Уязвимата империя

Четиридесет и трета глава

— ОЩЕ НЕ СТЕ НИ ПОКАЗАЛИ МАГИЯТА СИ — рече накрая един от мъжете.

Ръката на Ричард се плъзна от гърба на Калан, той пристъпи напред.

— Каджа-Ранг създал магически предмет, свързан с издигнатата от него граница. Посредством този предмет той е имал по-добър контрол върху нея. — Ричард вдигна статуйката и я показа на мъжете. — Това ми бе изпратено като предупреждение, че границата, опасваща родината ви, е паднала.

— Защо горната и част е толкова странно черна? — попита един от мъжете на първата редица.

— Това е знак, че времето ми изтича, че скоро ще умра.

Из групата се понесе тревожен шепот. Ричард вдигна ръка, за да помоли за вниманието им и да продължи.

— Вътре има пясък — всички ли го виждат?

Мъжете изпружиха вратове, за да видят това, което им бе посочено, но някои бяха доста назад, така че не успяха. Ричард вдигна фигурката така, че хем да е очевидна приликата с него, хем да се вижда падащият пясък вътре.

— Всъщност това не е точно пясък — магия е — рече след малко.

На лицето на Оуен се появи скептична гримаса.

— Но нали сам казахте, че не сме способни да виждаме магията?

— Всички вие сте родени без искрицата на дарбата, така че не виждате обикновената магия. Но все пак границата ви възпрепятстваше да излезете извън своята страна, нали така? Как си го обяснявате?

— Това е било стена на смъртта — провикна се един от възрастните мъже, като тонът му идеше да покаже, че според човека казаното се разбира от само себе си.

— Но как е възможно тя да въздейства на хора, неподвластни на магията? Всеки досег с границата би бил смъртоносен както за вас, така и за всяко друго живо същество. Защо? Защото границата е място в нашия свят, където паралелно съществува и отвъдният. Отвъдният свят е светът на мъртвите. Може да сте родени без дарбата, но сте смъртни хора; след като сте свързани с живота, значи сте свързани и със смъртта.

Ричард за пореден път вдигна статуйката в ръка.

— Тази магия също е свързана с отвъдния свят. Понеже всички сте смъртни, сте свързани с отвъдния свят, със силата на Пазителя, със смъртта. Ето защо виждате пясъка, който показва как изтича времето ми.

— Не виждам какво толкова магическо има в един пясък — избоботи един от мъжете. — Това, дето твърдите, че е забъркан с магия и изобразява живота ви, който си отива, не доказва нищо.

Ричард сложи статуята да легне. Пясъкът продължи да пада, само че хоризонтално.

Сред мъжете се надигнаха удивени възгласи, всички се бяха втренчили в движещия се настрани пясък.

Струпаха се напред като любопитни деца, нетърпеливи да видят по-добре статуята, която Ричард държеше легнала в ръката си — да видят магията. Някои протегнаха ръце и внимателно докоснаха мастилено черната повърхност. Други си проправиха път напред, за да видят по-добре течащия странично пясък, който се събираше в долната част, при краката, където фигурката бе все още прозрачна.

Всички бяха съгласни, че това е истинско чудо, макар да не бяха много наясно с обяснението за магията от отвъдния свят.

— Но това го виждаме всички — обади се друг от присъстващите. — То не доказва, че сме по-различни от вас или който и да било друг, както твърдите. Доказва само, че сме способни да видим тази магия, също както и вие. Може пък да се окаже, че не сме чак дотолкова лишени от дарбата, както смятате.

Ричард се замисли над думите му, сякаш искаше да намери по-адекватен начин да им обясни същинските измерения на магията. Макар да бе роден с дарбата, все още не умееше да я контролира напълно, освен когато ставаше въпрос за овладяване на гнева и насочването му в определена посока. Не можеше просто ей така да направи някой магически трик, каквито използваше Зед например, а освен това дори да успееше да измисли нещо в тази посока, тези хора нямаше да могат да го видят.

С крайчеца на окото си Ричард видя Кара, която стоеше встрани със скръстени ръце. Изведнъж му хрумна нещо.

