Уязвимата империя

Трета глава

В НЕОБЯТНАТА, ПРИТИХНАЛА ПУСТОШ на нощта Калан ясно чуваше как Фридрих говори нежно на разпрегнатите наблизо коне. Докато ги почистваше и разресваше за през нощта, той не пропускаше случай да ги потупа по гърба или да прокара ръка по хълбоците им. Безпределното мъртвило на местността чезнеше бавно под черното було на мрака и познатите грижи около животните явно му помагаха да приеме по-леко враждебната среда.

Фридрих бе среден на ръст възрастен мъж, скромен и непретенциозен. Въпреки годините си беше предприел дълго и изтощително пътешествие към Стария свят, за да открие Ричард. Той носеше със себе си важна информация, с която се бе сдобил малко след кончината на съпругата си. Непреодолимата скръб, споходила го след ужасната загуба, бе оставила своите тягостни белези върху меките черти на лицето му. Калан беше убедена, че те ще му останат завинаги.

Сумракът не и попречи да забележи как Дженсън се усмихна в отговор на погледите, които и хвърляше другият мъж в групата — Том. Щом забеляза младата жена, едрият рус Д’Харанец разцъфна в широка момчешка усмивка, но миг по-късно се сепна и продължи да разтоварва каруцата. Прекрачи камарата с провизии и подаде един вързоп със завивки на Ричард.

— Няма дърва за огън, Господарю Рал. — Той вдигна крак върху излъсканата странична табла на каруцата и отпусна ръка на сгънатото си коляно. — Но ако искате да сготвим нещо, имам малко въглища.

— Това, което искам най-много, е да престанеш да ме наричаш „Господарю Рал“. Ако случайно наблизо се окаже който не трябва и ти неволно се обърнеш към мен така, всички ще загазим сериозно.

Том се ухили и потупа релефното „Р“ върху сребърната дръжка на ножа, закачен за колана му.

— Не се тревожете, Господарю Рал. Стомана срещу стомана.

Ричард посрещна с усмивка често повтаряния девиз, изразяващ връзката между всички Д’Харанци и техния Господар Рал. Том и Фридрих бяха обещали да не се обръщат към Ричард и Калан с титлите им в присъствието на други хора. Но навици, създадени още от люлката, трудно се изкореняват. Калан разбираше, че за спътниците им е трудно да преодолеят себе си и да не се обръщат към нея и Ричард със съответните титли, когато наоколо нямаше жив човек.

— Е, какво ще кажете — попита Том, докато подаваше последния вързоп, — да сготвим ли нещо на огън?

— И бездруго е достатъчно горещо, та си мисля, че ще минем и без допълнителни градуси. — Ричард остави завивките върху един чувал с овес, който вече бяха разтоварили. — Освен това ми се ще да поспестим време. Утре тръгваме с първите лъчи на слънцето, а почивката няма да ни е излишна.

— По този въпрос спор няма — съгласи се Том и се изправи. — И на мен не ми се нрави да пътуваме из тая гола равнина, където се виждаме от километри.

Ръката на Ричард описа полукръг над главата му в многозначителен жест.

Том огледа с тревожни очи небето. Кимна с неохота, преди да се върне към работата си — трябваше да извади инструменти, за да поправи разхлабения хамут на единия от конете, както и да свали дървените ведра, за да напои животните. Ричард вдигна крак на ока на каруцата и скочи горе да помогне.

Свитият, но ведър по характер Том, който се бе появил предния ден, веднага след като срещнаха Дженсън, явно беше търговец. Както се оказа, пренасянето на стоки с каруцата му осигуряваше добро алиби и той можеше да кръстосва свободно почти навсякъде, като в същото време беше член на тайна група, чиято истинска дейност беше разкриването на заговори и заплахи срещу Господаря Рал. Дженсън се приближи до Калан и сниши глас.

