Уязвимата империя

Четиридесет и девета глава

ЗЕД СЕ НАМРЪЩИ и се опита да се съсредоточи върху предмета, който Сестра Тахира беше поставила на масата пред него. Погледна я; от вечната и смръщена гримаса около носа и се бе образувала дълбока бръчка.

— Е? — попита тя.

Зед сведе глава и примигна срещу предмета пред себе си. Кожена топка, украсена с избледнели сини и розови зигзагообразни линии.

Защо му се струваше толкова позната, а в същото време тъй далечна?

Примигна, за да се опита да се фокусира по-добре върху обекта. Вратът го болеше зверски. Един баща, чул нечовешките писъци на сина си откъм съседната палатка, бе сграбчил Зед за косата и го бе изтръгнал от ръцете на група родители, които го дърпаха на всички страни, отправяйки отчаяни молби. Явно му беше скъсал някой мускул, понеже му беше ужасно трудно да държи главата си изправена. Но в сравнение с изтезанията, за които можеше да съди по звуците, достигащи до ушите му, това си беше направо нищо.

Мрачната вътрешност на палатката, осветена от няколко закачени на колове лампи, сякаш бе повдигната над земята и се въртеше под краката му. Вонеше отвратително. Горещината и влажният въздух допълнително влошаваха картинката. Зед очакваше да припадне всеки момент.

Беше минало толкова време, откакто бе спал за последно, че чак не можеше да си спомни откога всъщност не бе подгъвал крак. Успяваше да подремне съвсем за кратко на стола си само докато Сестра Тахира ровеше да извади поредния предмет от разтоварените каруци или когато отиваше да си легне, а Сестрата, която трябваше да я смени и да продължи да му показва един след друг плячкосаните от Кулата предмети, нещо се бавеше. Дремките, които успяваше да си открадне, рядко пъти продължаваха повече от няколко безценни минутки. На стражите бе разпоредено изрично да не позволяват на Зед и Ейди да лягат нито за миг.

Поне писъците на децата бяха замлъкнали. Поне, доколкото зависеше от него, тези болезнени крясъци ги нямаше. Поне, доколкото успя да помогне, родителите имаха някаква надежда.

Изведнъж в слепоочието му се вряза разтърсваща, режеща болка, от която той отскочи назад. Столът се прекатури и Зед се строполи на пода. С ръце, вързани отзад, нямаше как да омекоти удара, така че тупна тежко. Главата му забуча не само от падането, но като страничен резултат от мощната вълна, с която Сестрата го бе наказала чрез яката.

Ненавиждаше този отвратителен начин за контрол. Сестрите не се свеняха да го използват за щяло и нещяло. Тъй като яката блокираше собствената му дарба, нямаше как да се защити. Вместо това Сестрите използваха силата му срещу него.

На Сестрите им трябваше съвсем малко, а понякога и направо нищо, за да се ядосат и да прибягнат към използване на силата си. Повечето от тези жени, в един свой предишен живот, бяха мили и любящи същества, посветили се да помагат на другите хора. Но Джаганг ги бе поробил и бе променил из основи ценностната им система. Сега те действаха по негова воля. Колкото и мили да бяха някога, сега, Зед бе убеден в това, гледаха винаги да са с една крачка пред заповедите на господаря си, за да му доставят удоволствие и да засвидетелстват вярност към желязната му дисциплина. А тя често биваше непоносимо тежка. От Сестрите се очакваше да получат резултати; Джаганг едва ли би приел обяснението, че Зед е костелив орех.

Зед забеляза, че Ейди също е на земята. Всяко наказание върху него, сполетяваше и нея. Болеше го повече за нея, отколкото за себе си.

Стоящите наблизо войници се притекоха да вдигнат стола и да върнат Зед на мястото му. Със завързаните на гърба ръце нямаше да може да стане сам. Тръснаха го на твърдата седалка така, че от гърлото му се изтръгна стон.

— Е? — попита Сестра Тахира. — Какво е това?

Зед отново се наведе напред и огледа кръглия предмет, оставен в средата на масата. Избледнелите сини и розови зигзагообразни линии проникваха в дълбините на душата му, Нещо в този предмет му се струваше потресаващо познато.