— Връзката между Господаря Рал и народа му е магическа — подхвана Ричард. — Същата тази магия подхранва и други неща, не е само защита срещу пътешественика по сънищата.

Ричард направи знак на Кара да се приближи.

— Освен, че е моя приятелка, Кара е и Морещица. В продължение на хиляди години Морещиците са били всеотдайни защитнички на Господаря Рал. — Ричард вдигна ръката на Кара, за да им покаже червената палка, която висеше на тънка златна-верижка от китката и. — Това е така нареченият Агиел. Той се захранва от връзката на всяка Морещица с Господаря Рал — в случая с мен.

— Но то няма острие — отбеляза един от по-близко стоящите мъже, оглеждайки Агнела, който се поклащаше на края на златната верижка. — Не ми прилича на оръжие, което би могло да се използва ефективно.

— Разгледайте го по-отблизо — подкани ги Ричард и подбутна Кара да се приближи към мъжете. — Огледайте го внимателно, за да се убедите, че впечатленията на вашия другар за липсата на острие, за това, че прилича на най-обикновена палка, са верни.

Кара тръгна сред мъжете, а те надзъртаха един зад друг, за да видят по-добре Агнела, който се поклащаше на верижката. След като задоволиха любопитството си, измериха дължината, огледаха краищата, пипнаха го, за да видят колко тежи и дали може да се използва за намушкване, Ричард каза на Кара да докосне мъжете с Агнела си. Червената палка мигом скочи в ръката и. Мъжете отскочиха назад, стреснати от внезапно появилия се на лицето и мрачен поглед. Тя насочи към тях палката, която Ричард твърдеше, че е оръжие.

Кара докосна с Агнела си рамото на Оуен.

— И преди ме е докосвала с червената пръчка — обясни им той. — И нищо.

Кара докосна с Агнела си мъжете, които се намираха най-близо до нея. Неколцина отскочиха, уплашили се да не пострадат, макар да се бяха убедили с очите си, че никой от другарите им не е ранен. По-смелите позволиха да бъдат докоснати и лично се убедиха, че пръчката не причинява нищо.

Ричард запретна ръкава си.

— А сега ще ви покажа, че това наистина е мощно магическо оръжие.

Той протегна ръка към Кара.

— Нека ми потече кръв — рече спокойно с глас, по който не личеше, че прекрасно знае какво е да те докоснат с Агиел.

Кара се вторачи в него.

— Но Господарю Рал, няма да…

— Направи го — прекъсна я Ричард, без да сваля ръката си.

— Докосни мен вместо него — намеси се Том и пъхна под носа и голата си ръка.

Кара веднага направи избора си.

— Не! — скочи Дженсън, но бе твърде късно.

Щом Агиелът докосна голата ръка на Том, той изкрещя от болка. Олюля се и отстъпи назад, по ръката му потече кръв. Мъжете гледаха безмълвно, сякаш не можеха да осмислят видяното.

— Сигурно е някакъв номер — подхвърли един. Докато Дженсън успокояваше Том, Ричард отново протегна ръката си.

— Покажи им — заповяда на Кара. — Покажи им какво може Агиелът на една Морещица, на какво е способна магията му.

Кара го гледаше право в очите.

— Но, Господарю Рал…

— Хайде! Покажи им, за да разберат. — Обърна се към мъжете. — Съберете се по-насам, за да се убедите с очите си, че това нещо действа, без да има никакви външни белези за сила. Гледайте внимателно, за да се убедите, че става въпрос само и единствено за магическо въздействие — няма никаква физическа сила.

Ричард стисна юмрук и и подаде оголената вътрешна част на ръката си, за да я докосне с Агнела.

— Направи го, за да се уверят с очите си какво прави оръжието ти; иначе няма смисъл. Не ме принуждавай да върша нещо, което няма смисъл.

Кара сви устни, очевидно недоволна от заповедта. Измери още веднъж решителността, блеснала в погледа му. В същото време Ричард видя отражението на болката в сините и очи — Агиелът причиняваше болка и на нея. Стисна зъби и кимна, за да и покаже, че е готов. С ледено изражение Кара допря Агнела си до вътрешната част на ръката му.

