Уязвимата империя

Тридесет и девета глава

— НЕ СА ДАЛЕЧ — каза Ричард, щом се върна сред дърветата. Спря и се загледа в Калан, която тъкмо оправяше раменете на роклята си.

Нищо в тази дреха не подсказваше, че толкова дълго е стояла намачкана в раницата. Прозирно бялата, копринено гладка тъкан блещукаше на призрачната светлина, захлупена от надвисналите облаци. Роклята имаше приятен мек силует, контрастно четвъртито деколте, без никакви дантели, волани и набори — нямаше нищо, което да нарушава семплата и елегантност. Видеше ли Калан в тази рокля, дъхът на Ричард неизменно секваше.

Чула предупредителния сигнал на Кара, Калан надзърна между дърветата. Ричард бе научил Морещицата да издава жаловития, остър, кристално чист крясък на обикновеното горско калугерче, макар Кара да нямаше никаква представа, че си служи със звук, характерен за точно тази птичка. Първия път, когато искаше да я научи да изкрясква като калугерче, Морещицата отвърна троснато, че за нищо на света няма да пищи като птичка с такова име. Ричард се предаде и и предложи да я научи на бойния вик на дребния, но свиреп късоопашат горски ястреб; но само при условие, че Морещицата ще положи достатъчно усилия, за да усвои този звук — доста труден за имитиране впрочем. Доволна, че е постигнала своето, Кара се съгласи и с готовност усвои лесното писукане. Беше наистина добра имитаторка и често използваше сигнала като предупреждение. Ричард така и не и призна, че късоопашат горски ястреб не съществува, пък и че ястребите по принцип не издават подобни звуци.

Отвъд гъстата мрежа на горските клони тъмнееше силуетът на монументалната статуя, която бдеше над прохода от три хиляди години насам. Ричард за пореден път се запита защо е било нужно да се поставя такава статуя на място, където не се очаква да стъпи човешки крак. Замисли се за онези древни хора, които са я поставили тук, и се опита да се постави на тяхно място и да вникне в мисленето им — особено го вълнуваше фактът, че са откъснали от света толкова много хора само защото са родени без искрицата дарба, обичайна за всеки човек.

Ричард изтупа няколко борови иглички от рамото на Калан.

— Стой така, дай да те огледам.

Калан се извърна, отпуснала ръце край тялото си, докато той приглаждаше роклята на раменете и. Прямите и зелени очи, потънали под вежди с изящната извивка на политнала във въздуха граблива птица, се спряха в неговите. Стори му се, че е станала дори още по-елегантна и красива от мига на първата им среща. Цялостното и излъчване, погледът и който сякаш проникваше до дълбините на душата му — всичко това го трогваше дълбоко. Това, което го грабна още при първата им среща, бе мъдрият и, разумен поглед.

— Защо ме гледаш така?

Въпреки всичко той не можа да сдържи усмивката си.

— Като те видях с тази рокля, с тази красива дълга коса, на фона на горската зеленина… просто изведнъж си спомних за първата ни среща.

Онази нейна специална усмивка, която пазеше само за него, мигом озари пленителните и очи. Отпусна китки на раменете му и сключи пръсти на тила му, придърпвайки го към себе си, за да го целуне.

Както винаги, целувката и го отнесе в селенията на непостижими точно в този момент мечти, които го накараха да забрави къде се намира. Тя се разтопи в прегръдката му. За момент външният свят престана да съществува — нямаше ги Императорския орден, Бандакар и Д’Харанската империя, нямаше ги Меча на истината и нямаше ги Хармониите, проблемите с дарбата и отровата, предупредителните маяци, черноперите соколи, Джаганг, Николас, Сестрите на мрака. Целувката и го накара да забрави всичко освен нея. В този миг на света съществуваха само те двамата. С Калан животът му бе пълноценен. Целувката и го окриляваше.

Тя се отдръпна и отново се вгледа в сините му очи.

— Май от онази наша първа среща насам те преследват само грижи и проблеми.