— Ами това е… това е…

— Какво е! — Сестра Тахира удари с тефтера ръба на масата и кръглият предмет подскочи и се претърколи, после спря пред лицето на Зед. Тя пъхна книгата под мишницата си, с другата си ръка се опря на плота. Надвеси се над Зед.

— Какво е! Какво се прави с него?

— Ами не си… не мога да си спомня.

— А случайно да искаш да повикам малко дечица — подхвана Сестрата с меден гласец, в който се долавяше зле прикрита заплаха, — за да видиш мъничките им личица, преди да бъдат отведени в съседната палатка, за да бъдат подложени на мъчения?

— Уморен съм — отрони Зед. — Искам да си спомня, но съм ужасно уморен.

— Може би докато децата пищят, ще се опиташ да обясниш на родителите им колко си уморен и как не можеш да си спомниш.

Деца. Родители.

Зед внезапно си спомни какво представлява този предмет. В главата му нахлуха болезнени спомени. Усети как по бузата му се изтърколва сълза.

— Добри духове — прошепна той. — Къде я открихте?

— Какво представлява?

— Къде я открихте — кажи ми! — повтори Зед.

Сестрата изпухтя и стана. Отвори тефтера и разгорещено запрелиства. Най-накрая спря и заби палец в една от страниците.

— Тук пише, че е била скрита в нишата зад черен долап с шест чекмеджета в някакъв коридор. Над долапа имало гоблен с три бели коня, изправели на задните си крака. Е, какво е? — Отпусна тефтера.

— Топка — преглътна Зед.

— Много ясно, че е топка, дъртофелнико изкуфял — стрелна го с гневен поглед Сестрата. — Въпросът е за какво служи? Какво прави? С каква цел се използва?

Зед спря очи върху топката, не по-голяма от мъжки юмрук. Спомни си.

— Това е детска топка за игра. Целта и е да доставя удоволствие.

Спомни си как тази топка, навремето ярко оцветена, често тупкаше из коридорите на Магьосническата кула, а дъщеря му я гонеше, заливайки се в смях. Беше и я подарил като награда за добри постижения в училище. Обичаше да я изтърколва в някой коридор и да я подбутва с пръчка, все едно разхожда домашния си любимец. Но най-любимото и беше да я удря в пода, за да отскочи и да се блъсне в някоя стена, след което да рикошира в отсрещната стена, а като стигне до някое разклонение, да прехвърчи покрай ъгъла и да се забие в стената на друг коридор. Дъщеря му наблюдаваше по кой коридор ще тръгне топката и хукваше да я гони. Един ден се прибра, цяла обляна в сълзи. Той я попита какво има. Тя се сви в скута му и проплака, че топката и е отишла някъде и се е изгубила. Искаше баща и да я разгуби. Зед и обясни, че ако я потърси хубавичко, най-вероятно ще я намери. Малката се лута с дни из коридорите на Кулата, като отчаяно търсеше любимата си топка. Така и не я намери.

Най-накрая, една ранна сутрин, малко след изгрев слънце, Зед слезе чак до далечния Ейдиндрил и отиде право на пазара. Там за пръв път бе видял сергия, където продаваха такива играчки, и беше харесал топката със зигзагообразните линии за дъщеря си. Купи и нова топка — не съвсем същата, но вместо линии имаше розови и зелени звездички. Съвсем съзнателно избра съвсем различна от изгубената топка, за да не се заблуждава дъщеря му, че желанията се изпълняват ей така, чудодейно. В същото време искаше да и покаже, че съществуват варианти, които разрешават проблемите.

Спомни си как дъщеря му, обгърнала коленете си с ръце, му благодари за новата топка и му каза, че той е най-добрият баща на света и че ще внимава страшно много с новата топка и никога няма да я изгуби. Той се усмихна, докато тя вдигаше ръчичката си до сърцето и произнасяше тържествена момичешка клетва, измислена в движение.

Топката на розови и зелени звездички стана едно от малкото и съкровища. Понеже беше малка, бе сред малкото вещи, които дъщеря му успя да вземе със себе си, когато, вече пораснала, трябваше да избяга заедно със Зед в Средната земя, след като Мрачният Рал я бе изнасилил.

