Четиридесет и пета глава

КАЛАН СЕ ПОЧУВСТВА СЛОМЕНА от мъченията, на които подлагаха Ричард тези мъже. Тъкмо си помисли, че им е помогнал да разберат какво наистина трябва да се направи, и те като че се бяха плъзнали обратно в океана на слепите си заблуди.

Ричард обаче като че бе забравил за присъствието им. Стоеше вторачен в мястото, където се беше разбил предупредителният маяк. Калан пристъпи зад гърба му и прошепна:

— Какво имаш предвид, какво си сбъркал, щом не означава това, което мислеше? Кажи ми!

— Преводът — някак замаяно отрони той. Стоеше, без да помръдва, загледан във внушителната статуя на Каджа-Ранг. — Нали си спомняш, че още първия път ми се стори странно, че фразата е построена по този начин?

Калан погледна статуята, после отново Ричард.

— Да, спомена нещо такова.

— Всъщност няма нищо странно; просто аз не съм разбрал за какво става въпрос. Опитвал съм се да наглася думите към смисъла, който съм предположил, че трябва да търся — че хората отвъд не са способни да виждат магията. А не съм видял очевидното. Онова, което ти казах, че означава, не е било вярно…

Гласът му заглъхна насред фразата и Калан трябваше да го дръпне за ръката, за да го подсети да продължи.

— Какво по-точно имаш предвид? Какво би могло да означава?

Ричард посочи статуята.

— Сега разбирам защо ми е било трудно да разгадая смисъла на фразата, защо съм си мислел, че не е добре казано. Казах ти, че не съм сигурен в превода. Бил съм прав да се съмнявам. „Бойте се от всяко разкъсване на булото връз отвъдната империя…, защото отвъд лежи злото: онези, които не виждат.“

Дженсън изпружи врат пред Калан.

— Сигурен ли си?

Ричард не откъсваше поглед от статуята, гласът му дойде като от отвъдното.

— Вече съм сигурен.

Калан го дръпна за ръката, за да го накара да я погледне.

— Е, какво всъщност означава?

Сивите му очи я погледнаха за миг, след което се върнаха върху лицето на Каджа-Ранг, загледано към Колоните на Сътворението, към последния фронт, предпазващ света от тези хора. Вместо да отговори на въпроса и, той тръгна към статуята.

Мъжете се отдръпнаха, за да му сторят път. Калан го следваше по петите, Кара тръгна след нея. Дженсън вдигна въженцето на Бети и също се присъедини към групичката. Мъжете, вече отстъпили назад, за да направят път на Ричард, държаха под око козичката и господарката и. Том остана на мястото си, като наблюдаваше внимателно, но без да се натрапва, всички мъже.

Щом стигна до статуята, Ричард почисти снега, за да открие за втори път издълбаните в камъка думи. Калан проследи движението на очите му по текста, устните му изговаряха шепнешком прочетеното. От цялото му същество се излъчваше една трескавост, която и подсказа, че е напипал важна следа.

Забеляза още и че главоболието му е отшумяло. Не можеше да си обясни тези внезапни мигове на просветление, ала внезапната сила, заструила от съществото му, я радваше определено. Разперил ръце върху камъка, облегнат напред, той се взираше напрегнато в думите. Без болката погледът в сивите му очи бе ясен и бърз.

— На моменти е доста объркващо — отрони той. — Сега вече ми е ясно. Не казва: „Бойте се от всяко разкъсване на булото връз отвъдната империя…, защото отвъд лежи злото: онези, които не виждат.“

— Така ли? — сбърчи нос Дженсън. — Искаш да кажеш, че надписът не касае хората, родени без искрицата на дарбата?

— Не, напротив, точно за тях е, но смисълът е друг — Ричард потупа с пръст издълбаните в камъка думи. Не казва: „защото отвъд лежи злото: онези, които не виждат“, а нещо съвсем различно. Ето това: „Бойте се от всяко разкъсване на булото връз отвъдната империя…, защото отвъд са онези, които не виждат злото.“

— „Онези, които не виждат злото“ — повдигна вежди Калан.

Ричард вдигна бинтованата си ръка към извисяващата се над главите им статуя.

— Ето от какво се е страхувал най-много Каджа-Ранг — не че тези хора нямат сетива за магията, а че не виждат злото. Това е искал да предупреди света. — Той посочи с пръст през рамо към мъжете зад тях. — Затова е било всичко.

Калан се почувства изненадана и леко объркана.

— Мислиш ли, че понеже тези хора не усещат магията, не виждат и злото? — попита. — Или понеже по принцип се различават от останалите, са лишени от способността да усещат злото, също както не правят разлика между реална магия и мистицизъм?

— Може би и Каджа-Ранг е предполагал нещо подобно — подметна Ричард. — Но не и аз.

— Сигурен ли си? — попита Дженсън.

— Аха.

Преди Калан да успее да го помоли за обяснение, той се беше обърнал към мъжете.