— Лешоядите показват отдалеч къде има потенциална жертва — имам предвид като кръжат и се събират на групи. Струва ми се, че и при тези соколи е така. Явно някой ги следи отдалеч и така разбира, че на земята под тях има нещо.

Калан не и възрази. Болеше я главата, беше гладна и копнееше за сън, нямаше никакво желание да взима отношение по въпроси, на които няма ясен отговор. Колко ли пъти Ричард се бе отнасял към нейните настойчиви въпроси по същия начин, по който тя гледаше на питанията на Дженсън сега? Зарече се да се стреми да бъде поне наполовина толкова търпелива, колкото Ричард винаги е бил.

— Въпросът е — продължаваше да реди Дженсън — как е възможно някой да успее да накара тези птици да кръжат над нас като лешояди над труп и по този начин да знае къде се намираме? — Тя се приведе още малко напред и зашепна по-тихо, за да не я чуе Ричард. — Може би са изпратени чрез магия да проследят точно определен човек.

Кара хвърли на Дженсън убийствен поглед. Калан се зачуди дали Морещицата би опердашила сестрата на Ричард, или би проявила несвойствена търпимост само защото девойката бе член на семейството на Господаря Рал. Разговори за магия, особено ако намекваха за потенциална опасност за Калан и Ричард, правеха Кара раздразнителна. Морещиците не познаваха страха от смъртта, но не си падаха по магията и не се срамуваха да покажат отношението си.

В известен смисъл враждебността към магията характеризираше същността и предназначението на Морещиците: те бяха единствените същества, способни да присвоят магията на родените с дарбата и да я използват за унищожението на пленниците си. При това бяха обучени да бъдат абсолютно безкомпромисни и жестоки в работата си. Ричард ги бе освободил от безумието на това задължение.

За Калан обаче беше очевидно, че ако тези соколи наистина ги преследваха, вероятно го правеха с помощта на някакъв вид магия. И въпросите, произтичащи от това предположение, не и даваха мира.

След като не получи отклик на казаното, Дженсън продължи:

— Защо мислите, че някой използва соколите, за да ви следи?

Калан изгледа изпод вежди младата жена.

— Намираме се в сърцето на Стария свят, Дженсън. Няма нищо изненадващо в това да бъдеш следен, когато вървиш по вражеска територия.

— Сигурно си права — призна Дженсън. — Просто си рекох, че вероятно зад това се крие още нещо. — Въпреки жегата тя потърка ръце, сякаш настигната от внезапна ледена тръпка. — Нямате представа колко силно желае да се добере до вас император Джаганг.

— Напротив, мисля, че сме съвсем наясно — усмихна се Калан като че на себе си.

Дженсън проследи с поглед как брат и пълни ведрата с вода от варелите, натоварени в каруцата. Ричард се наведе и подаде едното ведро на Фридрих. Наострили уши, конете също наблюдаваха действията им и с нетърпение очакваха живителната течност. Бети, която не изпускаше от очи двете сукалчета, също не би отказала малко водица. След като свърши с ведрата, Ричард напълни и меха си.

Дженсън поклати глава и отново погледна Калан в очите.

— Император Джаганг ме накара да мисля, че Ричард иска да ме убие. — Тя хвърли бърз поглед на мъжете, улисани всеки в своята работа, след което продължи: — Придружавах Джаганг, когато той нападна Ейдиндрил.

Сърцето на Калан скочи в гърлото, щом получи потвърждение от първа ръка, че свирепият властник е нападнал родния и град. Едва ли щеше да има сили да чуе отговора, но трябваше да зададе въпроса.

— Градът унищожен ли е?

След като Ричард бе заловен и отведен далеч от нея, Калан, неотлъчно следвана от Кара, поведе Д’Харанската армия срещу многочислените орди на Джаганг. Месеци наред Майката Изповедник и войските и водеха жестоки битки и бяха принудени да отстъпват през цялата територия на Средната земя.