Като малък и Ричард си беше играл с тази топка. Зед никога нямаше да забрави усмивката на лицето на дъщеря си, която гледаше как собственият и син си играе с безценната играчка. Докато наблюдаваше Ричард, в красивите и очи блестяха спомени от нейното детство. Тази топка остана с дъщеря му през целия и живот — до самата и смърт.

А сега пред него стоеше топката, която дъщеричката му бе изгубила. Сигурно се е изтърколила зад шкафа и е попаднала в някоя кухина отзад, където е останала през всичките тези години.

Зед се надвеси напред и отпусна чело върху прашната топка, украсена с избледнели зигзагообразни сини и розови линии — топката, която мъничките пръсти на дъщеря му бяха гушкали, — и зарида.

Сестра Тахира го сграбчи за косата и го изправи.

— Не се опитвай да ме мотаеш. Това е магически предмет. Искам да знам какво представлява и за какво се използва. — Дръпна главата му още по-назад и го погледна от упор. — Знаеш, че няма да се поколебая да направя всичко необходимо, за да те накарам да ми съдействаш. Негово сиятелство не приема извинения за ничий провал.

Зед я погледна и примигна, за да прогони сълзите.

— Наистина е топка, най-обикновена играчка. Това е.

Тя се усмихна презрително и го пусна.

— Великият и могъщ магьосник Зорандер. — Поклати глава. — Само като си помисля колко се страхувахме от теб. А ти си бил нищо и никакъв жалък старчок, който се размеква от рева на някакви си сополанковци. — Въздъхна. — Трябва да ти кажа, че слуховете за теб далеч надхвърлят истинските ти способности.

Сестрата грабна топката и я претърколи в ръката си, като я оглеждаше внимателно. Изпухтя гневно и я хвърли встрани като безполезна. Зед проследи с поглед как топката се изтърколва към пейката, където седеше Ейди. Вгледа се в абсолютно белите очи на чародейката и забеляза, че тя го гледа. Зед извърна глава и зачака Сестрата да приключи с бележките си в тефтера.

— Е, добре — рече накрая Тахира, — да видим какво са разтоварили в съседната палатка.

Войниците го вдигнаха от стола, преди дори да се опита да стане сам. Раменете го боляха, понеже ръцете му доста дълго време бяха непрекъснато вързани на гърба, пък и непрестанно го влачеха насам-натам, стискайки го под мишниците. Вдигнаха и Ейди. Тефтерът хлопна. Четинестата прошарена коса на Сестра Тахира се разклати, щом тя се обърна и ги поведе към изхода.

Тъй като Сестрите бяха наясно с евентуалните опасности, които може би криеха предметите, взети от Магьосническата кула, особено, в случай че към тях се подходи с неуместен вид магия, ги докосваха с изключително внимание, един по един, без да свалят щитовете, предпазващи кутиите, в които ги пренасяха. Зед знаеше, че в Кулата има неща, които не са опасни сами по себе си, но попаднали в близост до други предмети — също безопасни сами по себе си, — придобиват унищожителна сила. В много случаи желаният ефект се постигаше от правилното съчетаване на различни магически предмети.

Сестрите имаха богат опит в боравенето с всякакви езотерични материи, така че ако не друго, поне разбираха основните принципи на действие на нещата. Те се отнасяха към товара с вниманието, дължимо на подобни опасни стоки. След като съответният предмет биваше свален от каруцата, те го поставяха — отделно, без да се доближава до други предмети — в самостоятелна палатка, за да бъде разгледан. Местеха Зед и Ейди от палатка на палатка, за да може магьосникът да огледа всяка безценна вещ, да им каже какво представлява и да им обясни как действа.

Занимаваха се с това от дни — колко точно, Зед не можеше да каже. Въпреки че се стараеше, колкото му позволяваха силите, безкрайните дни и нощи бяха започнали да се сливат в един общ поток в главата му.

Зед увърташе как ли не, но нямаше особено просторно поле за действие. Тези жени разбираха от магия. Не им минаваха някакви си скалъпени обяснения. И се бяха постарали Зед да разбере прекрасно какви последствия го очакват при всеки опит за измама.

Пък и той не знаеше с каква информация разполагат те. Понякога се правеха на пълни невежи по отношение на неща, от които всъщност разбираха доста добре само за да проверят дали казва истината.