— Тук, в камъка, Каджа-Ранг е оставил издълбано предупреждението си към света. Той е искал да предупреди света за хората, които не виждат злото. Вашите предци са били прокудени от Новия свят, понеже са били лишени и от най-малката искрица на дарбата. Но този човек, този могъщ магьосник Каджа-Ранг, се е страхувал от тях поради друга причина: притеснявали са го техните убеждения. Било го е страх, понеже те са отказвали да виждат злото. Ето кое е направило дедите ви толкова опасни за Стария свят.

— Но как е възможно това? — попита един от мъжете.

— Прокудени сам-самички на някакво странно място като Стария свят, вашите предци вероятно са се почувствали доста самотни и са се вкопчили яростно един в друг. Толкова са се страхували да не бъдат отхвърлени отново, да не ги сполети същата съдба, че не са искали да се отнасят зле с който и да било от своите. Така постепенно са започнали да вярват, че независимо от всичко, е важно да се държат един за друг, да не осъждат никого. Така те отхвърлили самата идея за съществуването на злото, тъй като ги е било страх, че рано или късно ще се наложи да обявят някого за зъл човек. А това от своя страна би ги принудило да отстранят провинилия се човек от страната си.

Откъснати от действителността, те намерили пристан в разумното обяснение, че нищо не е истина и следователно никому не е дадено да познава природата на действителността. Така нямало да им се наложи да изобличат един или друг човек като зли. По-добре да се отрича съществуването на злото, вместо да се налага да бъде отстранен онзи, който върши зли дела. По-добре да си затворят очите пред проблема, да се направят, че не съществува, и да се надяват, че нещата ще се оправят от само себе си.

Да признаят съществуването на злото би означавало да им се наложи да прогонят престъпника, а понеже самите те били прокудени, явно са решили, че причината да се отнесат така с тях е именно тази — защото те самите са били проводници на злото. Тяхното решение било просто да зачеркнат тотално самата идея за съществуването на злото. Около това ядро била съградена цяла сложна система от вярвания.

Каджа-Ранг вероятно е предположил, че понеже тези хора са били родени без искрицата на дарбата и не са усещали магията, са били слепи и за злото. Но това, от което се е боял, е било да не се, заразят от убежденията им и другите хора по земята. Мисленето изисква усилия; тези хора са предлагали вярвания, които не е било нужно да бъдат осмисляни, а само повтаряни като нищо незначещи, гръмки фрази. Всъщност това е проява на грубо незачитане на човешкия ум — илюзия за мъдрост, отнасяща се с презрение към всеки смислен опит за разбиране на околния свят. Подобни опростенчески жестове, като безусловно отхвърляне на всяко насилие, са особено изкусителни за недоразвитото съзнание на младите хора, повечето, от които с готовност биха прегърнали подобни хаотични глупотевини като белег за просветление.

И когато тези хора започнали фанатично да разпространяват пустословните си догми наляво и надясно, Каджа-Ранг явно се е притеснил.

С все по-масовото разпространение на тези идеи — които между другото се оказали доста въздействащи върху някои хора, като например вас — Каджа-Ранг и хората му започнали да се притесняват, че ако те плъзнат свободно из света, ще настъпи анархия. Ето например какво стана с вас — вие се оказахте беззащитни срещу злото, носено от Императорския орден, което сега се излива върху вашите глави.

Каджа-Ранг оценил истинската същност на тези убеждения: те славели смъртта, не живота. Упадъкът на истинското просветление и израждането му в една илюзия, пораждаща единствено и само хаос, заплашвал да се разпростре из целия Стар свят, да го обгърне в мрак. — Ричард посочи думите, издълбани в камъка. — Има още един надпис, който подсказва до какво решение се е стигнало в крайна сметка.

Каджа-Ранг събрал всички, които вярвали в тези идеи — не само родените без дарбата, прогонени от Новия свят, но и спечелените впоследствие, които се поддали на измамната философия, — и ги прокудил до един.

Първото прогонване на родените без дарбата от Новия свят в Стария не било справедливо. Второто обаче, при което въпросните хора били прогонени от Стария свят в тази земя отвъд планините, било напълно заслужено.

Дженсън, която несъзнателно си играеше с разръфания край на въженцето на Бети, изглежда, приемаше думите му с подозрение.

— Нима наистина смяташ, че наред с родените без искрицата на дарбата са били прокудени и други, „нормални“ хора? Ако е така, то техният брой трябва да е бил наистина огромен. Как е успял Каджа-Ранг да прокуди толкова много хора? Нима не са се съпротивлявали? Как ги е накарал магьосникът да тръгнат? Да не би да си е послужил със сила?

Мъжете я слушаха и кимаха — явно и тях ги вълнуваха същите въпроси.

