Уязвимата империя

Тридесет и четвърта глава

ЛЕДЕНИЯТ ВЯТЪР ПЛЮЩЕШЕ в дрехите на Калан и Ричард, които се бяха сгушили един в друг и стояха неподвижно в края на неголяма смърчова горичка. Над главите им пробягваха ниски, дрипави облачета, подгонени от притискащите ги отгоре огромни, свъсени, спираловидни облаци. Студените талази вятър разнасяха снежинки на парцали. Ушите на Ричард бяха пламнали от режещия студ.

— Какво мислиш? — попита Калан.

— Не знам — поклати глава той. След малко се извърна и попита: — Сигурен ли си, че нямаш представа какво е, Оуен?

Кипналите облаци представляваха страховит фон, на който внушителната статуя, кацнала на ръба на хребета, изглеждаше още по-зловеща.

— Не, Господарю Рал. За пръв път идвам на това място; не познавам човек, който да е минавал по този маршрут. Нямам никаква представа какво би могло да е. Освен, ако… — Думите му заглъхнаха, потънали в стоновете на вятъра.

— Освен, ако какво?

Оуен се дръпна назад, ръката му механично си играеше с копчето на палтото му, очите му се спираха ту на Морещицата от едната му страна, ту на Том и Дженсън от другата.

— Има едно пророчество… направено от онези, който са ни дали името и са ни защитили, като са запечатали прохода. Казано е, че когато са кръстили империята, са ни предсказали, че един ден нашият спасител ще дойде при нас.

Ричард понечи да го попита от какво по-точно смята, че е нужно да бъдат спасени — след като са толкова просветлени и е трябвало да бъдат опазени от непросветлените „диваци“, населяващи останалата част на света. Вместо това зададе по-простичък въпрос, на който смяташе, че Оуен би могъл да му отговори.

— Значи според теб това е статуя на този ваш спасител?

Оуен пристъпи насам-натам, докато накрая вдигна рамене в безпомощен жест.

— Той не е просто спасител. Според предсказанието той е и човекът, който ще ни унищожи.

Ричард го изгледа смръщено, очевидно нямаше желание да слуша поредното заплетено обяснение.

— Значи вашият спасител ще ви унищожи. Нещо не ми се връзва.

— Знам, никой не го разбира — веднага се съгласи Оуен.

— Може би е било казано, че ще дойде някой, решен да спаси народа ви — намеси се Дженсън, — но в крайна сметка усилията му ще се провалят и всичко ще завърши с унищожаването на империята ви.

— Възможно. — Лицето на Оуен се разкриви в гримаса, очевидно не му бе особено приятно да разсъждава по този въпрос.

— А дали пък смисълът на пророчеството не е бил съвсем друг — подхвърли Кара, — че ще дойде човек, решен да ви спаси, но след като ви види на какво приличате, ще прецени, че не си струва усилията. — Тя се надвеси над Оуен. — Така вместо да ви спаси, ще реши да ви унищожи.

Оуен стоеше и гледаше Кара, без да помръдва, сякаш думите на Морещицата му звучаха съвсем реално, сякаш не долавяше нотките на сарказъм — съвсем неприкрити според Ричард.

— Не смятам, че пророчеството е имало предвид това — отсече най-накрая бандакарецът, след като доста сериозно бе поразсъждавал над казаното. Обърна се към Ричард: — Пророчеството, така, както е достигнало до нас, казва, на първо място, че ще се появи човек, който ще ни унищожи. По-нататък посочва, че същият този човек ще ни и спаси. „Унищожителят ви ще дойде и ще ви избави“, цитира Оуен. — Така са достигнали до нас думите на пророчеството, така са ни били препредадени, когато народът ни се е заселил отвъд прохода.

— „Унищожителят ви ще дойде и ще ви избави“ — повтори Ричард и въздъхна: — Вероятно онова, което е било заложено в първоначалния текст, е било грешно предадено с течение на времето. Подозирам, че днес смисълът му няма нищо общо с първоначалния.

Вместо да изрази възмущение или несъгласие, както Ричард смяташе, че ще стане, Оуен кимна.

— Някои вярват, че както споменахте, с течение на времето, след като сме били затворени отвъд планината и ни е било дадено името, истинските думи са били изгубени или смисълът им е бил грешно изтълкуван. Според други обаче пророчеството е било предавано от поколение на поколение непроменено и това, което гласи, е от изключителна важност. Според едни пророчеството е искало да каже само, че ще се появи спасителят ни. Според други то е предугадило идването на нашия унищожител.

— А според теб? — изненада го с прям въпрос Ричард.