Все едно го порази мълния.

Докосването на Агиел бе нещо, несравнимо с никое друго усещане на света. Могъщата мълния се вряза с неимоверна сила в ръката му. Ударната вълна отпрати рамото му назад. Като че ли костите из цялата му ръка се разтърсиха. Стиснал зъби, той протегна ръка напред, докато Кара бавно движеше Агнела надолу към китката му, оставяйки кървава диря.

Ричард затаи дъх, пристегна коремните си мускули, като в същото време се свлече на колене не защото искаше, а защото не можа да се задържи на крака под тежестта на болката, докато поднасяше ръката си към Кара, за да бъде докоснат от Агнела и. Мъжете, които наблюдаваха всичко, ахнаха в един глас, потресени от кръвта, от сблъсъка с явната болка. Споделиха шепнешком удивлението си.

Кара дръпна оръжието. Ричард отпусна напрегнатите си до скъсване мускули, приведе се напред, понечи да си поеме дъх, като в същото време полагаше усилия да остане на крака. От пръстите му капеше кръв.

Калан бе плътно зад него, стиснала в ръка шалче, което Дженсън извади от раницата си.

— Да не си се побъркал? — изсъска разгорещено тя, докато увиваше ръката му с шала.

— Благодаря — имаше предвид грижата за ръката му, на въпроса предпочете да не отговаря.

Не можеше да овладее треперещите си пръсти. Кара бе отстъпила крачка назад. Беше сигурен, че не му е строшила костите, макар да се усещаше напълно раздробен. Усети парещи сълзи по бузите си.

Когато Калан приключи с превръзката, Кара го подхвана под мишницата и му помогна да се изправи.

— Майката Изповедник е права — изръмжа тя. — Напълно си се побъркал.

Ричард не сметна за нужно да и обяснява какво налагаше да предприеме тези крайни мерки, предпочете да насочи вниманието си към мъжете. Протегна ръка. Върху шала бавно избиваше аленочервено петно.

— Ето това е могъща магия. Самата магия може и да е невидима за вашите очи, ала резултатите видяхте. Стига Кара да го пожелае, тази магия е способна да убива. — Мъжете я стрелнаха с тревожни погледи, в които се четеше ново чувство — уважение. — За вас обаче е напълно безопасно, понеже вие не сте способни да усещате магията. Единствено хората, родени с искрицата на дарбата, могат да усещат докосването на Агиел.

Общото настроение се бе променило. При вида на кръвта всички бяха станали по-сериозни. Ричард закрачи бавно напред-назад.

— Всичко, което ви разказах, е самата истина. Не премълчах нищо важно, нищо, което ви касае по някакъв начин, и не смятам да го правя и за в бъдеще. Вече знаете кой съм, знаете кои сте вие, знаете как сме стигнали дотук. Ако ви интересува още нещо, готов съм да ви отговоря искрено.

Ричард замлъкна, а мъжете се спогледаха, сякаш искаха да разберат дали някой от тях ще се осмели да зададе въпрос. Никой не го направи.

— Настъпи моментът — продължи Ричард — да вземете решение за бъдещето си — вашето и на вашите близки. Днес ще съградите основите на вашето утре. — Махна към Оуен. — Вашият сънародник Оуен ми разказа за любимата си, Мерилий, която била отведена от Императорския орден. Знам, че всеки от вас е претърпял тежки загуби, причинени от онези зверове. Още не ви познавам по имена, не знам как се казват близките, които сте загубили, но ви моля да ми повярвате — знам какво е да изпитваш подобна болка. Но макар да разбирам как сте стигнали до момента, в който сте решили, че нямате друг избор, освен да ме отровите, трябва да ви уверя, че не оправдавам поведението ви. — Мнозина не издържаха на погледа му и сведоха глави. — Възнамерявам да ви дам възможност да поправите нещата и да вземете в свои ръце бъдещето си и това на близките ви.

Остави им малко време да осмислят думите му.