За щастие, поне засега, не бяха открили нещо изключително опасно. Повечето вещи в каруците бяха обикновени на вид и обслужваха конкретни цели — пръчка за дистанционно измерване на вода в кладенец, метална решетка под формата на разгънато ветрило, което заглушава думите в дадена стая и те не се чуват в коридора, огледало, в което се вижда, ако някой влезе в друга стая. Макар че вероятно биха влезли в употреба, тези предмети съвсем не бяха толкова опасни или ценни; те нямаше да помогнат на Джаганг да завладее и управлява света.

Всички предмети, открити до момента, не бяха нещо, което една Сестра да не би могла да създаде с помощта на своя магия или заклинания. Най-опасната вещ засега бе заклинание, затворено в богато украсена ваза, която при определени условия, например при напълване на вазата с вода, създаваше температурна инверсия, водеща до огнен взрив. Зед не възнамеряваше да изневерява на себе си или да излага на ненужен риск невинни хора, като разкрие как действа заклинанието; всяка достойна за званието си Сестра би могла да получи същия резултат. Предназначението на това заклинание бе защитно; докоснеше ли други откраднати магически вещи — които, бидейки крадени, бяха белязани с промяна на предполагаемата собственост, разпознаваема от заклинанието, — то би ги възпламенило и унищожило, за да не попаднат в чужди ръце.

Никоя от откритите до момента вещи не би била от кой знае каква полза на Джаганг. В Кулата обаче се намираха неща, които биха му навредили. Например заклинания, като това във вазата, които разпознаваха човека, активиращ магията. В случай че бъдат активирани, от когото трябва, примерно от Зед, тези заклинания не биха причинили нищо лошо; но реши ли да ги задейства крадец, щяха да предизвикат истинско бедствие.

В Кулата имаше хиляди стаи. Целенасоченото и претърсване бе довело до напълването на цял керван с каруци, като реално целият този багаж представляваше съвсем нищожна частица от бездънните запаси.

Досега пред очите на Зед не бе попаднало нищо стойностно.

Съмняваше се, че ще доживее да попадне на такъв предмет. Мъчителното пътуване в сандъка на път за лагера на Императорския орден му се бе отразило доста зле. Още не бяха заздравели раните му след срещата с Джаганг. Стражите бяха оставили родителите да правят всичко, което сметнат за необходимо в процеса на убеждаване на Зед и Ейди да им съдействат, но не им позволиха да стигнат твърде далеч и да убият безценните затворници. Родителите знаеха, че не бива да стигат до там, но Зед бе наясно, че когато страстите се разгорещят, заповедите лесно се забравят. Зед силно се надяваше да се увлекат и да го убият, та да се свърши всичко. Но императорът го искаше жив — и него, и Ейди, — така че стражите зорко следяха да не се стигне до фатален край.

След първите няколко мъчителни часа, в които слушаха писъците на децата, подложени на зверски изтезания, при това в компанията на родителите, които, естествено, правеха всичко възможно, за да принудят двамата затворници да съдействат и да кажат на императора, каквото знаят, Зед се предаде — не толкова заради родителите, колкото, за да накара онези чудовища да оставят децата на мира.

Прецени, че всъщност дори да се предаде, няма какво да губи. Поне временно щяха да престанат да измъчват малчуганите. Кулата бе огромна; предметите, които бяха успели да плячкосат, бяха наистина нищожна част от съдържащото се в нея. Зед прецени, че вероятността в каруците да е попаднало нещо от голяма важност за Джаганг, е наистина много малка. Щеше да отнеме време, докато бъдат описани всички вещи — вероятно щяха да минат седмици, дордето стигнат до последния предмет. Нямаше смисъл децата да бъдат подложени на мъчения, като сред нещата, които показваха на Зед, не бе попаднало нищо ценно.

Веднъж, докато Сестрата бе отишла да провери как върви подготовката в следващата палатка, Зед и Ейди останаха насаме и чародейката го попита какво ще направи, ако му покажат нещо наистина важно, което би могло да обърне нещата и да помогне на Джаганг да спечели войната. Зед така и не успя да и отговори; в този момент нахълтаха войниците и ги замъкнаха към следващата палатка, където ги чакаше Сестрата.

Надяваше се да проточат разпознаването възможно най-дълго. Не бе и помислял, че ще ги държат будни ден и нощ.