Оуен продължи да подръпва копчето си вече тъй яростно, че Ричард помисли, че ще го откъсне.

— Според мен пророчеството ни е предупредило за идването на унищожителя; мисля, че унищожителят е онзи Николас от Ордена…, а после ще дойде друг човек, който ще ни спаси. Според мен нашият спасител сте вие, Господарю Рал. Николас е нашият унищожител. Вие сте нашият спасител.

От книгата Ричард знаеше, че пророчествата са безсилни срещу хората като Оуен, наречени колони на Сътворението.

— Това, което смятате за пророчество, вероятно не е нищо повече от древна мъдрост, която хората с течение на времето са започнали да възприемат като пророчество.

Оуен плахо, но категорично отстояваше позицията си.

— Учили са ни, че това си е чисто пророчество. Знае се, че хората, които са ни дали името, са ни завещали и това пророчество, при това са заръчали то да бъде предавано от поколение на поколение, за да се знае от всички.

— Значи според теб онова там е моя статуя — въздъхна Ричард, — поставена там преди хиляди години от хората, които са ви заключили отвъд планината? И откъде те са знаели, толкова години преди моето раждане, как ще изглеждам един ден, та да ме въплътят в статуята си?

— Истинната действителност знае всичко, което ще се случи — механично изрецитира Оуен. Усмихна се насила и сви рамене: — Нали и малката статуйка, която намерихте в пещерата, също прилича на вас.

На Ричард определено не му стана приятно да му бъде напомнен този факт, затова извърна глава от мъжа. Фигурката беше изваяна така, че да прилича на него, с помощта на магия, свързана с границата, а вероятно и с някой мъртъв магьосник от отвъдния свят.

Ричард огледа небето, скалистите хълмове наоколо, линията на дърветата. Не забеляза никаква следа от живот. Статуята — все още не бяха сигурни какво точно представлява — се издигаше на едно високо, голо плато. Чакаше ги още доста изкачване, докато стигнат до това място в прохода, докато се приближат до статуята.

На Ричард никак не му се нравеше идеята, че наистина бе възможно статуята да изобразява него.

Не му стана никак приятно и от това, че вторият предупредителен маяк е предназначен за него. Това стоварваше на раменете му отговорност — един дълг, за чието изпълнение нямаше нито желание, нито сили.

Нямаше представа как може да се възстанови границата около Бандакар. Зед беше издигал граници, подобни на съществуващата в Стария свят, но той бе използвал конструктивна магия, намерена в Кулата. Тези конструктивни заклинания бяха създадени от древните магьосници, които притежаваха огромна сила и задълбочени познания в тази област. Зед беше споделил с внука си, че в днешно време подобни заклинания не съществуват.

Ричард определено нямаше представа как да направи заклинание, което има силата да създаде подобна граница. Нещо повече: дори да знаеше как да го стори, не можеше да разбере с какво една такава граница би помогнала. Онова, което реално бе освободено от Бандакар, бяха хората, родени без искрицата дарба — всъщност именно поради тази причина те бяха запратени отвъд планините. Императорският орден вече използваше жените от Бандакар, за да раждат деца, лишени от дарбата, и така да пречистят света от всяка следа от магията. Никой не можеше да каже докъде се е разпрострял този процес. Разплождането на жените, което явно се бяха заели да правят извергите от Ордена, щеше да им даде още деца, родени без искрицата дарба — деца, които щяха да бъдат възпитавани според каноните на Императорския орден.

Включеха ли в процеса на разплождане и мъжете, броят на тези деца щеше главоломно да нарасне. Една жена може да роди по дете годишно. Докато за същия период от една година мъжът може да зачене огромен брой деца, лишени от дарбата.

Въпреки вярата на Ордена в саможертвата, както изглежда, още не се бяха решили да пожертват жените си в името на тази кауза. Мъжете от Ордена нямаха нищо против да изнасилват бандакарските жени с обяснението, че го правят в името на доброто на човечеството. Но да пускат жените си да бъдат заплождани от други мъже — това вече беше друга работа.

Ричард не се съмняваше, че постепенно ще започнат да използват и собствените си жени за тази цел, но това щеше да стане в един следващ момент. Междувременно Орденът щеше да използва жените, взети в плен и държани като роби, и да ги пуска на мъжете от Бандакар. Завоевателният поход на Ордена в Новия свят щеше да им осигури още несметни количества жени за разплод.

Докато в древни времена жителите на Новия свят са се опитвали да ограничат разпространението на хора без дарбата, Императорският орден имаха за цел да увеличат броя им.