— Всички вие сте преминали през много изпитания, за да стигнете дотук, да издържите толкова време в ненормалната ситуация, в която сте живели. Настъпи моментът да вземете решение.

Ричард постави ръката си на дръжката на меча.

— Настоявам да ми кажете къде сте скрили противоотровата, която ще ме спаси.

Мъжете започнаха да се споглеждат смутено, сякаш всеки се напрягаше да долови настроението на другаря си, за да решат всички заедно как да постъпят.

Оуен също се оглеждаше с надеждата, че някой от мъжете около него ще му подскаже отговора, но тъй като те не бяха по-уверени от него, той облиза устни и се осмели да зададе въпрос.

— Ако обещаем да ви кажем къде е скрита противоотровата, ще се съгласите ли да ни дадете дума, че ще ни помогнете?

Ричард отново заснова напред-назад. Мъжете нервно очакваха отговора му, погледите им не се откъсваха от пръстите му, от които капеше кръв, оставяща алени дири по камъка.

— Не — отвърна Ричард. — Няма да ви позволя да свързвате по този начин две напълно независими неща. Не беше редно да ме тровите. Сега ви давам възможност да поправите грешката си. Всеки компромис в това отношение само би задълбочил заблудата, че можете да поправите стореното. Единственото правилно решение е да ми кажете къде сте скрили противоотровата — при това трябва да го направите, без да поставяте допълнителни условия. Днес трябва да решите как ще живеете за в бъдеще. Докато не обявите решението си, няма да ви кажа нищо повече.

Част от мъжете бяха на ръба на паниката, други едва сдържаха сълзите си. Оуен събра всички около себе си, далеч от Ричард, за да обсъдят нещата насаме.

— Няма да стане — прекъсна ги Ричард и се закова на място. Мъжете замлъкнаха и вдигнаха очи към него. — Не искам да вземете решение, повлияно от чуждото мнение. Искам всеки от вас да даде своето собствено решение.

Онези зяпнаха. Няколко надигнаха глас да им обясни какво има предвид.

— Интересува ме личното мнение на всеки един от вас — да ме освободите от отровата или да я използвате като заплаха за живота ми, за да спечелите помощта ми. Искам да знам какво решавате.

— Но трябва да постигнем консенсус — обади се един.

— И за какво ви е? — попита Ричард.

— За да вземем най-правилното решение — обясни онзи. — Никое важно решение, касаещо действията в една или друга ключова ситуация, не може да бъде взето без консенсус.

— Опитвате се да припишете нравствен облик на стадния принцип — възмути се Ричард.

— Но консенсусът води до правилното нравствено решение — намеси се друг. — Той е есенцията на вота на много хора.

— Ясно — отрони Ричард. — Значи искате да кажете, че ако всички вие решите да изнасилите сестра ми, това ще бъде морален акт, понеже решението ви е взето с консенсус и ако аз ви се опълча, аз ще съм кривият, понеже съм сам и никой не ме подкрепя в решението ми. Значи така разбирате нещата?

Онези се отдръпнаха назад, очевидно потресени от думите му. Един издигна глас.

— Не е точно така… всъщност…

— Доброто и злото не могат да се постигат с консенсус — прекъсна го Ричард. — Опитвате се да издигнете в култ управлението на тълпата. Разумният морален избор се основава на житейските стойности, не на консенсуса. Консенсусът не може да накара слънцето да изгрее посред нощ, нито пък превръща злото в добро или обратното. Ако нещо е зло, няма никакво значение дали в негова защита ще се произнесат хиляда души. Правилната позиция е да се противостои на злото. Ако нещо е справедливо, никой не би следвало да те отклонява от постигането му.

Не искам да слушам повече дрънканици за някакъв си консенсус. Вие не сте ято гъски — вие сте човешки същества. Интересува ме мнението на всеки един от вас. — Той посочи земята пред себе си. — Всеки от вас ще вземе по две камъчета.

Ричард изчака обърканите мъже колебливо да се наведат и да изпълнят желанието му.