По времето, когато изгубиха битката за Средната земя, тя не бе виждала Ричард вече повече от година; сякаш бе потънал в забвение. Когато най-сетне научиха къде е държан в плен, Калан и Кара препуснаха на юг към Стария свят и пристигнаха точно когато той подклаждаше огъня на революцията в родината на Джаганг.

Преди да тръгне, Калан евакуира всички от Ейдиндрил и Двореца на Изповедниците. В крайна сметка важен е животът на хората, а не едно или друго място.

— Изобщо не получи възможност да унищожи града — рече Дженсън. — Когато пристигна в Двореца на Изповедниците, император Джаганг беше решил, че ти и Ричард сте притиснати в ъгъла. Ала пред портата го чакаше набучената на кол глава на почитаемия духовен водач на императора — Брат Нарев. — Сниши глас многозначително. — Джаганг откри и бележката, съпровождаща главата.

Калан прекрасно си спомняше деня, в който Ричард изпрати на дълго пътешествие на север главата на този злодей заедно с придружаващата я бележка — и двете предназначени за Джаганг. „Поздрави от Ричард Рал“.

— Точно така — продължи Дженсън. — Не можете да си представите как се разгневи Джаганг. — Замълча многозначително, за да е сигурна, че Калан ще долови предупреждението в тона и. — Той е готов на всичко, за да се добере до тебе и Ричард.

Едва ли бе нужно някой да убеждава Калан в намеренията на Джаганг спрямо нея и Ричард.

— Още една причина да изчезнете — да се скриете някъде — обади се Кара.

— Ами соколите? — напомни и Калан.

Кара хвърли бърз поглед към Дженсън, след което прошепна на Калан:

— Ако се оправим с другото, може би и този проблем ще се реши. — Кара бе посветила живота си на безопасността на Ричард. Тя би била най-доволна, ако можеше да го спусне в някоя дълбока яма и да го затвори под капак, стига това да и гарантираше, че ще го предпази от неприятности.

Дженсън ги наблюдаваше мълчаливо. Калан се съмняваше, че сестрата на Ричард може да помогне с нещо. Ричард бе обмислил всичко и явно споделяше това мнение. И без колебанията на Ричард Калан беше дълбоко скептична. И все пак…

— Може би — отвърна кратко тя.

— Ако мога да сторя нещо… само кажете — Дженсън зачовърка едно копче на роклята си. — Според Ричард не мога да помогна по никакъв начин. Ако беше намесена магия, нима той нямаше да разбере? Та нали е магьосник, би усетил, ако става въпрос за магия!

Калан въздъхна. Де да беше само това.

— Ричард е израсъл в Западната земя — далеч от Средната земя и още по-далеч от Д’Хара. Живял е откъснат от останалата част на Новия свят, изобщо не е имал представа, че притежава дарбата. Въпреки че вече научи доста, въпреки всичко постигнато, все още му остава да извърви дълъг път.

Вече бяха казали всичко това на Дженсън, ала тя продължаваше да се отнася с недоверие, явно си мислеше, че преувеличават по отношение на това, че Ричард не е наясно със собствената си дарба. Та нали в крайна сметка именно брат и я избави от кошмара, в който бе живяла откакто се помни — при това само за един ден. За човек като нея, далечен на всяка магия, това не можеше да стане без помощта на по-особени способности. И сигурно беше права.

— Ако Ричард е толкова невеж по отношение на магията, както твърдиш — не се отказваше Дженсън, най-сетне приближила се до истинската си цел, — тогава сигурно не бива да се притесняваме толкова за мнението му. Може би просто не бива да му казваме и да се заемем с онова, което Кара иска от мен, за да решим проблема ви и да ви отървем от соколите.

Застанала наблизо, Бети спокойно ближеше мъничките белчовци. Потискащият от знойната жега мрак и тежкият товар на заобикалящата тишина им се струваха вечни като самата смърт.

Калан леко прихвана Дженсън за яката.