— Как си обясняваш факта — тихо се обърна Калан към Ричард, за да не привлече вниманието на останалите, — че вторият предупредителен маяк придобива цвета на нощен камък? Мислиш ли, че той ти показва времето, което ти остава, за да се сдобиеш с противоотровата?

Тъй като бе открил маяка съвсем наскоро, Ричард още не се беше замислял над това. Беше сигурен обаче, че е строго предупреждение. Нощният камък беше свързан с духовете на мъртвите — с отвъдния свят.

Не беше изключено, както предполагаше Калан, потъмняването да показва как се разпростира отровата в организма му — да го предупреждава, че не му остава много време. По ред причини обаче беше склонен да вярва, че не това е пълното обяснение.

— Не съм съвсем сигурен — отвърна накрая, — но не смятам, че е предупреждение за отровата. По-скоро потъмняването е свързано с отслабването на дарбата ми, показва как този процес бавно ме убива, как отвъдният свят, светът на мъртвите, постепенно ме обгръща.

Калан се притисна до ръката му — жест, който изразяваше както съпричастие, така и силна тревога.

— И аз така го изтълкувах. Но се надявах да ме обориш. Значи и двамата смятаме, че дарбата може да се окаже по-сериозен проблем от отровата — щом в крайна сметка този мъртъв магьосник е използвал маяка като предупреждение.

Ричард се запита дали статуята, кацнала на планинския хребет, носи някакви отговори. Самият той определено се чувстваше доста объркан. Но за да се качат на билото и да видят за какво става въпрос, щеше да се наложи да прекосят гола, открита местност, извън прикритието на гората.

Ричард се извърна и направи знак на останалите да се приближат.

— Предполагам, че соколите не очакват да се появим тук — обърна се той към всички, щом го наобиколиха. — Ако наистина сме успели да ги заблудим, няма да знаят в коя посока да ни търсят, така че е въпрос на шанс да ни уцелят точно тук. Надявам се да успеем да се изкачим по прохода без компанията на соколите, а следователно и на Николас.

— Освен това — допълни Том — облаците са толкова ниско, че покриват почти изцяло планината, така че и да искат, няма да могат да ни проследят.

— Вероятно си прав — съгласи се Ричард.

Ставаше късно. Някъде в далечината зави вълк. От отсрещната клисура му отвърна друг негов събрат. Явно не бяха само двамата.

Бети наостри уши към звуците и се сгуши в краката на Дженсън.

— Ами ако Николас използва нещо друго, за да ни следи? — попита Дженсън.

Кара стисна русата си плитка, спусната отпред през дясното и рамо, и огледа внимателно гъсталака.

— Какво друго? Какво имаш предвид?

Дженсън се сгуши по-плътно в наметалото си, което вятърът яростно се мъчеше да разтвори.

— Ами мисля си, че щом ни наблюдава през очите на сокол, значи може да опита и с друга твар.

— Например вълк? — попита Морещицата. — Значи предполагаш, че онзи вълк може да е изпратен от него?

— Не знам — призна Дженсън.

— Права си — намеси се Ричард. — Щом може да ни наблюдава през очите на сокол, защо да не го прави и през тези на мишка.

Том приглади назад разрешената си от вятъра коса и огледа небето с тревожен поглед.

— Защо тогава винаги досега си служеше със соколи?

— Може би, защото през техните очи покрива по-голяма площ и има чудесна видимост — подхвърли Ричард. — С мишка би му било далеч по-трудно да ни открие. Освен това си мисля, че му е особено приятно да се чувства част от тези птици, сякаш така самият той се превръща в могъщ хищник. Нали в крайна сметка ние сме неговата плячка.

— Значи според теб соколите си остават единствената ни грижа, така ли? — прекъсна го сестра му.

— Според мен предпочита да го прави през очите на соколите, но те си остават само едно от средствата му. Целта му е да залови Калан и мен. И ако се наложи, би сменил средствата си и би направил нужното, за да се добере до нас. Ако това ще му помогне, си мисля, че не би се поколебал да погледне дори през очите на мишка.

— След като целта му сте вие — обади се Кара, — значи Оуен му помага, като ви води право при него.

Ричард не можеше да не се съгласи. Но поне за момента нямаше друг изход, освен да се съобразява с желанията на Оуен. Съвсем скоро обаче възнамеряваше да започне да се съобразява единствено със себе си.