— Не ми се вярва високо Д’Харанският да е бил особено популярен по тези места. По-скоро подозирам, че е бил умиращ език, използван сред някои по-учени хора, например магьосници. — Ричард посочи към родината на мъжете. — Каджа-Ранг нарекъл този народ Бандакар, прокудените. Те най-вероятно не са знаели какво означава името. Империята им не е била наречена Колоните на Сътворението, нито пък с друго име, касаещо само родените без дарбата. От надписа върху статуята може да се съди, че там били изпратени не само родените без искрицата на дарбата, а и всички останали, споделящи убежденията им. Всички те са бандакар — прокудените.

Те считали себе си, убежденията си за просветлени.

Каджа-Ранг използвал това, поласкал ги, като им казал, че това място е откъснато, за да бъдат те защитени от останалата част на света, която не е готова за тях. До голяма степен ги накарал да мислят, че са затворени отвъд границата, защото са по-висши същества от всички други хора. Тъй като те и бездруго не били свикнали да се замислят сериозно над нещата от живота, лесно му повярвали и всъщност сами организирали собственото си заточение. Надписът намеква, че поели с радост към своята обетована земя. След като били затворени там, само за няколко поколения искрицата на дарбата угаснала във всички и цялото население на Бандакар вече било лишено от нея.

— Значи Каджа-Ранг наистина е смятал, че тези хора са сериозна заплаха за другите хора в Стария свят? — попита Дженсън. Мъжете отново закимаха, очевидно доволни от зададения въпрос. Калан си помисли, че Дженсън може би наистина е попитала това, което интересува тях.

Ричард посочи статуята на Каджа-Ранг.

— Погледнете го. Какво прави той? Символично стои на пост пред границата, поставена лично от него. Охранява прохода, бди над бариерата, ограждаща онова, което лежи отвъд. Във вечното си бдение той държи меч в готовност, който иде да покаже мащабите на дебнещата опасност.

Хората в Стария свят били толкова благодарни на този човек, изиграл ключова роля в живота им, че издигнали този монумент в чест на стореното за тях — Каджа-Ранг ги бил защитил от една доктрина, която можела да се окаже пагубна за човешкия род. А с това шега не бива.

Каджа-Ранг, дори вече да не е между живите, бди над тази граница. Той ми изпрати този предупредителен маяк от света на мъртвите, за да ми каже, че границата е паднала.

Ричард направи преднамерено дълга пауза, за да привлече вниманието на всички присъстващи върху себе си.

— Каджа-Ранг е прогонил вашите деди не само защото не са били способни да виждат магията, а защото — и това е по-важното — не са виждали злото.

Силно разтревожени от чутото, мъжете започнаха да се споглеждат нервно.

— Но това, което наричате зло, може да е само начин да се изрази вътрешна болка — обади се един от тях, по-скоро съкрушен, отколкото готов да спори.

— Вярно е — призна Ричард. — Да дамгосаш някого с етикета „злодей“ е проява на предразсъдък. Така всъщност подценяваш човек, който и бездруго изпитва ужасна болка. Такива хора трябва да бъдат прегръщани и приучвани да изплакват мъката си — тогава няма да поемат по пътя на насилието.

Ричард плъзна поглед по втренчените в него лица. Вдигна ръка към статуята.

— Каджа-Ранг се е страхувал от вас, понеже вие представлявате опасност за всички — не защото сте родени без дарбата, а защото философията ви е предразположена към приемане на злото. По този начин, като се опитвате да бъдете мили, всеотдайни, да не съдите хората, позволявате на злото да придобие далеч по-голяма сила, отколкото ако не бяхте такива. Вие отказвате да разпознаете злото и по този начин го приветствате между вас. Позволявате му да съществува. Вдъхвате му сила и то започва да властва над вас. Вие сте хора, отворили обятия да приемете смъртта и отказали да я прогоните.

Вашата империя е изложена на сянката на злото.

След дълъг, тягостен момент тишина един от по-възрастните хора най-сетне надигна глас:

— Тази вяра в злото, както я нарекохте, е доста крайно изказване и доста опростенческо като съждение. В този етикет прозира едно несправедливо осъждане на ближния. Никой от нас — дори вие — няма право да съди ближните си.

Калан знаеше, че Ричард е доста търпелив, но и безкомпромисен. Бе проявил достатъчно търпение с тези хора; чувството му за толерантност обаче явно имаше граници. Тя беше готова да се обзаложи, че мечът му ще изсвисти във въздуха всеки момент.

Той тръгна между мъжете, които един по един заотстъпваха пред свирепия му поглед.

— Вие считате себе си за просветлени, мислите, че сте над насилието. Но не сте просветлени; вие сте роби, които очакват господаря си, жертви, готови за своя убиец. И най-сетне той дойде при вас.

Ричард застана пред мъжа, който се бе обадил накрая.

— Отвори си шепата.

Онзи стрелна с поглед другарите си отляво и отдясно. Накрая протегна ръка с дланта нагоре.

Ричард бръкна в кесията, извади едно детско пръстче — окървавено и съсухрено — и го постави в шепата на мъжа.