— И така, всеки от вас ще сложи в юмрука си единия или двата камъка — продължи Ричард. — После ще дойдете при мен, при човека, когото отровихте, и ще отворите длан, за да видя решението ви, без останалите да разберат какво е то.

Един камък ще означава, че няма да ми кажете къде е противоотровата, освен, ако преди това не ви се закълна, че ще освободя народа ви. Две камъчета в шепата ще означава, че сте съгласни да ми кажете местонахождението и без предварителни условия.

— А какво ще стане, ако се съгласим да ви кажем? — попита един от мъжете. — Ще ни дарите ли свободата?

— След като чуя отговора на всеки един от вас — сви рамене Ричард, — ще получите и моя отговор. Ако ми разкриете къде е противоотровата, може и да ви помогна. Или пък, веднъж излекуван, може да ви изоставя и да се заема с решаването на собствените си неотложни проблеми. Ще разберете отговора ми веднага след като чуя вашия. А сега се обърнете с гръб към другарите си и поставете в шепата си едно камъче, ако не желаете да ми кажете къде е скрита противоотровата, или две камъчета, ако сте съгласни. Когато сте готови, застанете пред мен един по един и ми покажете личното си решение.

Мъжете се разпръснаха, споглеждайки се скришом един друг, но както им бе заповядано, не си позволиха да обсъждат гласно въпроса. Накрая всеки се постара да се уедини за миг, за да може незабелязано да пусне един или два камъка в шепата си.

Докато мъжете приключат с този въпрос, Кара и Калан застанаха от двете страни на Ричард. Явно те двете също си бяха направили своите изводи.

— Да не си се побъркал? — стисна го за ръката Кара.

— И двете вече ме питахте това.

— Нужно ли е да ти напомням, Господарю Рал, че веднъж вече прибягна към подобно гласуване и само си докара неприятности? Сам каза, че никога повече няма да повториш тази грешка.

— Кара е права — подкрепи я Калан тихо, за да не я чуят мъжете.

— Този път е различно.

— Какво му е различното — възмути се Кара. — Пак ще си докараш неприятности.

— Казвам ви, че е различно — настоя той. — Изрично им показах кое е правилното решение и им обясних защо. Сега остава само да решат дали ще постъпят както е редно или не.

— Оставяш бъдещето си в ръцете на непознати — обади се Калан. — Те ще решат съдбата ти.

Ричард въздъхна дълбоко, без да откъсва поглед от зелените очи на Калан, след малко се втренчи и в ледените сини очи на Морещицата.

— Налага се да го направя. А сега нека видим какво е решението им.

Кара изфуча и застана край статуята на Каджа-Ранг. Калан го стисна за ръката в знак на безмълвната си подкрепа, за да му покаже, че приема решението му, макар и да не го разбира напълно. Той успя само да и се усмихне набързо, след което тя се обърна и отиде при Кара, Дженсън и Том.

Ричард застана с гръб към тях — не искаше те, особено Калан, да забележат болката, която разкъсваше цялото му същество. Отровата бавно пълзеше нагоре и пристягаше гърдите му в желязна хватка. Всяко поемане на дъх му причиняваше болка. Ръката му още пулсираше от докосването на Агнела. Но най-ужасното от всичко бе главоболието. Запита се дали Кара го вижда в очите му. В края на краищата Морещиците бяха специалисти по причиняването на болка.

Знаеше, че няма време да чака тези хора да отблъснат Ордена, за да му дадат противоотровата. Нямаше никаква представа как да освободи родината им. Не можеше да освободи собствената си империя, камо ли нечия друга.

Най-ужасното от всичко обаче беше, че времето му изтичаше. Дарбата му причиняваше ужасни главоболия и ако не се погрижеше за тях, те постепенно щяха да го убият. Освен това отслабваха организма му като цяло и отровата действаше по-бързо. С всеки следващ ден му ставаше все по-трудно да се бори с отровата.

Ако успееше да убеди тези мъже да му кажат къде са скрили противоотровата, имаше шанс да се възстанови навреме.

Ако ли не, трябваше да се сбогува с шансовете си за оцеляване.