— Засега все още се опитва да ни открие — продължи Ричард, — така че очаквам, че ще продължи да използва соколите, понеже те покриват по-големи разстояния. Но тъй като прострелях няколко сокола, предполагам, че Николас знае, че сме наясно с опитите му да ни следи. И понеже и бездруго се приближаваме все повече и повече към него, ми се струва, че няма причина да не използва и друга твар, за да ни наблюдава през нейните очи, без ние да знаем това.

Думите му доста посплашиха Капан.

— Имаш предвид вълк или… или нещо друго, примерно бухал…?

— Бухал, гълъб, врабче. Предполагам, че поне докато открие местоположението ни, ще използва някаква птица.

Калан се сгуши в него, за да се предпази от вятъра. Бяха се качили достатъчно високо в планината, за да усетят първите снеговалежи. Доколкото Ричард познаваше Стария свят, тук бе твърде топло за сняг. За да вали сняг по това време на годината, явно бяха наистина доста нависоко.

Ричард посочи ледените снежинки, които танцуваха във въздуха.

— Студено ли е през зимата в Бандакар, Оуен? Пада ли сняг?

— Понякога от север нахлуват ветрове, които проникват чак до нашите земи. Случва се доста да застудее. През година-две пада и сняг, но не се задържа дълго. Обикновено зиме вали повече дъжд. Не мога да си обясня защо сега вали сняг — все пак сме още лято.

— Заради надморската височина — отвърна Ричард, оглеждайки околните зъбери.

По-нагоре снежната покривка ставаше още по-плътна, тук-там по билата бяха надвиснали страховити козирки. Придвижването из тези заснежени стръмни склонове можеше да се окаже доста опасно. За щастие приближаваха прохода, тъй че нямаше да се движат още дълго в снега. Но лютият студ щеше да продължи да ги мъчи още доста време.

— Искам да знам какво представлява онова — посочи Ричард към статуята на върха. Огледа останалите, за да види дали някой има възражения. Нямаше. — Трябва да разбера защо е там.

— Смяташ ли, че ще е добре да изчакаме до мръкнало? — попита Кара. — Тъмнината ще ни бъде добро прикритие.

— Соколите би трябвало да виждат добре в тъмното — поклати глава Ричард, — нали тогава излизат на лов. По-скоро бих предпочел да се движим из откритата местност денем, за да ги видим, когато се появят.

Ричард огъна лъка си и закачи тетивата. Извади една стрела от колчана на гърба си и я зареди, без да я опъва. Огледа небето, взря се внимателно в облаците, готов да регистрира дори най-нищожна следа от соколите. За сенките между дърветата не можеше да каже нищо, ала поне небосводът беше чист.

— Мисля, че ще е най-добре да тръгваме. — Погледът му обиколи поред лицата им, за да е сигурен, че всички го следят с внимание. — Стъпвайте по камъните, доколкото е възможно. Не ми се ще да оставяме следи в снега, които Николас да види през очите на соколите.

Всички кимнаха с разбиране и го последваха в редица, като внимателно подбираха пътя си. Оуен, който вървеше пред вечно бдителната Морещица, не изпускаше от поглед небето. Дженсън и Бети наблюдаваха гората. Под натиска на силния вятър всички вървяха приведени напред, ледените снежни стружки бръснеха безмилостно лицата им. Но беше доста трудно да се катериш по нанагорнището в този разреден въздух. Ричард усещаше болезненото жило на усилието да се впива в краката му. В дробовете му пък се врязваше острието на болката, предизвикана от отровата.

Така като гледаше отвесните скални стени от двете страни на пътеката, които чезнеха сред гъстата сметана на облаците, Ричард се съмняваше, че може да се мине от другаде, освен, ако човек не се обрече на безкрайно трудно и опасно катерене, осеяно с рискове, достатъчни да отнемат не един живот. А и при това положение не беше сигурен, че минаването изобщо е възможно.

Тук-там погледът му пробиваше през цепнатините между скалистите склонове, за да мерне тънки лъчи светлина, проникваща отвъд прохода.

Всички се изкачваха в мълчание. Сегиз-тогиз правеха кратки почивки, колкото да си поемат дъх. Не изпускаха от поглед бурното небе. Ричард мярна няколко дребни птички в далечината, но не и соколи.

Щом приближиха върха, след като доста време се бяха движили на зигзаг, за да улеснят донякъде изкачването, без да се налага да се катерят вертикално по скалните тераси, Ричард успя да разгледа по-добре статуята, кацнала на върха.

От мястото си високо в прохода той забеляза, че от двете страни на фигурата се спускат бездънни пропасти. Долу се виеха тесни клисури, от които нямаше измъкване. Дори някъде в ниското да имаше пътища, то те се разклоняваха, преди да тръгнат нагоре по склона; от релефа на местността му ставаше ясно, че пътят, който беше избрал, е единственият в тази част на прохода.