Онзи явно не се чувстваше комфортно, но след като мярна унищожителния поглед в очите на Ричард, не каза нищо и не направи опит да се освободи от кървавия трофей.

Ричард продължи разходката си между мъжете, като от време на време се спираше пред някой и го караше да си отвори шепата. Калан забеляза, че избраните мъже до един се бяха противопоставили на нещата, които Ричард бе предложил да бъдат направени, за да им се помогне. Той пусна по едно пръстче във всяка отворена шепа, докато кесията се изпразни.

— Това, което държите в ръцете си, са плодовете на злото — каза Ричард. — И всички вие го знаете. Всички вие сте били наясно, че злото върлува из вашата земя. И сте пожелали да сторите нещо, за да промените нещата. Искало ви се е да се отървете от злото. Искало ви се е да живеете. Не само вие, но и вашите близки.

И сте се надявали това да стане, без да ви се налага да се изправяте лице в лице с истината. Опитах се да ви обясня как стоят нещата, за да разберете истинската същност на битката, която ни предстои. Ричард намести ремъка на меча на рамото си.

— Приключих с приказките.

Искахте да ме докарате насила в своята родина. Постигнахте целта си. Сега е време да решите дали ще поемете по пътя, който ще ви изведе до правилното решение.

Ричард застана пред тях с изправен гръб, вдигната високо брадичка, ножницата му блестеше на призрачната светлина, черната му туника, обточена със златна ивица, изпъкваше внушително на фона на мъгливите планини отзад. Той бе самото въплъщение на Господаря Рал. Калан никога не го бе виждала в по-внушителен вид.

От първата им среща, когато се наложи да напуснат Еленовата гора с гръм и трясък, Ричард беше преобърнал света с главата надолу. Още от самото начало той се бе оказал в сърцето на битката, за да управлява днес цяла империя — макар тази застрашена империя да бе до голяма степен непозната нему, както бе и дарбата му.

Целта му обаче беше съвсем ясна.

Заедно, Калан и Ричард бяха във вихъра на бурята, заплашваща да погълне целия свят. Сега тази вихрушка бе завъртяла и откъснатата отвъд планините родина на тези мъже.

За мнозина Ричард бе единствената надежда за спасение. Той обаче не се уморяваше да повтаря, че грешат. За много други Ричард беше най-омразният човек на света. И той се стараеше да оправдае чувствата им, като учеше хората, че животът им си е само техен и на никого другиго. Заради тази му позиция — повече отколкото заради всеки друг нанесен им удар — Императорският орден искаше главата му.

— Ето как ще стане всичко — отсече накрая той с тих, но достатъчно властен глас. — Вие ще предадете земята си на Д’Харанската империя и ще ни се вречете във вярност, в противен случай сте обречени да станете поданици на Императорския орден. Избирайте между двете. Трета възможност нямате. Независимо дали ви харесва или не, трябва да изберете. Откажете ли да направите своя избор, събитията сами ще решат вместо вас и най-вероятно ще свършите в лапите на Императорския орден. Не се заблуждавайте — това са ръцете на злото.

Бъдете ли похитени от Ордена, ако не изгубите живота си, ви очаква робство и животът ви ще се превърне в ад. Мисля, че прекрасно знаете какво означава това. За тях животът ви няма никаква стойност, освен като роби, които ще трябва да изпълняват заповедите им и да разпространяват злото по света.

Преминете ли на страната на Д’Харанската империя, вие ще разполагате свободно с живота си. В такъв случай аз като ваш господар ще очаквам всеки да се вземе в ръце и да живее живота си като личност, а не като някаква отрепка, заровена в ямата на собствената си низост.

Границата, съхраняваща вашето скривалище, Бандакарската империя, вече я няма. Нито знам как бих могъл да я възстановя, нито пък ми се иска да го направя, дори да знаех. Империята Бандакар вече не съществува.

Не е възможно да продължите да живеете както досега и да искате да ви защитавам. Може и да има начин Орденът да бъде прогонен от земите ви, ала това е невъзможно да стане без целенасочено усилие, понеже те са дошли да ви унищожат.

Така че избирайте. Роби или свободни хора. Животът ви при всички положения няма да е никак лек. Смятам знаете какво ви очаква, ако изберете робството. Ако решите да живеете като свободни хора, ви очаква борба, работа и мислене, но в крайна сметка усилията ви ще бъдат възнаградени и заслугата ще си е изцяло и единствено ваша. Свободата се печели, но след това трябва и да се защитава, защото може да се появи друг като Императорския орден и да пороби онези, които предпочитат някой друг да решава вместо тях.

Аз съм Господарят Рал. Възнамерявам да си осигуря лекарството срещу отровата, която вие ми дадохте да изпия. Ако изберете да участвате в битката, ако искате да отървете себе си и близките си от злото, съм готов да ви помогна.

