало да е особено трудна задача. Освен това при него беше Ейди, която също щеше да помага. Вероятно старата чародейка би се справила и сама със защитата на Магьосническата кула. Зед беше наясно какво би означавало за Джаганг да превземе Кулата. Първият магьосник би защитавал това място независимо от всичко.

— Джаганг няма как да успее да се промъкне през щитовете в Кулата — рече Калан. Поне това притеснение можеше да оставят настрани. — Джаганг го знае и не би губил време да разполага напразно войска там.

— И така да е, това не ни помага по никакъв начин. Просто Ейдиндрил е много далече.

Много далече. Калан стисна Ричард за ръката и го дръпна да спре.

— Плъзгата. Намерим ли някой от кладенците и, можем да пътуваме с нея. Ако не друго, поне знаем, че има кладенец тук, в Стария свят — в Танимура. Пътят до там е значително по-кратък, отколкото пътешествие по суша чак до Ейдиндрил.

Ричард погледна на север.

— Може и да е осъществимо. Така няма да се наложи да минаваме покрай армията на Джаганг. И ще се озовем направо в Кулата. — Прегърна я. — Но най-напред трябва да се погрижим за другите неща.

— Чудесно — засмя се с облекчение Калан. — Първо ще се погрижим за моите проблеми, после — за твоите.

Камък и падна от сърцето при мисълта, че все пак стигнаха до някакво решение. Останалите им спътници нямаше да могат да пътуват с тях в Плъзгата — те не притежаваха нужната магия, — ала за Ричард, Калан и Кара нямаше да е проблем. Така щяха да се озоват направо в Кулата.

Кулата бе огромна и стара — на хиляди години. Калан беше прекарала вътре голяма част от живота си и въпреки това беше успяла да обходи само малка част от нея. Дори Зед не я познаваше цялата, защото имаше предпазни щитове, заложени преди хилядолетия от магьосници, притежаващи и двете страни на дарбата, докато Зед владееше само Адитивната магия. Там бяха складирани от дълбока древност и за вечни времена редки и опасни магически предмети, а заедно с тях текстове и безброй книги. Имаше вероятност Зед и Ейди да са успели да открият нещо в Кулата, което да им помогне да отблъснат Императорския орден обратно към Стария свят.

Отиването в Кулата не само би помогнало за разрешаването на проблема на Ричард с дарбата, но би им осигурило средства, с които да обърнат хода на войната в своя полза.

Най-неочаквано разполагаха с бърз начин за пътуване до Ейдиндрил и Кулата, а съответно и за скорошна среща със Зед.

С възроден оптимизъм Калан стисна Ричард за ръката. Знаеше, че той иска да избърза още малко напред.

— Ще отида да видя как е Дженсън.

Докато Ричард се отдалечаваше напред, а Калан забави ход, за да изчака каруцата, въздушните течения над опърлената пустош донесоха още дванайсет чернопери сокола. Те се придържаха близо до слънцето, далеч извън обсега на Ричардовите стрели, но все пак се виждаха.

Каруцата настигна Калан, Том и подаде мех с вода. Устата и бе толкова пресъхнала, че загълта горещата течност, без да обръща внимание на отвратителния и вкус. Щом каруцата я отмина, Калан стъпи на ока и скочи горе.

Дженсън явно се зарадва на компанията и. Калан отвърна на усмивката и, след което седна до нея и хленчещата Бети.

— Как е тя? — попита и нежно погали козичката по ушите.

— Никога не съм я виждала в такова състояние — поклати глава Дженсън. — Направо ми се къса сърцето. Спомням си колко тежко понесох загубата на майка ми. Дълбоко и съчувствам.

Калан се отпусна назад на пети и със съчувствие стисна Дженсън за ръката.

— Знам колко е тежко, но животните по-леко преодоляват подобна загуба, не е като при нас, хората. Недей да сравняваш загубата на Бети с твоята. Колкото и да е ужасно случилото се, е съвсем различно. Тя ще има и други козлета и скоро ще забрави за инцидента. Ние с теб обаче ще скърбим вечно…

Още недовършила изречението си, Калан усети как в тялото и се впива пронизващата болка от спомена за нероденото и дете. Нима някога щеше да преодолее загубата на бебето, което бе заченала от Ричард? Дори един ден да имаше и други деца, никога нямаше да забрави онова, което и отнеха насилниците.

Разсеяно превъртя в пръстите си камъка, който носеше на верижка около шията си, и се запита дали някога ще има свое дете, дали някога ще дойде ден, когато децата ще живеят спокойно и щастливо.

— Добре ли си?

Калан забеляза, че Дженсън я гледа, и се усмихна насила.

— Просто ми е мъчно за Бети.

— И на мен. — В отговор Дженсън погали нежно козичката си.

— Но съм сигурна, че ще се оправи.

Калан се загледа в търкалящите се покрай каруцата огромни площи пуста земя. От жегата въздухът на хоризонта потрепваше, сякаш се поклащаха ритмични морски вълни, отнасящи части от земната повърхност нагоре в небесата. Все още не се забелязваше никаква растителност. При все това с приближаването към планините ландшафтът плавно се нагъваше. Калан знаеше, че е само въпрос на време отново да срещнат признаци на живот, но точно в момента нищо не подсказваше, че това ще стане скоро.