Явно на всеки, който пътува към Бандакар откъм тази страна, ще му се наложи да се изкачва към внушителния монумент.

Кацнал на един огромен каменен блок, два пъти по-висок от ръста му, Ричард най-сетне успя да огледа добре цялата статуя, охраняваща прохода.

А тя наистина го охраняваше. Това беше страж, застанал на пост.

Благородната фигура, въздигната на масивен каменен пиедестал, бдеше зорко над прохода. В едната си ръка небрежно държеше изваден в готовност меч, чието острие сочеше земята. Тялото на мъжа беше защитено с ризница, плащът му се спускаше до бедрата. От цялата му стойка лъхаше бдителност и решителност. Всичко в статуята оставяше впечатлението, че е поставена там, за да бди над земите, проснати отвъд.

Камъкът, изложен на стихиите на времето в продължение на много векове, беше излъскан, но по него все още ясно личеше всяко движение на длетото. Тази фигура бе изваяна и поставена на върха на планината с определена цел. Фактът, че се намираше насред планинската пустош, най-отгоре на проход, по който от векове не бе минавал никой, край пътека, вероятно изоставена веднага след монтирането на статуята, допълнително очароваше Ричард.

Самият той се бе занимавал с каменоделска работа и разбираше колко труд е вложен тук. Не би нарекъл това, което виждаше, майсторско изпълнение, ала си личеше размахът, с който е работено. Само като гледаше резултата, го побиваха тръпки.

— Добре поне, че не прилича на теб — прекъсна мислите му Калан.

Да, наистина — поне това бе успокоително.

Ала фактът, че фигурата стоеше на самотния си пиедестал вече хиляди години, сам по себе си беше достатъчно притеснителен.

— Интересно, защо ли вторият маяк се оказа в недрата на планината, в онази трудно проходима пещера, а не тук — отрони той.

Калан разбираше прекрасно въпроса му.

— Ако Дженсън не бе направила онова изстъпление, сигурно никога нямаше да намериш фигурката.

Ричард тръгна да заобиколи основата на статуята, като се оглеждаше внимателно — за какво, сам не знаеше. Почти веднага забеляза странната дупка в снега отстрани на пиедестала. Сякаш нещо беше стояло тук дълго време, а сега липсваше. Беше някаква следа — издайнически белег.

Оголеното място му се видя някак познато. Извади предупредителния маяк от раницата си и го огледа отдолу. Уверил се, че предположението му е в правилна посока, постави статуйката в дупката в снега. Пасна идеално.

Значи маякът е бил тук — бил е част от монументалната статуя.

— И как според теб се е озовала в пещерата тази фигурка? — попита подозрително Кара.

— Може да е паднала, съборена от вятъра — предположи Дженсън. — Тук духа доста силно. Може би вятърът я е отвял и тя се е изтърколила надолу по хълма.

— И се е търкаляла през гората, без да се спре в нито едно дърво, а после просто ей така е уцелила тесния отвор на пещерата — подхвърли Ричард, — след което, пак просто ей така, е заседнала между скалите, точно до мястото, където ти, по чисто съвпадение, се оказа заклещена.

— Ами, така като те слушам… — примигна слисано Дженсън.

Застанал най-отгоре на прохода, с лице към мястото, където бе стояла преди и отново стоеше фигурката, Ричард установи, че пред погледа му се разкрива изключителна гледка към входа на Бандакар. Планините, рамкиращи картината от двете страни, бяха наистина уникално красиви и внушителни. Възвишението, на което бе кацнал часовият, гледаше към входа на прохода между умопомрачителни заснежени върхове. Макар да се бяха изкачили толкова високо, все още се намираха в полите на същинската планина.

Статуята не гледаше напред, както би следвало да се очаква от един страж — втренченият и поглед бе насочен леко вдясно. На Ричард му се видя някак чудновато. Може би това идеше да покаже, че статуята бди над цялата околност, над всяка потенциална опасност.

От мястото си пред статуята, близо до предупредителния маяк, Ричард погледна надясно, накъдето гледаше човекът от статуята.

Видя прохода, виещ се през планината. По-нататък в далечината различи горите на запад, а отвъд тях — ниските голи планини, от където идваха.

Там някъде забеляза пролука.

Очите на човека от статуята не помръдваха от онова, което Ричард едва сега забеляза.

— Добри духове! — прошепна той.

— Какво има? — попита Калан. — Какво видя?

— Колоните на Сътворението.