Ако обаче предпочетете да не застанете на наша страна, можете да се върнете в родината си и да позволите на Императорския орден да безчинства или пък да избягате, където ви видят очите. Избягате ли, имате шанс да оцелеете известно време, но понеже този живот няма да бъде по вкуса ви, ще измрете като скотове, без да сте имали възможност да вкусите от сладостите на живота.

Така че избирайте. Но ако решите да застанете редом с мен на пътя на злото, ще трябва да захвърлите препаската на очите си и да прогледнете, за да видите живота. Ще се наложи да приемете действителния свят около себе си. В света има добро, има и зло. Ще трябва да напрегнете мозъците си, за да решите, кое кое е, така че да тръгнете след доброто и да отхвърлите злото.

Решите ли да застанете на моя страна, ще направя всичко възможно да отговоря на всичките ви въпроси и да се опитам да ви науча как да бъдете по-силни от мъжете от Ордена и всички като тях. Но не смятам да страдам под бича на безумните ви доктрини, които не са нищо друго, освен преднамерен отказ от живота.

Погледнете окървавените пръсти, които стискате в ръцете си — вие или вашите другари. Вижте какво правят с децата ви тези злодеи. Би трябвало да ненавиждате хора, способни на такива деяния. Ако не ги мразите, ако не сте способни на омраза, нямате работа сред нас, които приемаме живота с отворени обятия.

Искам всеки от вас да се замисли за тези деца, за изживения ужас, за болката, за желанието им на всичко това да се сложи край. Помислете си какво им е било — сами в ръцете на онези зверове. Имате пълното право да мразите хората като тях, способни на такава жестокост. Запомнете тази справедлива омраза, понеже това е омраза, насочена към злото.

Възнамерявам да намеря противоотровата, понеже искам да живея. Докато я търся, смятам да изтрепя колкото мога повече от онези злодеи. Ако съм сам, може би ще успея да се добера до противоотровата, но е изключено да успея да ви освободя от Императорския орден. Решите ли да тръгнете с мен, да ми помогнете в борбата, имаме някакъв шанс да успеем.

Не съм съвсем наясно срещу какво се изправям, така че не мога да ви успокоя, че имаме добри изгледи за успех. Мога само да ви уверя, че ако не ми помогнете, шансовете ни са почти никакви.

Ричард вдигна пръст във въздуха.

— Не се заблуждавайте. Решите ли да тръгнете с нас и да поемете по пътя на борбата, със сигурност ще има жертви, не всички ще оцелеят. Ако обаче не поемем по този път, смъртта ще покоси всички ни — ако не физически, то със сигурност духовно. Под управление, каквото демонстрира Императорският орден, никой не може да вирее, макар да е възможно телата ви да продължат да съществуват още известно време. Под хомота на Ордена всичко живо вехне и загива.

Когато Ричард вдигна глава, за да срещне погледите им, всички го наблюдаваха притихнали. Повечето не отвърнаха глави, макар че имаше и такива, които се почувстваха прекалено засрамени, за да продължат да го гледат в очите.

— Решите ли да застанете до мен в тази борба — решително заключи Ричард, — ще бъдете призовани да избивате войниците от Ордена, злодеите. Ако доскоро сте си мислели, че ми доставя удоволствие да убивам, искам да ви уверя, че сте били в грешка. Напротив — дълбоко ненавиждам това. Правя го, за да защитя живота. Не очаквам от вас да изпитате удоволствие от убиването. Наложителен е самият акт на убиването, никой не иска от вас да го правите с желание. Това, което искам от вас, е да обичате живота и да направите всичко необходимо, за да го съхраните.

Ричард взе един от предметите, които бяха направили, докато чакаха Том и Оуен да се върнат с мъжете от Бандакар. Приличаше на нещо като здрава тояга. Всъщност бе направена от дъбови клони. Беше заоблена от едната страна, за да е удобна за хващане, леко изтънена в средата и заострена в другия край.

— Вие не носите оръжия. Докато очаквахме пристигането ви, ви направихме. — Той направи знак на Том да се приближи. — Войниците от Ордена няма да разберат, че това са оръжия — поне в началото. Ако ви попитат, ще отговорите, че използвате тези пръчки, за да правите дупки в земята, в които да садите семена.

С лявата ръка Ричард стисна Том за ризата, в областта на рамото, за да покаже на мъжете как се използва оръжието; първо го насочи към корема на Том, точно под ребрата, сякаш се кани да го прободе. Някои от мъжете направиха отвратени физиономии.

— С това острие с лекота можете да пронижете врага в коремната област, точно под ребрата — обясни им Ричард. — Щом го вкарате в тялото, натиснете леко встрани, за да го счупите в тънката част. Така онзи няма да може да го извади. С острие в корема си, дори да успее да се задържи на крака, няма да има сили да ви погне или да се опита да се бие с вас. И ще имате по-големи шансове за отстъпление.

Един от мъжете вдигна ръка.

— Но такава тояга най-вероятно ще е влажна и няма да се счупи лесно. По-скоро би се огънала, но трудно ще се скърши на две.