Понякога на Сестрите им трябваше доста време, докато подготвят поредния предмет. По разбираеми причини бяха достатъчно предпазливи и не поемаха никакви рискове. Тези странни хора, които не притежаваха и частица от дарбата, нямаше да пострадат, в случай че някой от предметите бъде задействан случайно, но всички останали, естествено, бяха уязвими. Но въпреки всички предпазни мерки Императорският орден разполагаше с достатъчно хора, които да подготвят нещата постъпателно, така че на Зед и Ейди да не бъде позволено да спят, а само да бъдат местени от палатка в палатка.

Докато ги мъкнеха в мрака към следващия предмет, краката на Зед едва докосваха земята. Неочакваната среща с отдавна загубената топка на дъщеря му изцеди и последните капчици останала му сила. Никога не се бе чувствал по-стар и безпомощен. Мина му мисълта, че няма воля да продължи напред.

Опасяваше се, че съвсем скоро може да изгуби разсъдъка си.

Всъщност не бе сигурен, че все още е с всичкия си. Светът се бе превърнал в същинска лудница. На моменти му се струваше, че всъщност сънува. Сякаш познанията му се бяха преплели с онова, което не знаеше, за да образуват един безнадежден объркан възел.

Докато го влачеха из тъмния лагер, над който се бе спуснала тягостна пелена от горещ и влажен въздух, Зед имаше чувството, че вижда разни неща, най-вече хора, от миналото си. Дори се запита дали наистина е видял онази топка. Дали пък не си въобрази и това? Дали не беше някаква друга топка, а той да е решил, че е топката на дъщеря му. Дали наистина имаше зигзагообразни линии? Вече всичко му се струваше съмнително.

Сред многото лица в претъпкания лагер му се мярна отдавна загиналата му съпруга Ерилин — беше сред пленничките, покрай които минаха. Тези жени бяха майки и ако Зед не съдействаше на Джаганг, щеше да спомогне за сбъдването на най-ужасните им кошмари. Погледът му се плъзна върху децата, вкопчени в полите на майките си или в бащините си панталони. Те го гледаха и вероятно си мислеха, какъвто беше чорлав, че е луд. Може би наистина беше луд.

Лагерът бе осветен от факли, чиято трепкаща светлина правеше всичко да изглежда нереално. Лагерните огньове, пръснати, докъдето поглед стига, бяха като проснато на земята звездно небе — сякаш светът се бе прекатурил с краката нагоре.

— Стой! — заповяда Сестрата на стражите.

Спряха рязко и Сестрата се пъхна в една палатка. Ейди извика от болка, щом мъжът, който я държеше, я дръпна рязко, за да я накара да спре.

Зед се олюля, помисли си, че всеки момент ще припадне. Всичко пред очите му танцуваше.

Погледът му се спря отсреща и сред децата, които държаха в плен, му се стори, че мярна позната физиономия. Зед вдигна очи към елитния гвардеец, който държеше момичето. Примигва, за да проясни картината пред себе си. Войникът, целият в кожа и метал, с натежал от оръжия колан, му се видя познат. Зед се зарови в спомена, в същия момент видя как към него се приближава Сестра, която също като че ли познаваше. Огледа и останалите гвардейци, всеки, от които бе погълнат от своите си дела. Елитните войници, охраняващи покоите на императора, му се видяха до един познати.

Изведнъж Зед изпадна в истински ужас. Явно наистина полудяваше. Беше невъзможно да вижда хората, които си мисли, че вижда.

Разсъдъкът бе единственият му капитал. Не искаше да се превърне в дрънкащ глупости старчок, клекнал да проси край пътя.

Знаеше, че понякога на хората им става нещо — примерно си загубват ума, — когато остареят или попаднат в екстремни обстоятелства. Познаваше хора, които се бяха пречупили, бяха полудели и виждаха несъществуващи в действителност неща. Това ставаше и с него. Привиждат му се хора от миналото му, които няма как да са тук. Това е сигурен белег, че пощурява — да видиш как миналото ти оживява, да си се представяш в компанията на отдавна изгубени свои близки.

Разсъдъкът бе най-ценното нещо, което имаше.

А сега бе на път да го изгуби.

Полудяваше.