— Животът ми започна в мига, в който те срещнах — усмихна се той. — Ти осмисли съществуването ми.

Притиснал лицето и между дланите си, той я целуна отново.

Бети го бутна с муцунка по крака и изблея.

— Ей, вие двамата, готови ли сте? — провикна се Дженсън от хълма. — Скоро ще са тук. Не чухте ли сигнала на Кара.

— Чухме го — извика в отговор Калан. — Идваме ей сега. Тя се обърна към Ричард и го изгледа от главата до петите.

— Е, Господарю Рал, не бих казала, че изглеждаш като първия път, когато те срещнах. — Тя намести кожения ремък, препасващ инкрустираната със златни нишки черна туника, която носеше той. — Но иначе си същият. Тези очи ме плениха още при първата ни среща. — Килна глава на една страна и му се усмихна. — В тях не се забелязва и следа от главоболието, причинено от дарбата ти.

— Вярно, от известно време съм съвсем добре, пък и след тази целувка…

— Е, ако случайно отново те заболи — съучастнически му смигна тя, — само кажи и ще видим какво може да се направи по въпроса.

Ричард прокара пръсти през косите и за последен път се вгледа в зелените и очи, след което плъзна ръка около кръста и. Двамата поеха през естествената катедрала от борове, свърнаха леко встрани и излязоха на голия склон. Ричард забеляза как Дженсън лети надолу по хълма, като внимава да не стъпва по снега, а вместо това подскача от камък на камък. Успя да ги пресрещне тъкмо щом навлязоха сред малка горичка.

— Видях ги — задъхано изстреля тя. — Прекосяват клисурата ей там долу. Скоро ще започнат да се изкачват. — На лицето и грейна широка усмивка. — Том ги води.

В следващия миг Дженсън забеляза промяната и в двама им — Калан в бялата си рокля на Майката Изповедник, Ричард с униформата на магьосник воин, която бе намерил в Магьосническата кула. На лицето и се изписа такава изненада, че Калан очакваше всеки миг да я види на колене пред тях.

— Леле! — възкликна младата жена. — Това се казва рокля. — Огледа Ричард от главата до петите. — Изглеждате като владетелите на света.

— Ами да се надяваме, че и хората на Оуен ще ни възприемат така — въздъхна Ричард.

Кара отмести един клон и се пъхна сред дърветата. Облечена в тясната си червена кожена униформа, тя вдъхваше страх и ужас както някога, когато Ричард я бе видял за пръв път в пищните коридори на Народния дворец в Д’Хара.

— Веднъж Господарят Рал ми призна, че възнамерява да управлява света — рече Кара, дочула последната реплика на Дженсън.

— Наистина ли? — попита сестрата на Ричард.

Той се усмихна, забелязал благоговейния и поглед.

— Но това се оказа по-трудно, отколкото предполагах.

— Ако се вслушваш повече в съветите на мен и Майката Изповедник — отсече Кара, — може и да не се окаже чак толкова трудно.

Ричард не обърна внимание на самоуверения и тон.

— Ще събереш ли багажа? Искам двамата с Калан да сме горе, преди Том да е довел хората на Оуен.

Кара кимна и се зае да събира вещите, които бяха изработили с толкова труд, прибираше едни, броеше други. Ричард отпусна ръка на рамото на Дженсън.

— Завържи Бети. Известно време трябва да остане тук, става ли? Няма нужда да ни се пречка там горе.

— Ще се погрижа — обеща Дженсън, докато се опитваше да вкара в ред буйните си червени кичури коса. — Можеш да бъдеш спокоен — няма да ни притеснява.

Нищо не можеше да скрие нетърпението и да посрещне Том.

— Изглеждаш чудесно — насърчи я Ричард. Усмивката победи загриженото и изражение.

Опашчицата на Бети, която напираше да хукне заедно с останалите, побесня.

— Хайде — дръпна я Дженсън, — ела насам, за малко ще останеш самичка.