Ричард хвърли оръжието към него и изчака онзи да го поеме.

— Погледни в средата, където тоягата е издялкана. Личи си, че дървото е обгорено на огън — именно за да не е жилаво. Обърни внимание и на заострения връх. Забележи, че е разцепен на четири, като всяко от остриетата е леко загънато навън, като пъпка на цвете, така че щом острието попадне в тялото на човека, тоягата ще се разпъне и ще покоси по-голяма площ. Така с едно набождане все едно сте го пронизали четири пъти.

А когато пречупите тоягата в тясната и част, врагът няма да може да ви отвърне, понеже при всяко движение дъбовите трески ще проникват все по-надълбоко в червата му и той ще изпитва неимоверна болка. И ако остриетата не засегнат жизненоважен орган, вследствие на което той да почине веднага, го чака бавна агония — поне един ден. И докато издъхва бавно, ще надава ужасяващи писъци от болка и ужас. Искам да дам един урок на злодеите като тях — да им покажа, че болката и смъртта, която стоварват върху другите, може да се обърне срещу тях самите. Страхът, който ще изпитат, ще ги подтикне към панически бяг. Ще изгубят съня си, ще се почувстват смазани, а когато се доберем до тях, ще бъдат лесни жертви.

Ричард, изчака думите му да окажат своето въздействие и смени темата.

— Това е малък арбалет. — Вдигна го високо, за да го видят всички, след което се зае да обяснява коя част какво представлява. — Ето тетивата, която е обтегната и застопорена. В този жлеб се зарежда стрела, спусъкът освобождава тетивата и стрелата изхвърча. В това няма нищо забавно и знам, че никой от вас не умее да си служи с такива оръжия, но не се изискват кой знае какви умения, за да се стреля отблизо.

Приготвил съм части за цял куп арбалети. С това, което поръчах да ми донесете, можем да ги довършим. Ще са доста допотопни и както споменах, няма да стават за далечна стрелба, но поне са компактни и лесно се крият под наметало. Колкото и едри и силни да са враговете ни, дори най-дребният от вас може да ги убие. Дори ризница не би спасила войник на Ордена, ако стреляме отблизо. Гарантирам ви, че тези оръжия могат да са смъртоносни.

Ричард им показа и дървените колове, наковани с пирони. Тези оръжия също можеха лесно да бъдат скрити. Показа на мъжете най-обикновен канап, от двете страни, на който беше вързана по една дървена дръжка. Това бе смъртоносно оръжие за душене, когато обстоятелствата налагаха безшумно и незабелязано промъкване.

— От всеки повален враг ще се снабдяваме с нови и нови оръжия — ножове, секири, боздугани, мечове.

— Но, Господарю Рал — погледна го притеснено Оуен, — дори да се съгласим да се присъединим към вас, ние не сме бойци. Онези мъже от Ордена са опитни и жестоки войници. Срещу тях ние нямаме никакъв шанс.

Другарите му го подкрепиха с тревожни възгласи. Ричард поклати глава и вдигна ръка във въздуха, за да ги укроти.

— Погледнете пак пръстите в шепите си. Задайте си въпроса какъв шанс са имали малките ви момиченца срещу тези изверги. Задайте си въпроса какво са можели да сторят вашите майки, съпруги, сестри и дъщери. Вие сте единствената надежда на своите близки. Вие сте единствената надежда за собственото си спасение. Най-вероятно наистина нямате шанс за победа срещу тези мъже. Но аз нямам намерение да ви вкарвам в стандартна битка, както вероятно си мислите. Това би било добра възможност да изгубите живота си. — Ричард посочи един от по-младите. — Какво искаме всички? Защо дойдохте тук при мен?

Младежът го изгледа смутено.

— За да се отървем от Императорския орден.

— Именно — съгласи се Ричард. — Точно така. Искате да се отървете от убийците. Последното, което си представяте, че ще направите, е да влезете в бой с тях.

Мъжът посочи оръжията, които им бе показал Ричард.

— Но тези неща…

— Вашите врагове са убийци. Нашата задача е да ги унищожим. Ще се стремим да избягваме битките. С всяка битка рискуваме да загубим живота си или да бъдем ранени. Не казвам, че няма да се бием, ако се наложи, но това няма да ни бъде цел. Сигурно ще се случва да се сблъскаме с по-малки вражески групи. Тогава ще търсим начин да ги изненадаме и така да избегнем разгарянето на по-мащабна битка. Не забравяйте, че тези мъже не очакват да им окажете съпротива по никакъв начин. Надеждата ни е да ги посечем още преди да са имали възможност да извадят оръжията си.

Но ако съумеем да избегнем прекия контакт — още по-добре. Целта ни е да ги унищожим. Да ги изтребим до крак, ако е възможно. Да ги избием в съня им или докато гледат в другата посока, или докато се хранят, или докато разговарят, или докато пият, дори докато се разхождат.