— Едно не разбирам — прекъсна мислите и Дженсън. — Каза ми, че когато опре до магия, не бива да правя нищо прибързано, освен ако не съм убедена сто процента в крайния резултат. Било много опасно. Каза да не се забърквам в нищо, свързано с магия, ако не съм сигурна в последиците.

Калан усети накъде бие Дженсън.

— Точно така.

— Ами онова, което се случи преди малко, ми приличаше точно на удар на сляпо, какъвто специално ме предупреди да не предприемам.

— Казах ти обаче и че понякога нямаш друг избор, освен да реагираш незабавно. Именно това направи Ричард. Познавам го. Той прецени нещата и избра най-доброто възможно решение.

Отговорът явно задоволи Дженсън.

— Не казвам, че е сбъркал. Просто споделям с теб, че нищо не разбирам. Действията му ми изглеждаха доста безразсъдни. Откъде да знам какво имаш предвид, когато ми казваш да не предприемам безразсъдни ходове, когато се касае за магия?

— Добре дошла в живота с Ричард — усмихна се Калан. — През половината от времето нямам никаква представа какво му се върти в главата. Често се е случвало да мисля, че действа безразсъдно, а се е оказвало, че е постъпил точно както трябва — че това е било единственият възможен начин на действие. Това е едно от основанията да бъде наречен Търсач. Сигурна съм, че той взема предвид неща, които по някакъв начин усеща и за които дори аз не подозирам.

— Но откъде знае за тях? Как разбира какво да предприеме?

— Нерядко е не по-малко объркан от теб или мен. Но в същото време е различен и действа уверено там, където ние бихме се поколебали.

— Различен ли?

Калан погледна младата жена, чиито червени коси проблясваха на слънцето.

— Той е роден с двете страни на дарбата. Всички, родени с дарбата през последните три хиляди години, владеят само Адитивната магия. Някои, като Мрачния Рал и Сестрите на мрака, използват частично и Субстрактивната магия, но само с помощта на Пазителя — а не със собствени средства. Единствено Ричард е роден и със Субстрактивната магия.

— Това го спомена и снощи, но аз не разбирам нищичко от магия и нямам представа какво означават думите ти.

— Ние самите не сме много сигурни в смисъла на това, което ти казвам. Адитивната магия си служи с онова, което съществува в света, като прибавя нещо към него или го променя. Например магията на Меча на истината използва гнева и се наслагва върху него, черпи сила от него, трансформира го в нещо друго. Адитивната магия помага на родените с дарбата да лекуват — давам ти само един пример.

Субстрактивната магия разрушава нещата. Тя взема нещо и го превръща в нищо. Според Зед Субстрактивната магия е противоположността на Адитивната — както си противостоят денят и нощта. Но в крайна сметка и двете са части на едно цяло.

Да умееш да си служиш със Субстрактивната магия, като Мрачния Рал, да речем, е едно, но да си роден с нея — съвсем друго.

Някога, в дълбока древност, да си роден с дарбата — с двете страни на дарбата — се е случвало доста често. После избухнала Голямата война, която разделила Стария от Новия свят. Така мирът бил запазен през всичките тези години, но оттогава до днес нещата доста са се променили. С течение на времето родените с дарбата започнали прогресивно да намаляват, а сред тях съвсем изчезнали родените със Субстрактивната страна на магията.

Ричард е наследник на два рода магьосници — на Мрачния Рал и на дядо си Зед. Освен това той е първият от хиляди години, роден с двете страни на магията.

Всичките ни способности допринасят за реакцията ни в една или друга ситуация. Не знаем с какво фактът, че Ричард притежава и двете страни на магията, допринася за реакцията му в конкретна ситуация и за това да направи, каквото е нужно. Подозирам, че го ръководи дарбата му, вероятно в по-голяма степен, отколкото той предполага.

Дженсън въздъхна тревожно и замлъкна.

— И как е изчезнала границата между двата свята — след толкова години?

— Ричард я унищожи.

— Значи е вярно — възкликна Дженсън, ококорила очи в изненада. — Себастиан ми каза, че Господарят Рал — Ричард — е унищожил границата. Според Себастиан го бил направил, за да си осигури път към завладяването на Стария свят.

Калан посрещна с усмивка тази нелепа лъжа.

— Не му вярваш, нали?

— Вече не.

— Сега, когато границата е унищожена, Императорският орден нахлу в Новия свят и унищожава и поробва всичко по пътя си.

— Има ли някъде сигурно място, където хората живеят необезпокоявани? Където можем да се скрием?

— Докато не бъдат спрени или отблъснати — не, такова място не съществува.

Дженсън се замисли над думите и.

— Щом падането на границата е позволило на Императорския орден да нахлуе в Новия свят, защо Ричард я е унищожил?

Калан се хвана за страничната табла на каруцата, която внезапно заподскача по неравен терен. Загледа се в далечината, където вървеше Ричард, облян в искрящата светлина на безпределната пустош.

— Заради мен — прошепна Калан. — Нали ти споменах за грешките, които прави човек. — Въздъхна уморено. — Това бе от онези удари на сляпо.