Докато Дженсън се оправяше с дружката си, Ричард и Калан излязоха от горичката и закрачиха през откритата тераса. Над околните планини бяха надвиснали мрачни облаци. Оловно сивата им пелена покриваше заснежените върхове и Ричард имаше чувството, че се намират току под покрива на света.

Вятърът ниско долу бе стихнал, дърветата не помръдваха, за сметка на врящите облаци в небето, които бяха като оживели. Бурята от предния ден бе утихнала и на нейно място за кратко беше изгряло слънце, изложило на смъртна опасност снежните преспи около прохода. Днес обаче не му се вярваше да могат да се порадват на слънчевите лъчи.

Величественият каменен страж стоеше на поста си най-отгоре на пътеката, втренчил вечния си взор над прохода, към Колоните на Сътворението. Докато вървяха към него, Ричард оглеждаше небето, но забеляза само няколко дребни птички — сиви мухоловки и белогръди горски зидарки, които се стрелкаха между дърветата в близката смърчова горичка. Радваше се, че не бяха срещали соколите, откакто се движеха по древната пътека през прохода.

През първата нощ в прохода, докато се намираха по-надолу сред по-гъстите гори, се бяха потрудили упорито, за да си стъкмят уютен заслон, който довършиха с падането на мрака във величествените гори. Рано на следващия ден Ричард разчисти снега от цялата основа на статуята.

И откри още надписи.

Благодарение на тях вече знаеше повече за човека, когото тя изобразяваше. Впоследствие върху разчистеното пак наваля сняг, който отново скри тънещите в забрава древни слова.

Калан вдигна ръка на гърба му, за да изрази подкрепата и разбирането си.

— Ще те послушат, Ричард. Не се тревожи.

С всеки следващ дъх усещаше как болката раздира дробовете му. Нещата се влошаваха.

— Дано, защото иначе не виждам как ще се добера до противоотровата.

Знаеше, че сам няма да се справи. Дори да знаеше как да призове дарбата си и да упражняваше контрол над магията си, пак едва ли би успял да направи някакво чак толкова грандиозно заклинание, че да прогони Императорския орден от Бандакарската империя. Знаеше, че подобно нещо не може да бъде направено дори с помощта на най-мощна магия. Магията, подобаващо използвана и правилно задействана, беше оръжие, нещо като меча му, с което ставаше възможно постигането на една или друга цел.

Не магията бе неговото спасение. Магията не беше панацея. Ако иска да успее, трябва да използва главата си и да намери начин да победи.

Вече не знаеше дали може да разчита дори на магията на Меча на истината. Нито имаше представа колко време му остава, докато дарбата му го убие. На моменти му се струваше, че дарбата и отровата се съревноваваха кой ще приключи с него по-напред.

Ричард изведе Калан до статуята и двамата заобиколиха, за да стигнат до една издадена скална плоча най-отгоре на прохода, където възнамеряваха да изчакат приближаващата група хора. От мястото си, надзъртайки в пролуките между отделните планински масиви, се виждаше чак Бандакар. Ричард мярна Том, който вървеше най-напред и водеше мъжете по криволичещата между дърветата пътека.

Том вдигна поглед и забеляза очакващите го Калан и Ричард. Видя как са облечени, къде са застанали и не ги поздрави по обичайния начин, давайки си сметка, че не би било редно при дадените обстоятелства. Ричард усети, че и спътниците на Том са ги забелязали и погледите им ги поглъщат жадно.

Ричард повдигна меча си и го пусна обратно в ножницата, за да се увери, че всичко е наред. Над главите им се събираха огромни, тъмни облаци, сякаш също любопитни да видят какво ще се случи в прохода.

Загледан към непознатата земя отвъд планините, дирещ с очи далечната империя, Ричард стисна Калан за ръката.

Хванати за ръце, те зачакаха приближаването на едно предизвикателство, което вероятно щеше или да промени самата същност на света, или да сложи край на шансовете му за живот.