Тези мъже са злодеи. Трябва да ги унищожим, не да се бием с тях.

— Но ако започнем да ги избиваме, Господарю Рал — разпери ръце Оуен, — те ще си отмъстят върху хората, които държат в плен.

Ричард ги прониза с поглед и остана така, докато бе сигурен, че всички го слушат с цялото си внимание.

— Току-що приехте факта, че тези хора са злодеи. Прави сте — вероятно ще започнат да избиват пленниците, за да се опитат да ви принудят да се предадете. Но те и сега ги убиват. С течение на времето, за да задоволят кървавите си желания, ще започнат да унищожават все повече и повече пленници. Колкото по-бързо започнем да ги изтребваме, толкова по-бързо ще свърши всичко и няма да има повече убийства. Вероятно действията ни ще провокират вземането на жертви, но това е единственият начин да освободим всички останали. Ако стоим със скръстени ръце, обричаме всички онези невинни хора на милостта на злото, а злото не познава милостта. Както вече ви казах, със злото не може да се преговаря. То трябва да се унищожава.

— Но някои от нашите преминаха на страната на Ордена, Господарю Рал — обади се един мъж, след като се прокашля, — повярваха на думите им. Те няма да искат да навредят на приятелите си от Ордена.

Ричард въздъхна тежко. Извърна глава за миг, загледан в мрачния следобед, след което застана лице в лице с мъжете.

— Налагало ми се е лично да убивам хора, които съм познавал през целия си живот, защото бяха преминали на страната на Императорския орден, както е станало и с вашите познати. Тези мои приятели повярваха на лъжливите обещания и понеже аз въстанах срещу тиранията на Ордена, се опитаха да убият мен. Ужасно е да си принуден да убиеш някого в такава ситуация. Но вероятно още по-неприятно е обратното.

— Обратното ли? — попита един.

— Ами да — да им позволиш да убият теб. Това е обратното — да изгубиш своя живот и каузата, за която си се борил — живота на своите близки. — Тонът му стана мрачен. — Ако някои от вашите сънародници са минали на страната на Ордена или по някакъв начин ги защитават, значи рано или късно ще се наложи да се изправите срещу тях. Ще трябва да избирате — вашия живот или техния. Може да се окаже, че е застрашен животът и на всички нас, останалите. Щом има хора, минали на страната на злото, не бива да им позволяваме да ни пречат да го унищожаваме.

Това е нещо, което трябва да отчетете, когато вземате решение дали да се присъедините към нас или не. Поемете ли по пътя на борбата, трябва да приемете, че ще ви се наложи да избивате хора, които познавате. Имайте го предвид, когато обмисляте крайното си решение.

Думите му явно бяха престанали да шокират мъжете. Сега всички го слушаха със сериозни, някак тържествени физиономии.

Калан мярна прелитащи птички, които си търсеха място за пренощуване. Небето, ледената мъгла тъмнееха. Тя огледа небесната шир — не искаше да я изненада някой чернопер сокол. Но времето в прохода беше толкова ужасно, че едва ли някоя от едрите птици щеше да рискува да долети насам. Поне една полза от мъглата.

Ричард изглеждаше изтощен. Калан усещаше, че и е все по-трудно да диша разредения високопланински въздух, значи за него сигурно беше многократно по-тежко; опасяваше се, че липсата на достатъчно кислород допълнително изстисква силите му. Трябваше колкото се може по-скоро да слязат на по-нормална височина.

— Бях искрен с вас и ви казах всичко, което трябва да знаете засега — заключи Ричард. — Сега бъдещето ви е изцяло във вашите ръце — на всеки един от вас.

Тихо помоли Кара, Дженсън и Том да съберат багажа им. Прегърна Калан през кръста и като се обърна към мъжете, им посочи пътеката, отвеждаща надолу по хълма.

— Сега ние ще се върнем в бивака си долу сред гората. Вие решавайте какво ще сторите. Ако се присъедините към нас, сте добре дошли сред дърветата, където ще сме по-защитени и соколите няма да могат да ни видят дори ако времето се оправи. Чака ни още работа по оръжията, които ще носите.

Ако някой реши да не минава на наша страна, остава сам. Нямам намерение да се задържа в този бивак задълго. Ако попаднете в ръцете на Ордена, най-вероятно ще бъдете подложени на мъчения и не искам да съм наблизо, когато крещите с всичка сила местоположението на бивака ни.

Отчаянието бе накарало мъжете да се притиснат плътно един в друг.

— Господарю Рал — спря го Оуен, — значи искате да кажете, че трябва да изберем сега?

— Казах ви всичко, което трябва да знаете. Колко още да ви чакат нещастниците, подложени на изтезания, тормоз, изнасилване? Ако решите да се присъедините към нас и да станете част от живота, заповядайте при нас в бивака ни. Ако ли не, ви желаем късмет. Но ще ви помоля да не тръгвате след нас, защото ще бъда принуден да ви убия. Някога работех като горски водач. Веднага ще усетя, ако някой реши да ни следва незабелязан.