— Израснала съм из коридорите на Магьосническата кула и Двореца на Изповедниците. Знам доста за магията. — Тя придърпа към себе си младата жена. — Искам да ти кажа, че подобни наивни забележки по отношение на толкова сериозни въпроси лесно могат да доведат до нечия смърт. Вярно, не е изключено нещата да са толкова прости, колкото си ги представяш, ала е много по-вероятно да са далеч по-сложни и дълбоки. Всеки прибързан опит да се намери лек може да възпламени пожар, който да погълне всички ни. Освен всичко това ни грози и смъртната опасност някой като теб, който е напълно лишен от дарбата и поради тази причина името му не се споменава в древната книга на Ричард, да повлияе на равновесието.

Понякога се налага човек да действа незабавно — просто няма друг начин. Но дори тогава трябва да го правиш с разум и отговорност, да вложиш целия си опит и познания. Имаш ли обаче възможност за избор, не се забърквай в нищо, свързано с магия, понеже никога не можеш да бъдеш сигурна за последствията. То е като удар на сляпо.

Верността на това предупреждение бе до болка позната на Калан. Дженсън обаче явно не бе убедена.

— Но след като той не е на ти с магията, значи страховете му може би са не…

— Попадала съм в мъртви градове, бродила съм сред обезобразени тела на мъже, жени и деца, попилени сред войските на Императорския орден. Виждала съм млади жени, по-млади дори и от теб, да правят недообмислени, уж невинни грешки, вследствие на които да свършват в окови, привързани към някоя стена и захвърлени на шайка озверели войници, които ги изнасилват в продължение на дни, а накрая ги подлагат на зверски мъчения, за да изпитат допълнителното перверзно удоволствие от съвкуплението с жена на прага на смъртта.

Калан стисна зъби, покрусена от мрачните спомени, нахлули безмилостно в главата и. Ръката и се вкопчи по-здраво в яката на Дженсън.

— Моите сестри Изповедници до една загинаха по този начин, а те познаваха силата си и знаеха как да я използват. Мъжете, които ги заловиха, използваха изповедническите способности срещу самите Изповедници. Най-близката ми приятелка от детството издъхна в ръцете ми, след като се бяха гаврили с нея по същия начин. За тези хора животът не означава нищо. Те възхваляват смъртта. Именно такива хора убиха майка ти. Пак те ще се възползват от всяка наша грешка, за да се доберат до нас. Те залагат на пътя ни неподозирани капани — включително и съградени с магия.

Що се отнася до ограничените познания на Ричард в сферата на магията, мога да ти кажа, че понякога той проявява невежество в тъй прости неща, че направо не мога да повярвам и трябва да си повтарям, че е израсъл в несравнимо различна среда, без никой да му обясни каквото и да било за дарбата му. В това отношение се опитвам да бъда търпелива и да го насочвам по най-добрия възможен начин. Той приема с изключителна сериозност моите съвети.

В други случаи обаче подозирам, че прониква до толкова сложни нива на магията, каквито нито аз, нито който и да било друг на този свят е успял да прозре или дори да си представи. Там той трябва да се осланя единствено и само на себе си.

Животът на ужасно много добри хора зависи от това да не допускаме нелепи грешки, особено такива, които касаят магията. В качеството си на Майка Изповедник няма да допусна необмислени действия от каквото и да е естество да застрашат живота на тези хора. Сега разбра ли ме?

Калан сънуваше кошмари, породени от видените сцени на ужас и насилие, сънуваше жертвите, не можеше да се освободи от спомена за хората, допуснали елементарна грешка, за която бяха заплатили с живота си. Тя не бе много по-възрастна от Дженсън, но натрупаният опит надхвърляше всяко времево изражение.

Калан дръпна Дженсън за яката.

— Разбра ли ме?

Дженсън ококори очи и преглътна.

— Да, Майко Изповедник.

Погледът и най-сетне клюмна към земята. Едва тогава ръката на Калан се отпусна.