Един от мъжете, първият, в чиято ръка Ричард видя две камъчета, с което показа, че е готов да разкрие местоположението на противоотровата, пристъпи напред, на крачка от другарите си.

— Казвам се Ансон, Господарю Рал — В сините му очи имаше сълзи. — Исках да го знаете, да знаете кой съм. Името ми е Ансон.

— Добре, Ансон — кимна Ричард.

— Благодаря ви, че ми отворихте очите. В главата ми, откакто се помня, се въртят подобни мисли. Едва сега разбрах защо, дадох си сметка, че очите ми са гледали в мрак. Повече не искам да живея по този начин. Не искам да се съобразявам с пустословия, не искам животът ми да е под контрола на Императорския орден. Родителите ми бяха убити. Видях тялото на баща си набучено на кол. Той не бе сторил зло на никого през целия си живот. С нищо не беше заслужил да бъде убит по този начин. Сестра ми бе взета в плен. Наясно съм какво правят тези мъже с нея. Нощем не мога да спя, все тези картини са ми пред очите, все мисля за ужаса, който тя изживява. Искам да отвърна на удара. Искам да убия тези злодеи. Те заслужават да умрат. Искам да ги унищожа до крак, както вие казахте. Избирам да се присъединя към вас и да се боря за свободата си. Искам да живея на свобода. Искам близките ми да са свободни.

Калан не очакваше да чуе нещо подобно от тези мъже, особено, без да са се посъветвали предварително един с друг. Докато Ансон говореше, тя проследи очите на другарите му. Явно всички слушаха внимателно всяка изречена дума.

Ричард се усмихна и постави ръка на рамото на младежа.

— Добре дошъл в Д’Хара, приятелю. Добре дошъл у дома. Ще се възползваме от предложената помощ. — Посочи Кара и Том, които тъкмо събираха оръжията, които бяха донесли, за да ги покажат на мъжете. — Би ли им помогнал да занесат багажа в бивака?

Ансон се усмихна широко и кимна. Благодушният младеж беше широкоплещест здравеняк. Явно беше сърдечен и мил по характер, но в момента изглеждаше непоколебим. Ако беше от Императорския орден, Калан определено не би се зарадвала, ако я погне някой с неговата фигура.

Ансон с готовност се хвърли да помага на Кара, като посегна да вземе багажа от ръцете и. Тя обаче не му позволи, така че той се наведе да вземе, каквото бе останало и последва Том надолу по хълма. Дженсън също тръгна, като дърпаше Бети за въженцето след себе си, но козичката явно искаше да остане при Ричард и Калан, защото потегли доста неохотно.

Останалите изпратиха с поглед Ансон, който се отдалечаваше в компанията на Кара, Том и Дженсън. След малко се скупчиха настрани и започнаха да си шепнат нещо, очевидно обсъждайки как да постъпят.

Ричард погледна статуята на Каджа-Ранг, след което също тръгна към бивака. Нещо привлече погледа му.

— Какво има? — веднага забеляза изражението му Калан.

— Надписът — посочи той. — Точно фронтално на пиедестала, под краката му.

Калан знаеше, че преди там нямаше нищо написано, а в момента се намираше твърде далеч, за да може да види чак до там. Обърна се, за да проследи с поглед как другите се отдалечават надолу по хълма, но вместо да тръгне след тях, реши на настигне Ричард, който се бе насочил към статуята. Мъжете, отделили се леко встрани, бяха погълнати от разгорещена дискусия.

Калан забеляза мястото върху пиедестала, където се бе разбил предупредителният маяк. Пясъкът от статуята, изобразяваща Ричард, бе разпръснат наоколо.

Колкото повече приближаваха монумента, толкова повече нарастваше изумлението и. Пясъкът явно бе разял камъка, под който се бе появил надписът. Думите ги нямаше по-рано — поне в това Калан бе напълно сигурна.

Тя знаеше доста езици, но този и бе непознат. Все пак разбра какъв е — високо Д’Харански.

Бе излязъл режещ вятър и тя инстинктивно се сгуши в дрехата си. Мрачните облаци като че подивяха. Погледът на Калан се плъзна към околните планини, повечето скрити под плътния плащ на мъглата. По-далечните хребети се губеха под развилнели се завеси от силен сняг. Единствено долината се виждаше като малък оазис насред свъсеното време — ведро обещание за зеленина и топлина.

Където ги очакваше Императорският орден.

Калан, която вървеше плътно зад Ричард, закопня за прегръдката му. Проследи как погледът му обгръща буквите върху камъка. Стори и се необичайно притихнал.

— Какво пише, Ричард? — прошепна тя.

Занемял пред видяното, той бавно прокара пръсти по буквите, устните му безмълвно изговаряха думите на високо Д’Харански.

— Осмото правило на магьосника — прошепна накрая. — Талга Вастернич.

Загрузка...